това, че човекът, избран да строи новия храм, е останал без глава, ми се струва странно съвпадение.
— Съвпадение ли? Какво имате предвид?
— Помните ли какво ви казах в криптата за плановете за съвършения храм и за начина, по който те са стигнали до нас в библейски времена?
Епископът кимна.
— Добре, плановете, които патриархът Енох получава от ангел Правел и сам изсича върху нетленни плочи, попадат по времето на Соломон в ръцете на един архитект чужденец — и по-точно, на човек от Тир на име Хирам. Той проучва тези планове за божествения ред и когато някой се опитал да му ги отнеме, бил убит. Знаете ли как? Отсекли му главата.
— Но Пиер дьо Бланшфор не…
— Не знам дали ви е известно, но вашият архитект е членувал в гилдия от посветени, които от известно време се опитват да наложат в цяла Франция един нов архитектурен стил — прекъсна го Бернар. — Пиер, както и другите, е имал достъп до някакво висше познание, което се е опитал да осъществи, един Господ знае защо, точно тук. И някой, който е разбрал, че той разполага с това ново познание, е искал да му го отнеме силом. Въпросът е — кой.
Бернар пристъпи към масата на епископа, вадейки от диплите на белите си одежди една плоча от зеленикав камък, плоска от двете страни и не много дебела, с низ от геометрични фигури, изсечени по двете й страни. Остави някак церемониално този камък на масата и зачака. Изумен, епископът взе плочата в ръце и като я претегли и се взря в отпечатъците, без да разбира нищо, погледна въпросително абата.
Бернар остана доволен.
— Да, Ваше Преосвещенство — промълви той. — Това, което държите, е част от плановете на Хирам финикиеца. Една от книгите, които Енох преписва по време на престоя си в небесата и които Пиер дьо Бланшфор е проучил, преди да дойде тук.
— А вие как… — заекна епископът.
— Как се сдобих с нея ли? — прекъсна го абатът. — Много просто, братко. Ние спасихме тази тайна в Светите земи. Сигурно не знаете, но заедно с кръстоносния поход имаше и друг, с много по-свята мисия от тази да отвоюваме Божия гроб. Трябваше да съхраним този къс Божествено познание, което Господ дал на Енох и което мюсюлманите пазеха ревностно от стари времена. Въпреки че по закон това познание не им принадлежи. Много преди да се роди Мохамед и дори Исус Христос, египетските богове показали същите тези плочи на неколцина избраници от техния народ.
— Египетските богове ли?
Бернар кимна.
— Там друг архитект — на име Имхотеп, когото в Александрия почитали като бог до идването на първите християни, получил такива зелени плочи с познанието, необходимо за строежа на пирамидите. С времето легендата превръща тези плочи в Изумрудената книга на Хермес, който, разбира се, е бог Тот, наричан „триславен“, за разлика от гръцкия Хермес.
— Но това е идолопоклонство, абат Бернар.
Епископ Бертран тръсна глава, неспособен да проумее нещо, което бе в разрез със строгото му религиозно възпитание.
— А Бланшфор? Как е успял?
— Пиер дьо Бланшфор — отвърна Бернар — беше посветен в тайната и е един от последните хора, прочели плочите. Дошъл е тук, след като се изучи във Везле, в нашата школа за писари, където е получил необходимите знания, за да ви направи предложение за нов храм в съответствие с общия божествен план. Като сте го отхвърлили, очевидно сте предизвикали някой враг, който решава да го убие, знаейки, че Църквата няма да защити плана му. Представете си какво значеше за мен новината за смъртта му.
— А защо не ми споменахте по-рано, че познавате майстор Пиер?
— И каква полза от това? Нито моите монаси, нито рицарят, който ме придружава, знаят нещо. Казвам го на вас, защото искам да осъзнаете, че сега повече от всякога сме длъжни да започнем строежа на новата църква и да провалим плановете на врага, който ни дебне. Може би никой от двама ни няма да види началото на това дело, но трябва внимателно да подготвим всичко.
