— Не, не. Когато човек ослепее, идва второто зрение. Моят живот е почти в края си. Но виждам ясно как ще протече твоят. Ще ни спасиш като извършиш онова, което си смятал за невъзможно. После ще довършиш делото като сториш онова, което най-малко ти се иска. И макар да правиш невъзможното и нежеланото, ще разбереш, че добре си постъпил и ще се радваш, понтифекс Валънтайн. Сега върви и ни изцери. Излекувай ни, понтифекс Валънтайн! Излекувай ни!
Тя се обърна и закрета обратно сам-сама, като не пожела никоя от дъщерите да я съпровожда.
Чак след час Валънтайн напусна залата благодарение на Карабела, която се позова на умората му и го изведе, инак кой знае кога щеше да свърши това особено поклонение от вярващи, че някакво магическо излъчване от понтифекса от само себе си ще преобрази живота им и магически ще ги върне в добрите стари времена. Образът на Аксимаан Трейж продължаваше да грее в съзнанието му докато вървяха към голямата къща на Нитикимал. И сякаш чуваше отново пророчествата и молбите й.
Но в него звучеше и музиката на водния крал. Може би тази вечер ще успее да се свърже най-сетне…
Поговориха си с Карабела, която явно се бе вживяла в казаното от Аксимаан Трейж, от мистериозните й прорицания. Най-после се целунаха за лека нощ и тя си легна.
Валънтайн изчака няколко безкрайни минути. После отвори заветното ковчеже.
— Маазмурн!
Съсредоточи се, за да направи мост между долината и водните дълбини, където се бе спотаел морският крал.
— Маазмурн?
— Чувам те, земни братко, братко Валънтайн, братко крал…
Най-после!
— Ти знаеш кой съм?
— Познавам те. Познавам баща ти. А и мнозина твои предшественици.
— С тях говорил ли си?
— Не. Но ги познавах. Много пъти съм обиколил океана, братко Валънтайн. И знам всичко, което е ставало на сушата.
— Знаеш ли какво става сега?
— Знам.
— Унищожават ни. И ти си на тяхна страна.
— Не.
— Оглавявате бунтовните пиуриварци. Наясно сме с това. Те ви почитат като богове, а вие ги учите, как да ни съсипят.
— Не, братко Валънтайн.
— Знам, че ви боготворят.
— Да, така е, защото ние наистина сме богове. Но не поддържаме бунта. Даваме им само онази подкрепа, която бихме дали на всеки, дошъл да я поиска, но не целим да ви прогоним от света.
— Сигурно ни мразите!
— Не, братко Валънтайн.
— Ние ви преследваме. Убиваме ви. Храним се с вашата плът, пием кръвта ви и изработваме от костите ви дрънкулки.
— Да, това е вярно. Но защо да ви мразим, братко Валънтайн? Защо?
Не отговори веднага. Лежеше вцепенен, тръпнещ от благоговение до спящата Карабела, премисляше чутото — спокойното признание на водния крал, че драконите са богове. Какво би значило това? А също така твърдението за непричастност към бунта и смайващото признание, че драконите не таят омраза срещу маджипурци за стореното.
— Значи ли това, че сте неспособни да мразите, Маазмурн?
— Ние разбираме това чувство.
— Но не го изпитвате?
— Омразата не е същностна, братко Валънтайн. Стореното ни от вашите ловци е в реда на нещата. То е част от живота: един от аспектите на Това, Което Е. Какъвто съм аз, какъвто си ти. Ние ценим Това, Което Е във всичките му проявления. Вие ни избивате и ни използвате. Понякога ние ви убиваме, ако това ни се стори уместно, и така на свой ред ние ви използваме. Говоря ти все за Това, Което Е. Някога пиуриварците убиха няколко от нашите в техния каменен град, който сега е мъртъв. Внушиха си, че са извършили чудовищно престъпление, и за да изкупят вината си разрушиха собствения си град. Но те не разбират. Никой от вас, децата на сушата, не разбира. Просто всичко е Това, Което Е.
— А нашата съпротива срещу хаоса? Грешим ли, че се противим на пиуриварците? Нима сме длъжни смирено да приемем орисията си, защото и тя е Това, Което Е? — попита Валънтайн.
— И вашата съпротива е Това, Което Е.
— Тогава не виждам смисъл в твоята философия, Маазмурн.
— Не е нужно, братко. Но и мнението ти е Това, Което Е.
— Искам да дойде край на разсипията каза след кратко мълчание Валънтайн. Или по-точно да запазим онова, което ние на Маджипур разбирахме като Това, Което Е.
— Разбира се, ще успееш.
— Моля те, помогни ми.
6
— Заловихме един променящ се, милорд — каза Алзимир. — Твърди, че носи спешно съобщение за теб и само за теб.
Хисун се намръщи.
— Шпионин, не мислиш ли?
— Много вероятно, милорд.
— Или дори убиец.
— И това не е изключено, разбира се. Но е малковероятно. Вярно, той е променящ се, милорд, сиреч съмнителен. Но по време на разпита ми се видя искрен. Като че ли.
— Променящи се и искреност! — каза Хисун със смях. — Не внедриха ли шпионин в антуража на лорд Валънтайн?
— Чувал съм за това. Какво да го правя тогава?
— Да ми го доведеш.
— Ами ако се кани да спретне някакъв метаморфоски трик?
— Ше си отваряме очите на четири, Алзамир. Но ми го доведи.
Подобно гостоприемство криеше рискове, но това, че някой е пратеник на противника не е повод да го изгониш или да му видиш сметката само защото го подозираш в предателство. Пък и след седмиците уморително скитане из подгизналата джунгла си беше развлечение най-после да видиш променящ се, защото досега не бяха срещнали из тези пущинаци нито един.
Бивакуваха точно до горичката от гигантски дуики някъде по източната граница на Пиурифейн, близо до река Стейче. Дуиките наистина бяха внушителни, колосални, живописни, но ботаническите чудеса бяха слаба компенсация за кошмара на този безкраен поход из влажните метаморфски гори. Валеше непрестанно, всичко мухлясваше и гниеше, включително и мозъкът. И въпреки всички усилия, досега не бяха видели никакви градове, никакви руини, никакви следи и въобще никакви метаморфи. Сякаш търсеха митични същества в необитаема джунгла.
Хисун знаеше, че и Дивис бере същите ядове в другия край на Пиуридейн. Метаморфите вероятно бягаха от място на място или се преобразяваха в дървета и храстчета и мълчаливо стояха наоколо, като сподавяха смеха си, когато войските на коронала ги подминаваха. Хисун си помисли, че гигантските дуики можеше да са и разузнавачи на метаморфите. И реши да си поговори с шпионина, пратеника, убиеца или който и да е. Можеше да научи нещо или в най-лошия случай поне да се повесели.
Алзимир се върна много скоро с пленника, взет под строга охрана.
Също като малцината видени преди пиуриварци и този бе странен, смущаващ тип — кльощав до
