— Казваш така, защото е вярно или защото мислиш, че именно това предпочитам да чуя? — попита Фараатаа
Аарасиим се опули, зяпна и от смущение започна да си мени формата, а когато стана отново Аарисиим тихо отвърна:
— Несправедлив си към мен, о, Фараатаа!
— Може би.
— Говоря истината.
— Ако това е вярно, тогава е вярно и всичко останало и ще приема, че говориш истината — мрачно каза Фараатаа. Дъждът още по-гръмко задумка по навеса на джунглата. — Върви и се върни, когато имаш новини от запад.
Аарисиим изчезна в мрака на дърветата. Фараатаа, намръщен, отново се зае да чертае картата си.
На запад имаше армия, пълчища на непроменящите се, предвождани от лорда с космато лице на име Дивис, синът на предишния коронал лорд Вориакс. „Ние бастисахме баща ти докато ловуваше в гората, помисли си Фараатаа. Знаеше ли това, Дивис? Ловецът, изстрелял фаталния куршум, беше пиуриварец, макар да имаше облика на лорд от Замъка. Виждаш ли, жалките променящи се могат да убият един коронал! Можем и теб да убием, Дивис. Можем и теб да убием, ако си невнимателен като баща си.“
И мрачно призна, че не може да нарече невнимателен Дивис, който, разбира се, не знаеше как е умрял баща му — нямаше по-строго пазена тайна от тази сред народа на Пиуривар. Щабът му плътно се пазеше от посветени рицари, така че пиле не можеше да прехвръкне през тази верига, та камо ли да се промъкне убиец, независимо колко ловко е дегизиран. С гневни промушващи движения на своя остър дървен кортик Фараатаа прорязваше все по-дълбоко и по-дълбоко върху картата линиите на унищожителния поход на Дивис, който проправяше пътища през диви земи, безпътни откакто свят светува, помиташе всичко отпреде си, заливаше Пиурифейн с несметните си войски, задръстваше природата, замърсяваше свещените потоци, мачкаше свещените горички…
Фараатаа беше принуден да пусне своята армия от пилигригорми срещу това въоръжено множество, за което съжаляваше, защото те бяха сред най-изпипаните му биологични оръжия и той бе възнамерявал да ги хвърли в Ни-моя или Кинтор на по-късен етап на войната. Дребните колкото лешник ракообразни с бронирани черупки и с безброй бързоподвижни крачка, остри като пилички благодарение на майсторлъка на генетиците на Фараатаа, живееха в почвата и бяха лакоми като лами — ежедневно се нуждаеха от живо месо, петнайсет пъти превъзхождащо собственото им тегло. За да задоволяват този апетит се внедряваха в плътта на първото срещнато топлокръвно и започваха да го ядат отвътре.
Фараатаа бе изчислил, че петдесет хиляди парчета биха дестабилизирали напълно град с размерите на Кинтор за пет дни. Но сега поради атаката на непроменящите се се налагаше пусне пилигригормите не другаде, а в почвата на Пиурифейн с надеждата да стресне огромната армия на Дивис и да я принуди да се оттегли. Ала все още нямаше никакви съобщения за успеха на тази тактика.
От другата страна на джунглата, където короналът лорд Хисун водеше друга армия на юг по друг невъзможен път — по западния бряг на Стойче, Фараатаа гласеше преграждането на стотици километри от пътя с мрежа от безкрайно лепкави и непроницаеми птичи лиани, за да принуди врага да прави все повече обходни маневри и накрая да залута безнадеждно. За осъществяването на този коварен ход имаше само една трудност: единствено горските братя се оправяха с птичите лиани, благодарение на някакъв ензим, който ги имунизираше срещу лепкавостта на лианите. Но тези вбесяващи маймуни недолюбваха пиуриварците, които ги бяха излавяли от векове заради ароматното им месо, ето защо не беше лесно да се спечели тяхното съдействие.
Фараатаа усети как в него се надига ярост.