— Ами врагът, заради когото Бланшфор изчезна за няколко дни от криптата? За него какво знаем?
— Ако е това, което подозирам, този враг не е от плът и кръв и дори не е от този свят. Така той ни казва, че не иска да строим върху земята, която владее днес.
— Можем ли да направим нещо?
Блуждаещият поглед на епископа беше пълен със зле прикрит страх. Той знаеше, че споменаването на враг, който не е от този свят, може да означава само, че това е най-лошият от всички възможни врагове. Самият Дявол.
Отец Бернар беше спокоен, защото знаеше какво трябва да направи: щеше да заповяда божествените планове на Енох да бъдат докарани в Шартр и да задвижи проекта. И тези планове, с Божията помощ, трябваше да пристигнат, без да събудят подозрението на могъщия противник.
Откакто бяха напуснали Египет, той не беше успял да се добере до тях и да ги унищожи, но Бернар знаеше, че ще се опита на всяка цена.
РОЖЕ
Манастирът „Света Екатерина“ (Египет), в наши дни
Иконката за „получено съобщение“ светна на фосфоресциращия екран пред брат Роже към седем часа следобед местно време. Откакто техниците на IBM бяха дошли специално в този затънтен край — където, казват, растял къпиновият храст, който Мойсей вижда да гори преди Изхода и бяха изкачили трите хиляди стъпала, изсечени в скалата и водещи към светия дом, нарамили компютри, този най-стар действащ манастир в света се бе превърнал и в един от най-добре информираните.
Роже — мъж с тъмна кожа, островърха брада и остър нос — беше, без съмнение, авторът на това чудо. През януари 1999 година той успя да влезе в общността с екипа си от четирима „кибермонаси“ и само след няколко месеца получи от Светата Епистазия — нещо като православен Ватикан — нужните фондове за закупуването на компютрите. Сега те бяха навсякъде: в столовата, в кухнята и разбира се, в прекрасната библиотека на манастира.
Въпреки че не беше длъжен да следи входящите съобщения, Роже отвори електронната поща с едно кликване на мишката, за да провери дали току-що полученото съобщение е за някого от четирийсетимата духовници тук. То бе двайсетото за този следобед, тъй че, без да се замисля изобщо, той кликна върху иконката за принтера и зачака.
Машинката издаде познатия звук.
Щом деветте страници, напечатани на рециклираната хартия, излязоха през отвора на Hewlett Packard, Роже ги взе и пое по най-краткия път към сакристията. Получателят си заслужаваше това разкарване. Ако не грешеше, по това време епископ Теодор трябваше да е в църквата „Преображение“ — Католикона на манастира — и да довършва последната служба за деня.
Позна. Духовникът не беше вече при олтара, бе прибрал принадлежностите си и ги подреждаше в стаята до фреските на свети Киприян в храма. Беше спокоен, както винаги, сякаш живееше в свят, в който всичко е наред и нищо не убягва от мъдрия поглед на Господа.
— Хубав ден, нали, братко Роже?
С благата си усмивка, едва доловима зад гъстата бяла брада, епископът посрещна монаха сред силния мирис на тамян от сандалово дърво.
— Беше ли на службата?
Роже поклати глава.
— Виж ти, толкова бързо ли се умори от задълженията си в нашия дом? — Прямотата на епископ Теодор обезоръжи монаха. Всъщност той се шегуваше. Обичаше много да го прави с новаците или с най-доверените си монаси; Роже беше от втората група. — Знам, че тук ритъмът на живот е по-бавен, отколкото в Солун или в Париж, но ще свикнеш. Дори може да откриеш, че компютрите не са всичко в наши дни. А от друга страна, пресвета Богородице! Какво щастие, че си видял толкова свят, преди да дойдеш тук!
— Тук съм от година, Ваше Преосвещенство. Още не мога да се оплача.
— Така е, разбира се — усмихна се пак епископът. — Почакай да сваля това и ще ти обърна
