внимание.
Епитрахилът със скъпоценни камъни, с който бе отслужил литургията — безценна вещ от XIV век, — падна меко на грубото кадифено кресло, което беше в пълен контраст, също както компютрите, с иконите, покрити със златен варак.
— Значи ми носиш нещо. Епископът не питаше. Той твърдеше.
— Да. Получи се току-що за Ваше преосвещенство — отвърна Роже, подавайки му страниците, които носеше под мишница. — На френски е. Ако искате, мога да…
— О! Спокойно ще го прочета. Научих френски, когато превеждах писмата на кръстоносците, които пазим в архива. Може да е малко архаичен, но ми служи.
Роже се изчерви.
Нямаше намерение да подценява епископа. Всъщност харесваше Теодор, защото този шейсетгодишен снажен мъж, облечен в скромните одежди на православен духовник и прекарал почти целия си живот, затворен между тези стени, беше всестранно развита личност. Света Екатерина бе за него нещо като axis mundi на знанието и разбира се, възможно най-добрата езикова школа. Коптски, иврит, старогръцки, латински, арамейски, турски, арабски. В този храм продължаваха да се изучават всякакви текстове, както преди десет века. Може би затова, когато в ръцете на епископа попаднеше парче хартия, дори току-що изпринтено от някой от новите IBM в компютърната зала, той го разглеждаше с безкрайно внимание. Едва ли не като уникат.
И с този имейл направи същото. Взе го само с два пръста и го зачете, без да си губи времето да отпраща брат Роже. Но щом достопочтеният Теодор прочете първия ред, където пишеше „тема“, блаженото му изражение мигом изчезна.
— Но какво е това? — И продължи да чете. — Сега ли го получи? — запита той.
— Преди минути.
— И не е попадало в други ръце?
— Само в моите, Ваше Преосвещенство.
Роже изчака покорно прав, сякаш това, което епископът четеше, изобщо не го интересуваше. Престори се, че се моли пред едно бронзово разпятие, поставено в средата на огромната маса в сакристията, а през това време епископът не спираше да кръжи около монаха.
— И така. — Теодор спря най-сетне синия си като Егейско море поглед върху Роже, сякаш искаше да изтръгне някакви признание от него. — Знаеш ли за какво става дума?
— Не, Ваше Преосвещенство. Не съм го чел.
— И не си любопитен?
— Да разбира се.
— Вярваш ли в пророчества? В хората, които при определени обстоятелства получават просветление, пратено им от Господа Бога, и могат да виждат бъдещето?
„Странен въпрос“, помисли си монахът.
— Вярвам, Ваше Преосвещенство — отвърна най-сетне. В Библията има много примери за тях.
— Както и знамения, които вещаят Страшния съд.
— Така е — изтръпна той.
— Ами това, братко, е едно от тях.
Теодор размаха заплашително страниците, разперени като ветрило, във въздуха. А брат Роже, стреснат от категоричния тон на епископа, успя все пак да навлажни устни и да попита:
— Може ли да ми кажете за какво става дума, Ваше Преосвещенство?
— Не и докато не доведеш брат Василий — отвърна му. Той също трябва да чуе това, което ще кажа.
Монахът, онемял от вълнение, не се помая изобщо. Сведе глава в знак на безпрекословно смирение и изчезна, тичайки към сградата с книгите.
Василий беше пръв мъдрец в Света Екатерина. Най-възрастен от всички духовници, вече прегърбен и плешив под черната си шапка, добрият човечец служеше тук повече от пет десетилетия като главен уредник на библиотеката. Негова бе заслугата например за последния опис на книгите от 1989 година, за решението да се забрани всякакъв достъп на туристи и зяпачи до читалните, както и за грижата за опазването на най- ценната, след тази във Ватикана, колекция от ръкописи в света.
Живееше сред купища книги, стигащи почти до тавана, точно от другата страна на манастира. Излизаше само за най-важните църковни служби и с доброволното си уединение си бе спечелил заслужената слава на посветен свадлив аскет. Затуй Роже го откри веднага в неговия скрипториум и го отведе начаса при епископа.
— Много е важно да дойдете с мен — увери го.
ЖАН ЙЕРУСАЛИМСКИ
В този час небето над Синай се бе обагрило в червено и отрязъкът от хоризонта, който се виждаше между стените, вече не трептеше от душната дневна мараня. Като стигнаха до Католикона, видяха, че Теодор ги чака с нетърпение.
— Помните ли ръкописа на Жан Йерусалимски, братко Василий?
При този въпрос, зададен от упор, библиотекарят пребледня. Главата на най-малката епархия в света се бе обърнал към стареца съвсем почтително.
— Навярно говорите за автора на Дневника.
— Точно така — кимна епископът, — на Тайния дневник на пророчествата22. За какво друго?
— Никой вече не говори за него, Ваше Преосвещенство.
— Но аз говоря. И имам основателни причини да смятам, че духът на Жан Йерусалимски скоро ще се върне при нас.
— Да се върне?
Василий изсумтя в лицето на озадачения Роже, който, изглежда, не разбираше нищо от този разговор.
— Малкото, което знам за този ръкопис — продължи епископът, — е, че в библиотеката съхраняваме един от шестте съществуващи уникални негови преписа. Според преданията, той е написан лично от Жан Йерусалимски, който, от своя страна, е един от деветимата основатели на Ордена на тамплиерите. Много от нас смятат все още, както ще разберете, че някой от най-приближените му хора го е откраднал, преди той да умре, и го е скрил в този манастир към 1130 година.
— И сте го чели?
— В него има ужасни, но точни предсказания за развитието на света до 2000-ата година и дори след това. Но в нашия препис има и ясно предупреждение: до „деня на знака“ никой няма да разбере цялото значение на текста.
— Доста сте научили, Ваше Преосвещенство — рече Василий. — Всичко, което твърдите, е вярно.
— Но сърцето ми е изпълнено със съмненията на апостол Тома, братко. Дали случайно не знаем какъв ще е знакът, за който се говори в преписа?
— Не съвсем.
— Или кога ще се появи?
— Също не.
Въпросите на епископа не изненадаха библиотекаря, който побърза да допълни отговора си:
— Жан Йерусалимски, драги Теодор, е скрил ключа за разгадаването на тази тайна в глава 34 на своите пророчества, въпреки че много се съмнявам, че това е нещо, което може да бъде разчетено току-така.
— Да, да. — Теодор тръсна брада, размахвайки трескаво ръце. — А помните ли тази глава?
Василий се поколеба миг преди да притвори очи в знак, че я помни. След туй, без да даде никаква възможност на епископа или на младия монах да го прекъсват, сбра леко длани пред рядката си брадичка и зашепна низ от странни стихове на френски, произнесени със силен коптски акцент.
Двамата се спогледаха, изумени от невероятната памет на стария библиотекар.
