Валънтайн разпозна в него флагмана на ветеранката Гуидраг, най-опитната сред тукашните капитани. А и самата свирепа стара скандарка бе на палубата.

— В името на свободна република Пилиплок, кои сте вие? — извика тя.

— Това е „Лейди Тийн“, а аз съм Валънтайн. Ела на борда да поговорим, Гуидраг.

— Не мога да направя това, милорд.

— Не казах лорд Валънтайн, а Валънтайн — парира той. — Разбираш ли какво имам предвид? Ако ти не дойдеш, аз идвам при теб! Приготви се за посрещане.

— Ваше Величество! — ужасено възкликна Слийт.

Валънтайн се обърна към Азенхарт.

— Приготви ни плаващ флотер. Слийт, ти си висш говорител и ще ме придружиш. И ти, Делиамбър.

— Милорд, умолявам… — припряно започна Карабела.

— Ако възнамеряват да ни заловят, ще го сторят, независимо къде съм. Имат двадесет кораба повече от нас, при това добре въоръжени. Елате, Слийт, Делиамбър…

— Ваше Величество — намеси се Лизамон Хълтин, — не може да тръгвате, ако не ви придружавам!

— Браво! Ти заповядваш на понтифекса! — с усмивка каза Валънтайн. — Възхищавам се на духа ти. Но този път няма да взема охрана, оръжие или каквото и да било друго, за да се браня. Готов ли е флотерът, Азенхарт?

Валънтайн се качи във флотера и повика Слийт, мрачен и посърнал, и вруна. Погледна към Карабела, Тунигорн, Азенхарт, Залзан Кавол, Лизиман, Шанамир, които го гледаха, сякаш бе загубил ума си.

— Би трябвало да ме познавате по-добре — каза меко той и заповяда да потеглят.

След малко Валънтайн стъпи на палубата на другия кораб, където отпреде му се изправиха дузина снажни скандари начело със старата Гуидраг, вече почти беззъба и с още по-избеляла гъста козина. Жълтите й очи святкаха, но в изражението й се четеше известна несигурност.

— Какво е станало, Гуидраг, та сега ме посрещаш толкова нелюбезно?

— Милорд, нямах представа, че това си ти.

— И все пак явно това съм аз. И не трябваше ли да ме посрещнете с повече радост?

— Нещата тук са променени — избъбра смутено тя.

— Променени? Свободната република ли имаш предвид? Какво е това свободна република? Май не съм чувал досега такова название. Та какво значи това, Гуидраг?

— Аз съм само капитан на ловен кораб, милорд. Политиката не е за мен да я обяснявам…

— Прости ми тогава. Но ми кажи поне това: защо са те изпратили да ни посрещаш, щом не ни приветстваш и не ни водиш в пристанището?

— Изпратиха ме не за да ви посрещна, а за да ви отпратя обратно — каза Гуидраг. — Ама нямахме представа, че си ти, милорд. Знаехме само, че е имперската флота…

— И имперските кораби вече не са добре дошли в Пилиплок?

Последва дълга пауза.

— Да, милорд — потвърди сконфузена скандарката. — Така е. Имаме — как му викаха? — ами отделихме се от империята, милорд. Това е свободна република. Територия, дето се владее сама, а не отвън.

Валънтайн деликатно повдигна вежди.

— Но защо? Толкова ли ви тежеше имперското владичество?

— Будалкаш ме, милорд. Не ги разбирам тия неща. Знам само, че животът стана тежък и се промени, а Пилиплок сега сам реди съдбата си.

— Защото Пилиплок все още има храна, за разлика от другите градове? И ви се свиди за гладните? Така ли е, Гуидраг?

— Милорд…

— Престани да ме наричаш милорд — каза Валънтайн. — Вече съм Ваше Величество.

Скандарката се втрещи.

— Но нима вече не си коронал, милорд… Ваше Величество?

— Не само в Пилиплок има промени — каза той. — Ще видиш, Гуидраг, ще ти покажа. После ще се върна на своя флагман и ти ще ме заведеш в пристанището, при господарите на тази ваша свободна република, за да ми я обяснят какво представлява. Е, Гуидраг? Нека ти покажа кой съм.

