— Ваше Величество — прошепна тя и се отдръпна в тълпата.
Той продължи бавно по моста към Кинтор.
Преходът трая повече от час. Дълго преди да стигне до отсрещния брягq Валънтайн видя, че там го чака тълпа, но не обикновена навалица, а издокарано с униформи в зелено и златно множество. Значи това беше прословутата войска на лъжелорда Семпетурн?
— Ваше Величество! — възкликна Залзан Кавол и се намръщи.
— Не спирай — каза Валънтайн. — Пропусни ме напред, когато стигнеш до тях, без да се отделяш от мен.
Усети как Карабела уплашено стиска китката му.
— Помниш ли — каза той, — че в началото на възстановителната война на портала на Пендиуейн ни чакаха десет хиляди въоръжени, а ние бяхме само няколко дузини?
— Сега не е същото. Пендиуейн не беше въставал срещу теб. На портала не те чакаше някакъв измислен коронал, а само дебел, ужасен провинциален кмет.
— Същото е — каза Валънтайн.
Той стигна до края на моста. Пътят беше препречен от униформените. Един офицер от предната линия с блестящи от страх очи кресна грубиянски:
— Кой си ти, дето влизаш в Кинтор без разрешението на лорд Семпетурн?
— Аз съм понтифекс Валънтайн и нямам нужда от ничие разрешение, за да вляза в някой град на Маджипур.
— Короналът лорд Семпетурн не ще ти позволи да пристъпиш отвъд моста, скитнико!
— Как може, ако короналът е истински коронал, да се противопоставя на понтифекса? Хайде, човече, дръпни се! — с усмивка каза Валънтайн.
— Няма, защото ти си толкова понтифекс, колкото и аз.
— Отричаш ме, така ли? Мисля, че твоят коронал трябва да го стори лично — промълви благо Валънтайн.
И тръгна напред, пазен от Залзан Кавол и Лизамон Хълтин. Офицерът-грубиянин хвърляше неспокойни погледи към войниците край себе си. После се изпъчи и показно сложи длан върху ефеса, същото сториха и подчинените му. Валънтайн продължи напред, нищо че настръхналата група продължи да го гледа кръвнишки.
Изведнъж редиците се отдръпнаха и срещу Валънтайн се изтъпани червендалест трътльо, издокаран като коронал, явно с имитация на звездна корона, цвъцната върху гъстата рошава черна туфа на косата.
Той театрално простря ръце и гръмко извика:
— Достатъчно! Дотук, самозванецо!
— И от чие име издаваш тези заповеди? — любезно се осведоми Валънтайн.
— От свое, защото аз съм лорд Семпетурн!
— А, значи ти си коронал, а аз — самозванец? Не знаех. И по чия воля си коронал?
— По волята на Божествения, който предопредели аз да управлявам в това запустение замъка Връхни
— Разбирам — каза Валънтайн. — Но не знам за таково запустение. Там си има коронал, името му е лорд Хисун, който е на власт със законно назначение.
— Един самозванец не може да прави законни назначения — отвърна Семпетурн.
— Но аз съм Валънтайн, предишният коронал, а сега — понтифекс, също по волята на Божествения.
Семптурн мрачно се усмихна.
— Преди да се самопровъзгласиш за коронал, беше измамник и такъв си оставаш!
— Нима? А признанието на всички принцове и лордове от Замъка, на понтифекс Тиеверас, нека почива вечно при Източника, и на собствената ми майка — Господарката?
— Казвам, че ти ги измами всичките, и зачернилото Маджипур проклятие е най-доброто доказателство, че съм прав. Защото истинският Валънтайн беше мургав и тъмнокос, а ти имаш светла като злато коса!
Валънтайн се разсмя.
— Но това е стара история, приятелю! Сигурно знаеш, че заради магията съм с друго тяло!
— Това ти го разправяш.
— Признато е от властите в кралството.
— Значи си печен измамник — каза Семпетурн. — Но няма да си губя времето с теб, защото имам спешни задачи. Върви си. Връщай се в Горещ Кинтор, качвай се на кораба и заминавай. Ако утре по това време още си в тази провинция, ще съжаляваш най-горчиво.
— Ще си отида доста скоро, лорд Семпетурн. Но първо ще ти поискам услуга. Тези твои войници — „Рицарите на Декерет“, така ли ги наричаш? Имаме нужда от тях. Лорд Хисун събира армия на изток, до Пиурифейн. Върви при него, лорд Семпетурн. Мини под негово командване. Подчини му се. Няма да те лишим от предводителството над твоята войска. Но трябва да станеш част от голямото усилие.
— Трябва да си побъркан — каза Семпетурн.
— Аз мисля иначе.
— Да оставя града си без защита? Да измина хиляди километри, за да се подчиня на някакъв узурпатор?
— Налага се, лорд Семпетурн.
— В Кинтор само аз решавам какво се налага.
— Това трябва да се промени — каза Валънтайн. Той лесно премина в транс и докосна съзнанието на Семпетурн, който смутено сви вежди, като му изпрати образа на Доминин Барджазид, въплътен в някогашното Валънтайново тяло, с въпроса:
— Познаваш ли този мъж, лорд Семпетурн?
— Той… той… е някогашния лорд Валънтайн.
— Не — каза Валънтайн и съсредоточи духа си, за да го стовари върху съзнанието на лъжекоронала на Кинтор.
Семпетурн залитна и едва не падна.
— Кой е този човек? — попита отново Валънтайн.
— Братът на Краля на сънищата — прошепна Семпетурн.
— А защо има чертите на предишния лорд валънтайн?
— Защото… защото…
— Кажи ми.
Семпетурн почти се свлече на земята.
— Защото е откраднал тялото на коронала по време на узурпацията и то все още му принадлежи по милостта на човека, когото беше свалил…
— Така. И кой съм аз тогава?
— Ти си лорд Валънтайн — каза Семпетурн отчаяно.
— Грешиш. Кой съм аз, Семпетурн?
— Валънтайн — понтифекс. Понтифексът на Маджипур.
— Вярно. Най-после. А щом аз съм понтифекс, кой е короналът?
— Който… ти… кажеш… Ваше Величество.
— Казвам, че е лорд Хисун, който те чака в Ни-моя, Семпетурн. Върви. Събери рицарите си и вървете на изток, за да служиш вярно на коронала. Върви, Семпетурн. Върви!
Той изпрати за последен път енергията се към Семпетурн, който се разтрепера и най-после рухна на колене.
— Ваше Величество… Ваше величество… Простете ми!
— Ще прекарам в Кинтор ден или два — каза Валънтайн — и ще се погрижа всичко тук да е наред. После поемаме на запад, където ме чака още работа. — Той се обърна и видя Карабела да го гледа така, сякаш са му пораснали крила или рога. Усмихна й се и си помисли, че сега би изпил някоя друга чаша хубаво вино.
Погледна драконовия зъб, който бе държал в ръка през цялото това време, и пак долови гласовете на