Отначало всичко бе тръгнало като по ноти: срив в земеделието, глад, паника, масова миграция, плъпване на кръвожадни твари, усложнило живота на гражданите…
Но надеждите на Фараатаа не се бяха оправдали напълно. Сценарият с хищните гигантски милуфти почти се беше провалил, нищо че те бяха всели хаос в Ни-моя — кой можеше да предвиди, че точно по време на атаката армията на лорд Хисун ще бъде в града и стрелците му с такава лекота ще се отърват от хвърчащите страшилища. А ресурсите на Фараатаа от милуфти вече бяха изчерпани можеха да бъдат възстановени за около пет години…
Но имаше в зооарсенала си пилигригорми. Имаше милиони ганигоги. А също така куекси, замбинакси, маломоли. Както и нови напасти като червен отровен прах, който носен от нощния вятър щеше да отрови водоизточниците, лилави спори, превръщащи се в личинки, опасни за тревопасните добичета, и още по- големи гадории. Фараатаа се двоумеше дали да използва някои от тях, защото след победата над непроменливите можеше и да не успее да ги озапти. Но ако войната се обърне срещу неговия народ, и то безнадеждно, Фараатаа щеше да използва всички средства срещу неприятеля без оглед на последиците.
Аарисиим се доближи с плахи стъпки.
— Има новини, о, Кралю, който си.
— От кой фронт?
— И от двата.
Фараатаа се втренчи в него.
— Е?
Аарисиим се двоумеше.
— На запад неприятелят напредва бързо, като унищожава пилигригормите с някакъв огън, изхвърчащ от метални тръби и разтопяващ черупките им.
— А на изток? — попита Фараатаа, който се вкамени.
— Поели са през гората и не успяхме да изградим птичите мрежи навреме. Според разузнавачите търсят Илиривойн.
— За да се съюзят с Данипиур! — Очите на Фараатаа пламнаха. — Лошо, Аарисиим. Но нищо не е свършено! Доведи ми Бенуюяб, и Сиимии и някои от другите. Сами ще отидем в Илиривойн и ще пленим Данипиур. И ако трябва, ще я убием, за да няма с кого да се съюзяват. И единственият пиуриварец с власт да управлява ще е само Фараатаа, който нямаа да подписва договори с непроменливите.
— Да пленим Данипиур? — колебливо попита Аарисиим. — Да я убием?
— Ако трябва — заяви твърдо Фараатаа, — ще избия всичко живо, преди да им дам отново този свят!
5
В ранния следобед спряха в една падина, за което Валънтайн научи, че някога е била важен земеделски център. Пътуването през изтерзания Зимроел предлагаше низ от почти еднообразна неприветливи пейзажи — изоставени ферми, обезлюдени градове, признаци на най-ужасяващи битки за оцеляване, — но тази Престимионска падина беше най-обезсърчаващата от гледките.
Обгорени и почернели ниви, мълчаливи, безразлични, зашеметени хора.
— Отглеждахме лузавундър и ориз — каза домакинът на Валънтайн, фермерът Нитикимал, който изглежда бе управник на района, — но се наложи да опожарим нивите. И чак след около две години ще може да сеем отново. Но останахме — никой не избяга от падината, Ваше Величество, нищо че почти няма какво да се яде. А ние, гхайрогите, се изхранваме с малко, нали разбирате? Но дори за нас недостига. А и безделието изнервя не по-малко от тези пепелища. Но земята е наша — затова останахме. Дали ще сеем пак някога, Ваше Величество?
— Сигурен съм — увери го Валънтайн, като се питаше дали не дава на тези хора напразни надежди.
Къщата на Нитикимал бе голяма постройка от черна граниморска дървесина и покрив от зелени плочи. Но вътре лъхаше на влага и вееше — изглежда фермерът вече нямаше желание да прави ремонтите, неизбежни при дъждовния и влажен климат на Престимионската падина.
Този следобед Валънтайн остана за малко сам, за да прегледа получените от изток съобщения преди да отиде в общината за срещата с хората от областта. Хисун бе нахлул в страната на метаморфите и търсеше Нови Велализиер, столицата на бунтовниците. Дали Хисун щеше да има по-голям късмет от този на Валънтайн, който безуспешно бе търсил скитащия град Илиривойн? А Дивис с втора, дори по-голяма армия