Хвана ръката на Слийт и едно от пипалата на Делиамбър и лесно се унесе в транс. И от неговата душа към тази на Гуидраг се изля поток от жизненост и сила, толкова голяма, че въздухът помежду им засия, защото сега черпеше не само от своята натрупала се през периода на хаос и изпитания сила, но и от енергията на всички, които обичаха Маджипур такъв, какъвто е бил и какъвто копнееха да стане отново. И успя да достигне до Гуидраг, до стоящите до нея скандари, до екипажите на другите кораби, и накрая до всички граждани на свободна република Пилиплок. Изпратеното до тях послание беше просто — известяваше ги, че е дошъл, за да им прости грешките и да ги приобщи отново към голямата общност на Маджипур. Каза им също, че Маджипур е неделим, а силните трябва да помагат на слабите или гибелта ще е всеобща, защото светът е на ръба на пропастта и може да бъде спасен единствено с обединени усилия. За да ги увери накрая, че наближава началото на края на този хаос, защото четирите власти действат съвместно в името на реда, и да ги окуражи, че светът отново ще възвърне целостта си, но само ако вярват в справедливостта на Божествения, в чието име Валънтайн царува като върховен монарх.

Отвори очи. Видя как Гуидраг, замаяна, олюляваща се, бавно коленичи на палубата, последвана от скандарите зад нея. После тя вдигна ръце, сякаш за да защити очите си от ярката светлина и избъбра зашеметено, благоговеещо:

— Милорд… Ваше Величество… Ваше Величество…

— Валънтайн! — извика някой далеч отзад на палубата. — Валънтайн — понтифекс! — И викът бе подзет от един моряк, после от друг, от всички, докато стигна като ехо от кораб на кораб и през водите чак до укрепленията на Пилиплок.

— Валънтайн! Валънтайн — понтифекс! Валънтайн — понтифекс!

ПЕТ

КНИГА НА ПОВТОРНОТО ОБЕДИНЕНИЕ

1

Когато кралските експедиционни сили бяха на часове път надолу по реката от Ни-моя, лорд Хисун извика Алзимир.

— Открий дали голямата къща, известна като „Нисиморн проспект“ все още съществува. Смятам да тя да е моят щаб, докато съм в Ни-моя.

Хисун си спомняше тази къща — помнеше Ни-моя с нейните бели кули и проблясващи аркади така ясно, сякаш бе прекарал там половината си живот. Но без да стъпи в Зимроел — видял бе Ни-моя през чужди очи. Върна се назад във времето, когато скришом проникваше в картотеките със спомени в Регистъра на душите. Как се казваше малката търговка от Велатис, която се омъжи за брата на херцога и наследи Нисиморн проспект? Иниана. Иниана Форлана. Онази, дето колеше и бесеше в Големия базар, докато животът й не се промени така смайващо.

Това бе станало в края на царуването на лорд Малибор — само някакви две десетилетия и нещо са изминали оттогава. Твърде бе вероятно Иниана да е още жива. И все така да живее в своето чудесно имение с изглед към реката. Смяташе да отиде при нея и ще й каже, че я познава и разбира толкова добре, колкото и себе си. Да й каже, че и двамата са един и същи тип: любимци на съдбата, които са наясно, че истинските любимци на съдбата са хората, които знаят как най-добре да се възползват от късмета си.

Нисиморн проспект си беше на същото място с ефирните балкони и портици, плуващи като в сън в трептящия въздух. Но Иниана Форлана вече не живееше тук. Голямата къща бе фрашкана с натъпкани по петима-шестима в стая свадливи натрапници, надраскали имената си по стъклената стена на Залата на прозорците, наклали димящи огньове по верандите и оставили мазните си отпечатъци по блестящите бели стени. Болшинството се изпари като утринна мъгла когато войските на коронала подминаха портала. Но някои останаха и навъсено гледаха коронала като нашественик от друг свят.

— Да разкарам ли тази паплач, милорд? — попита Стимион.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ОБРАНЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату