малкия признак на слабост като покана да го измести от трона, за който ламтеше. Макар Дивис да не бе давал основания да бъде заподозран в подобно предателство, Хисун нямаше особени причини да се доверява на добрата му воля.
Но преди да поеме към доковете, Хисун усети как го обзема странно спокойствие. В края на краищата, той бе провъзгласен за коронал чрез свободния избор на човека, който сега беше понтифекс. Дивис ще трябва да преглътне горчивия хап, независимо дали това му се нрави.
Размерите на армадата, събрана от Дивис, бяха поразяващи. Сякаш бе реквизирал всяко речно корабче между Пилиплок и Ни-моя, така че Зимър беше задръстена от кораби дорде стигаше погледът — наистина огромна флота.
Дивис очакваше на своя флагмански кораб пристигането на лорд Хисун.
— Да му кажа ли да слезе и да ви поздрави на брега, милорд? — попита Стимион.
Хисун се усмихна.
— Аз ще отида при него.
Пое тържествено, окичен с всички кралски реталии — впрочем, и съветниците, и свитата му се бяха издокарали най-официално. Дузина стрелци го пазеха за всеки случай от евентуални нападения на смъртоносните хвъркати. Вярно, фактът че Хисун отиваше при Дивис може би представляваше нарушение на протокола, но за сметка на това той грижливо си беше придал господарски облик на владетел, благоволил да окаже необикновена чест на лоялен поданик.
Дивис също се беше погрижил да за собствената си величественост, защото въпреки жегата бе надянал широка черна роба от фини хайгусови кожи и великолепен лъскав шлем, донякъде наподобяващ корона. Когато Хисун се изкачи на палубата, Дивис се извиси над него като великан. Ала твърдостта и хладнокръвието на Хисун доста смалиха разликата в ръста.
После Дивис — както си му е редът, защото противното би било изтълкувано като открито предизвикателство — направи звездния знак, падна на едно коляно и пръв приветства новия коронал.
— Хисун! Лорд Хисун! Да живее лорд Хисун!
— Дано и ти да си жив, Дивис, защото ще имаме нужда от смелостта ти в предстоящата битка. Стани, човече. Стани!
Дивис се изправи. Изгледа право в очите Хисун, а върху лицето му се изписаха какви ли не, донакъде необясними емоции — от сянката на завистта, гнева и огорчението, до нещо като уважение, дори възхита, и веселост — сякаш Дивис въпреки всичко се забавляваше със странните превратности на съдбата.
— Достатъчно войска ли съм довел, милорд? — попита Дивис, като стори широк жест към задръстената с плавателни съдове река.
— Наистина е невероятно, че си събрал такава многобройна армия. Но казва ли ти някой какво е достатъчно за битка с призраци? Променящите се са ни подготвили още не една грозна изненада.
Дивис се позасмя.
— Чух, милорд, за птиците, изпратени сутринта.
— Не е за смях, милорд Дивис. Гадните страшилища убиваха хора и ги изяждаха още неизстинали. Пред очите ми си отиде едно дете. Но май им видяхме сметката. И като му дойде времето ще избием и създателите им.
— Изненадва ме вашата жажда за мъст, милорд.
— Нима смяташ, че я питая? — каза Хисун. — Е, щом ти го казваш… Нищо чудно да съм станал отмъстителен след седмици престой в един разрушен град и битки с хвъркати изчадия, изтребващи невинни граждани. От Пиурифейн се излива всякакъв вид мерзост, заплашваща цивилизацията, ето защо възнамерявам да залича неприятелите от лицето на земята. И ти казвам, Дивис: с твоя помощ ще отмъстя жестоко на обявилите ни тази война.
— Когато говорите така, милорд, твърде малко приличате на лорд Валънтайн. Мисля, че той никога не е произнасял думата отмъщение.
— А има ли причина да приличам на него, Дивис? Аз съм Хисун, а не Валънтайн.
— Но той ви избра за наследник.
— Да, но така се отказа и от титлата. Едва ли си приличаме тъкмо по отношението си към врага.
— Какво е тогава вашето отношение?
— Мисля, че вече го знаеш. Смятам двамата добре да се развъртим от две стрени метежниците, да сгащим онази гад Фараатаа и да прекратим безобразията. А после понтифексът може да привика оцелелите бунтовници и по своя по-нежен начин да преговаря с тях за някакво решение във връзка с обоснованите им жалби по наш адрес. Но според мен първо трябва да покажем сила. И ако се наложи, да прибегнем до кръвопролития. Какво ще кажеш за това, Дивис?
— Казвам, че не съм чувал по-разумни приказки от един коронал, откакто баща ми остави трона. Но понтифексът едва ли е на същото мнение. Той знае ли за плановете ти?
— Още не сме ги обсъждали подробно.
— А ще ги обсъждате ли?
— Понтифексът понастоящем е в Кинтор, или на запад оттук. — каза Хисун. — И тъй като ще се позабави там, а пък аз ще се позабавя в Пиурифейн, малковероятно е да имаме много шансове за консултации.
В очите на Дивис блесна известно лукавство.
— А, ето че виждам как се справяш с проблема си, милорд.
— За какъв проблем говориш?
— За проблема да си коронал при един понтифекс, който на воля кръстосва страната, наместо достойно да слезе в Лабиринта. Вероятно това е голям препъникамък за един млад коронал и на негово място и аз никак не бих харесал подобно положение. Но ако короналът се държи на прилично разстояние от понтифекса и приписва всевъзможните различия между техните политики на същото това разстояние, той си развързва ръцете. Така ли е, милорд?
— Май стъпваме на опасна почва, Дивис.
— О, нима?
— Да. Освен това ти преувеличаваш различията между нашите възгледи. Валънтайн не е военолюбив, но може би точно затова остави на мен трона на Конфалюм. Добре се разбираме с понтифекса, така че нека прекратим тази тема. Хайде, Дивис. Смятам, че е редно да ме поканиш в каютата си на чаша вино, а в Нисиморн проспект ще ударим още по една-две. И после ще седнем, за да планираме стратегията на нашата война. Какво ще кажеш за това?
4
Дъждът заваля отново и разми очертанията на картата, разпъната от Фараатаа върху влажната тиня на речния бряг. Но това не му пречеше особено, защото всеки детайл бе запечатан в гънките на мозъка му. Илиривойн тук, Авендройн там, Нови Велализиер тук. Реките, планините. Позициите на двете нашественически войски…
Позициите на двете нашественически войски…
Виж това не беше предвидено от Фараатаа. Нахлуването на непроменящите се в Пиурифейн бе голям пробив в плановете му. Страхливият слабак лорд Валънтайн никога не би направил нищо подобно. Не, Валънтайн по-скоро би дошъл пълзейки с нос в калта при Данипиур, за да моли смирено за мирен договор. Но Валънтайн вече не беше крал — или по-точно бе станал крал в сянка с по-висок ранг, но по-малка власт. Как би могъл да разбере някой щуротиите на непроменящите се? И сега те имаха нов крал, младият лорд Хисун, който изглежда е от друго тесто…
— Аарисиим! — повика Фараатаа. — Има ли някакви новини?
— Оскъдни, Кралю, който си. Очакваме вести от западния фронт, но по-късно.
— А от битката при Стейче?
— Горските братя все още не желаели да ни сътрудничат, но най-после склонили да опъват мрежи от лиани.
— Добре, добре. Но ще го сторят ли навреме, за да спрат настъплението на лорд Хисун?
— Твърде е вероятно, о, Кралю, който си.
