Валънтайн ще продължи все така неуморно да шества напред, за да превръща хаоса в ред само с пламенната сила на духа си. За понтифекса това бе нещо като странна голяма обиколка. И Хисун притеснено си помисли, че не понтифексът е редно да прави големи обиколки.
Остави на мира Валънтайн и се замисли за собствените си отговорности. Първо трябва да изчака тук Дивис. Това ще бъде доста деликатна работа. Хисун бе наясно, че успехът на царуването му е поставен на карта и зависи от това дали ще сложи на мястото му този мрачен завистник. Изходът бе да му даде голяма власт, да го направи втория човек в кралството. И същевременно да му държи юздите — ако това бе възможно.
Хисун бързо започна да чертае линии на картата и да обмисля тънкостите на тактиката. Внезапно се запита какво ще ядат всички тези войници в един измиращ от глад свят? Да се изхрани милионна армия с корени, ядки и трева? Той поклати глава. Ако нещата опрат дотам, ще се изхранват с камъни и тиня или сатанинските зъбати твари, селекционирани от бунтовниците, та и собствените си мъртъвци. За да свърши цялото това безумие.
Стана и отиде до прозореца. Сега, когато се спускаше здрачът и прикриваше най-грозните белези, Ни- моя изглеждаше разхубавена. Той насмешливо й се поклони. „Добър вечер, милорд! Нека Божественият ви закриля, милорд!“ Лорд Хисун звучеше странно. Всички му засвидетелстваха своето раболепие. Може би скоро щеше да свикне с това, че е коронал. В края на краищата, нищо не бе дошло изневиделица. И все пак имаше чувството, че това е фарс. Може би усещането се дължеше на това, че царуваше в движение, някак импровизирано. Така ще е, докато не се завърне в замъка Връхни — в замъка на лорд Хисун! — и да започне да подписва декрети, да уговаря визити и да оглавява пищни церемонии, както се полага на един коронал в мирно време. Но кога ще стане това? Хисун сви рамене. Въпросът беше глупав, като повечето въпроси. Ще стане, когато стане, а дотогава има да се отметне доста работа. Хисун се върна при бюрото си и седна пред картите.
След около час се върна Алзимир.
— Говорих с кмета, милорд. Предлага пълно съдействие. Чака долу с надеждата, че ще му позволите да сподели с вас ползотворните си идеи.
Хисун се усмихна.
— Доведи ми го.
2
След като най-после стигнаха до Кинтор, Валънтайн нареди на Азенхарт да акостира не близо до централната част, а в южното предградие Горещ Кинтор с геотермичните чудеса — гейзерите, горещите езера и всичко останало. Трябваше да влезе в града бавно и отмерено, за се усети така нареченият коронал навреме.
Не че самозваният лорд Семпетурн щеше да се изненада особено. Валънтайн не криеше нито самоличността си, нито маршрута, който следва. Спираше в по-големите речни градове, срещаше се с останалите тук-там общински управници, които обещаваха да подкрепят войската, за да отблъснат заплахата на променящите се. И по протежение на цялото речно плаване, дори в градчетата, които подминаваше, по бреговете излизаха хора, за да приветстват с радостни възгласи своя император по пътя към Кинтор.
Но това бе и тъжно пътуване, защото дори отдалеч личеше, че реката, че някога оживените и процъфтяващи градове бяха заприличали на призраци с празните си и разбити пристанищни складове, с пусти базари, буренясали булеварди. А където слизаше на брега, виждаше, че народът е безнадеждно отчаян.
Но когато акостира на това фантастично място Горещи Киндор с думкащите гейзери и съскащите, гъргорещи езера, тънещо сред облаци бледозелен газ, Валънтайн забеляза друго изражение по лицата на събралите се на кея: тревожно, нетърпеливо любопитство, сякаш тълпата предвкусваше някакво спортно събитие.
Явно очакваха да видят що за прием ще му окаже лорд Семпетурн.
— Ще тръгнем само след две-три минути, Ваше Величество, — извика Шанамир. — Флотерите идват.
