чупливост дългуч, гол, но с надбедрена превръзка от кожа. Гостенинът бе бледозелен, с уста като цепка, подутина наместо нос и дръпнати очи, почти скрити от големи клепки. Изглеждаше неспокоен и почти безобиден. При все това Хисун съжали, че няма до себе си някой ясновидец като Делиамбър или Тизана, или самия Валънтайн. В главата на този метаморф можеше да се крие някой пъклен замисъл.
— Кой си ти? — попита Хисун.
— Аарисиим. Служа при Краля, Който Е, когото познавате като Фараатаа.
— Той ли те изпрати при мен?
— Не, лорд Хисун. Той не знае, че съм тук. — Метаморфът внезапно потрепера, завибрира със странни конвулсии и за миг тялото му сякаш се деформира и разми. Стражите на коронала тутакси се изпречиха помежду им, за да предотвратят евентуално нападение. Но след миг Аарисиим се овладя и възстанови формата си.
— Дойдох, за да предам Фараатаа — тихо каза той.
— Нима ще ни заведеш в скривалището му? — изумено попита Хисун.
— Да.
Прекалено бе хубаво, за да е вярно. Хисун се огледа за застаналите в кръг Алзимир, Стимион и останалите си съветници, които явно изпитваха сщото. Изглеждаха скептични, бдителни, враждебни, предпазливи.
— Защо ще го направиш? — попита той.
— Той извърши нещо незаконно.
— Чак сега ли ти хрумна, след като този бунт е започнал…
— Незаконно според нашите, а не според вашите вярвания, милорд.
— И какво е направил?
— Плени Данипиур и иска да я убие. Не иска да чуе никакви съвети. Залови я. За мой срам, аз бях един от тези, които го съпровождаха. Смятах, че само ще я плени, за да осуети съюзяването й с вас, непроменливите. Така ни каза — нямало да я убива, докато не разбере, че войната е напълно изгубена.
— И сега ли смята така?
— Не. Според него войната е далече от завършека си. Смята да продължи със същите средства — нови зверове и болести, като се изживява почти като победител.
— Тогава защо ще убива Данипуир?
— За да си осигури победата.
— Безумие!
— И аз мисля така, милорд. — Очите на Аарисиим бяха широко отворени и в тях гореше странен, суров плам. — Разбира се, той я смята за опасен съперник, който е склонен към мир, а не към война. Отстрани ли я, само той ще властва. Но има и още нещо. Смята да я пожертва на олтаря — с нейната кръв да измоли постоянната подкрепа на водните крале. Построи храм като онзи в стария Велализиер и възнамерява лично той да принесе Данипиур в жертва.
— И кога трябва да стане това?
— Тази нощ, милорд. В часа на хайгуса.
— Тази нощ?
— Да, милорд.
— И на колко дни път оттук е Нови Велализиер?
— На четири, може би три, ако побързаме!
— Но с Данипиур е свършено! — гневно изкрещя Хисун.
— Ако не я принесе в жертва тази нощ…
— Ти каза, че така ще направи.
— Да, луните тази нощ са подходящи, звездите — също, но ако загуби решителността си, ако в последния момент размисли…
— А често ли се случва Фараатаа да загуби решителността си? — попита Хисун.
— Никога, милорд.
— Тогава няма шанс да стигнем навреме.
— Така е, милорд — каза Аарисиим мрачно.
Хисун се загледа мрачно навън, към дуиковата горичко. Данипиур мъртва. Това не оставяше никаква надежда да се постигне споразумение с променящите се. Само тя би могла да смекчи беса на бунтовниците и да се съгласи на някакъв компромис. Без нея войната не ще има край.
Той се обърна към Алзимир.
— Къде е днес понтифексът?
— Със сигурност някъде в долината.
— Можем ли да му изпратим вест?
— Каналите са твърде несигурни, милорд.
— Знам. Погрижи се до два часа да получи известието. Използвай магьосници. Използвай вярващи. Изпрати вест на Господарката и нека тя опита чрез сънищата. На всяка цена се свържи, разбираш ли? Той трябва да знае, че тази нощ Фараатаа ще убие Данипуир. Направи чудо, но му предай това. И му предай, че само в него е надеждата да я спаси.
7
Диадемата на Господарката и драконовия зъб — това щеше да му трябва сега. Не бива да има прекъсване на връзката, нито изопачаване на посланието. Валънтайн бе решен да използва всички средства.
Помоли Карабела и останалите да го наобиколят и щом се пресегне към тях, да го хванат за ръката.
Денят бе светъл и ясен. Утринният свеж, прозрачен въздух бе сладък като алабандинов нектар. Но в Пиуривар, далеч на изток, падаше нощта.
— Маазмурн!
Зовът имаше такава сила, че Слийт трепна, Карабела запуши уши, а пипалата на Делиамбър се загърчиха.
— Маазмурн! Маазмурн!
Звук на камбани. Бавни, тежки обръщания на гигантско туловище, легнало да си отдъхне в ледените северни води. Леко изпляскване на черни криле.
— Чувам те, братко Валънтайн.
— Помогни ми, Маазмурн!
— Да ти помогна? Но как?
— Нека духът ти ме преведе през света.
— Добре, ела.
Стори го с чудесна лекота. Нищо не му тегнеше, когато се приплъзна нагоре и заплува, и се понесе, и полетя. Отдолу лежеше голямата извита дъга на планетата, устремена на изток в нощта. Водният крал го носеше без усилие, спокойно, както гигант носи котенце на дланта си. Напред, напред над света, който беше изцяло отворен, докато Валънтайн препускаше из висинето. Усещаше, че се е слял с планетата, че е едно цяло с населяващите я двайсет милиарда — човеци и скандари, хджорти, метаморфи, и всички останали, които се бяха превърнали в частици от неговата кръв. Той пребиваваше навсякъде в един и същи миг, вместваше цялата скръб на света и цялата радост, и всички копнежи, и всички потребности. Той беше кипяща вселена от противоречия и конфликти. Усещаше пустинната жега, топлите тропически дъждове, прохладата на планинските висини. Той се смееше, плачеше, умираше, любеше се, ядеше, пиеше, танцуваше, сражаваше се, яздеше волно из непознати хълмове и се тътреше по нивите, проправяше си път през гъстата, преплетена с лепкави лиани джунгла. В океаните на душата му необятни морски дракони пореха повърхността и с чудовищен блеещ рев се гмуркаха отново вдън дълбините. Погледна надолу и видя раните от разрухата, видя как може да ги излекува, за да възвърне отново целостта и умиротворението на света. Защото всичко бе склонно да се възвърне към мира и спокойствието. Всичко бе част от Това, Което Е. Всичко бе част от една необятна, безупречна хармония.
Но в тази велика хармония усети единствен дисонанс.