— Никакви флотери — отсече Валънтайн. — Ще влезем в Кинтор пеша.
Чу познатото ужасено пъшкане на Слийт, видя познатото отчаяние, изписано на лицето му. Личеше си, чи е останалите не са очаровани, но си замълчаха. От известно време никой не му възразяваше. Не толкова защото вече бе понтифекс. Замяната на една гръмка титла с нова бе нещо тривиално. А по-скоро защото смятаха, че той навлиза все по-дълбоко в област, която бе табу за тях. Станал бе неразбираем за тях. Колкото до него самия, той нехаеше за безопасността: чувстваше се неуязвим, непобедим.
— По кой мост ще минем, Ваше Величество? — попита Делиамбър.
Мостовете бяха четири: тухлен, от камък, строен, блещукащ и прозрачен, сякаш направен от стъкло, и ефирно верижен. Валънтайн гледаше ту тях, ту далечните квадратни върхове на кулите на Кинтор далеч над реката. Забеляза, че мостът с каменните сводове май е порутен при средната дъга. Каза си, че тона е баш работа за понтифекса, нали в древността титлата му бе означавала „строител на мостове“.
— Някога им знаех имената, добри ми Делиамбър, но съм ги забравил — каза той. — Ще ми ги припомниш ли?
— Вдясно е Мостът на сънищата, Ваше Величество, следващият е Мостът на понтифекса, после Кинторският, който май е неизползваем. Последният е Мостът на коронала.
— Да търгнем по Моста на понтифекса — каза Валънтайн.
Поеха бавно, следвани от непрестанно растящата навалица, която спазваше известна дистанция.
Малко преди Валънтайн да преполови разстоянието, една слаба, тъмнокоса жена с избеляло оранжево наметало се откъсна от зяпачите и се втурна към него с викове: „Ваше величество! Ваше величество!“ Но на дузина крачки от него Лизамон Хълтин я спря и я взе като детска кукла.
— Не, почакайте — измърмори жената, преди Лизамон да я захвърли назад към тълпата. — Не мисля нищо лошо… имам подарък за понтифекса…
— Остави я, Лизамон — каза Валънтайн спокойно.
Намръщена подозрително, Лизамон я пусна, но остана в пълна готовност до понтифекса. Жената трепереше, устните й се размърдаха, но за миг остана безмълвна. После каза:
— Вие сте истинският лорд Валънтайн, нали?
— Да, аз бях лорд Валънтайн. Сега съм понтифекс.
— Разбира се. Знаех си. Разправяха, че сте мъртъв, но никога не съм го вярвала. Никога! — Жената се поклони. — Ваше Величество! — Тя още трепереше. Личеше, че е доста млада, въпреки че беше изпосталяла, съсипана и бледа. Протегна ръка и продължи: — Аз съм Милилейн. Исках да ви дам това.
На дланта й лежеше нещо като кама от кост.
— Убийца, вижте! — изрева Лизамон и понечи да се хвърли отново.
Валънтайн вдигна ръка.
— Почакай — каза той. — Какво е това, Милилейн?
— Зъб… Свещен зъб… Зъб на водния крал Маазмурн…
— О!
— Да ви пази. Да ви води. Той е най-великият от водните крале. Този зъб е скъпоценен, ваше величество. — Тя вече се олюляваше. — Отначало смятах, че е грехота, богохулство, престъпление да ги боготворим. Но после научих много. Водните крале не са зли, Ваше Величество! Те са истинските господари! Ние им принадлежим — ние и останалите жители на Маджипур. И ви нося зъба на Маазмурн, на най- великия, висшата Сила…
Карабела каза меко:
— Трябва да продължим, Валънтайн.
— Да. — Той протегна ръка и внимателно взе подаръка, някак хладен и в същото време сякаш излъчващ светлина. За миг му се стори, че чува звън на далечни камбани, макар никога да не бе чувал точно тази мелодия точно на тези камбани.
— Благодаря ти, Милейн — сериозно каза той. — Ще запазя твоя дар.
