Откакто се беше върнал във Франция, никога не бе виждал така угрижен мъдреца от Клерво.
— Единственото, което знам, е, че Бланшфор е бил майстор строител при епископ Бертран — обясни той — и преди няколко дни е умрял точно след като е получил странно видение в параклиса на абатската църква, където днес изгубих съзнание.
— Значи сте изгубили?
— Вече няма значение, драги ми Жан от Авалон. Това, за което ви моля настоятелно сега, рицарю, е да откриете причините за смъртта на този клетник и да разберете какво е търсел тук при епископа.
— Може би ще ни трябва доста време, отче — избоботи воинът от Авалон.
— Няма значение. Използвайте всички възможни средства, но изпълнете заръката, която ви възлагам.
Рицарят, отметнал пелерината върху лявата си ръка, се поклони церемониално на отец Бернар и без да му обръща гръб, се оттегли към вратата на стаята.
— Трябва ли да търся нещо по-специално за майстора? — запита, преди да излезе.
— Щом питате — да. Би било добре да разбера дали този Пиер дьо Бланшфор е носел някакви планове у себе си. Искам да знам всичко за този проект: сроковете, които си е определил за ремонта, кой го финансира, какъв е точно, всичко!
— Ще направя каквото мога.
Жан сложи шлема на главата си и като засвидетелства още веднъж машинално верността си към абата с тайно заклинание, научено в Йерусалим, излезе стремглаво от къщата. Никак не беше лесно да се заеме с подобно начинание в непознат за него град. Верните хора бяха малко, а той знаеше, че е голям късмет да различиш разумния доносник от онзи, който е готов да ти угоди в замяна на няколко монети. Затуй, като прехвърли набързо всички възможности, зеленоокият рицар, Незнаещия от Светите земи, избра най- безболезнения път: щом този Пиер дьо Бланшфор бе умрял само преди няколко дни, най-разумно би било да хвърли един поглед на гроба му.
Дори Филип се съгласи с него.
Капеланът на църквата Свети Леополд — гърбав старец, отказал се от гностическите ереси, обхванали Южна Франция по онова време, му обясни най-подробно, че клетият майстор бил погребан в гробището на неговата епархия преди два дена. „Сам можете да се уверите, че гробът е още пресен — рече му той. — Няма да ви е трудно да го откриете и без мен. Слава Богу, тук хората не измират много“.
Следващото нещо, което научи от него, му костваше една златна монета. Малко неуверен в началото, накрая капеланът му обясни, че Пиер дьо Бланшфор наистина принадлежал към гилдия на строители, създадена в Марсилия след победоносното завръщане на някои прочути рицари от Първия кръстоносен поход. Обсебени от странната идея за светите майки, погребани в земите на друидите, тези мъже тръгнали из цяла Франция, предлагайки да преустроят всички черквици, параклиси и храмове, носещи името на някои от тези майки. Майсторите от тази гилдия не искали висока плата от енориите и затова много от тях бивали наемани веднага. Печалбата за тях, както казвали, била чисто духовна. Вдъхновявала ги идеята, че с техните строежи Земята ще заприличва все повече на Небето. Така проектите им били пропити с необикновен дух. Конструкцията им била много по-лека от тази на старите църкви, но те твърдели, че техните храмове могат да възвисят духа и на най-низшия смъртен.
— А знаете ли как е името на гилдията на Бланшфор?
Въпросът на Жан от Авалон изненада капелана. Той се чувстваше задължен заради щедрата плата, но му призна, че макар да бе чувал името на гилдията на Бланшфор десетки пъти по време на престоя му в Шартр, не му обърнал никакво внимание. Чувал го, когато майсторът разговарял с епископа дори когато диктувал писмата си на един млад монах, помощник на капелана. Бил го чувал десетки пъти, но не го помнеше!
Като чешеше брадичката си и пулеше очи, монахът се помъчи да си го спомни.
— Знам, че беше съвсем обикновено име, гилдия — рече. — На ковачите, на хлебарите, каменоделците. Не! На дърводелците. Ето това е, наричаха ги Les charpentiers.
— Les charpentiers. — промълви рицарят. — Не смятате ли, че е доста просто име за толкова амбициозни хора?
— Да, и това ме изненада, но сигурно знаете колко странни са чужденците!
— Чужденци ли?
Това накара рицаря да е нащрек.
— Точно така. Не ви ли казах? Пиер дьо Бланшфор не беше тукашен. И ако искате да знаете — прошепна капеланът дяволито, — изобщо няма да се учудя, ако ми кажете, че е проклет неверник. Нали разбирате, син на Мохамед, покръстен със светена вода, който сигурно се е отказал от вярата си, за да си спаси живота.
— И какво ви кара да мислите така?
— Истината е, че имаше тъмна кожа и много бели и здрави зъби, а това, господине, не се среща често при старите християни. И докато беше с нашия епископ, не спря и за миг да прави сметки и изчисления, да говори за числа и за чертежи, които приличаха на дяволско дело. Рисуваше ги навсякъде — по маси, по пясъка, по разписките, по какво ли не!
Шарещият поглед на капелана на Свети Леополд караше рицаря да се съмнява. Всичките му приказки бяха сякаш слухове и все пак това — за мюсюлманския произход на майстора — му направи впечатление. Защо ще си измисля такава нелепа подробност? Да срещнеш арабин по тия места беше не странно, а съвсем невъзможно. Походите срещу Селевкидите20 в Турция и битките в Средиземно море за контрол над пътищата към Палестина бяха разпалили навред враждата между араби и християни. Притокът на християни, от една страна, и на арабски търговци в обратната посока беше потопен в кръв от самото начало на кръстоносния поход и почти бе секнал само за пет години.
Жан разбра, че нямаше избор.
Готов да си изясни нещата и да задоволи любопитството на абата на Клерво, той се раздели с капелана и изчака подходящия момент, за да се добере до трупа на майстора. Вечният му дом се открояваше, както му бяха казали, сред другите гробове. Купчината прясна пръст, струпана отгоре, още не бе покрита с бурени, а близостта му до източната стена на църквата го пазеше от ветровете.
Но да се изравят трупове беше престъпление. И още по-лошо — беше грях, ако не бъдеха изпълнени всички формалности, за да стане законно. Така че, след като се посъветва още същия следобед с абата на Клерво, Жан реши да отиде пак в гробището, когато падне нощта.
Гробищата изглеждат различно в различните часове. И това не правеше изключение. Кръстовете, каменните колони и копията, издигнати да сочат вечния дом на мъртъвците, приличаха на вражеска армия от застинали в мрака стражи, която можеше да стресне всекиго. Денем те бяха просто паметни знаци за живите, но в тъмнината приличаха на воини на мъртвите.
Двамата с Филип — на когото бе казал за разговора си с капелана — бяха нарамили по една голяма кирка и лопата и сенките им, бяла и сива, се плъзнаха бързо сред гробовете към точното място. Никой не ги видя. Без факли или друга светлина, за да не бъдат забелязани, Жан от Авалон и неговият оръженосец скоро се озоваха пред дъската на гроба, който търсеха. Надраскан с тебешир с големи букви, надписът едва се виждаше под слабото сияние на луната в разсип.
— Тук е — прошепна Жан, щом успя да го прочете. — Да започваме.
Първата копка прозвуча глухо. Металният връх на кирката му се заби в земята и в краката му се появи тъмна буца пръст. Една след друга, равномерни като зъбчатите колела на подвижен мост, железните копки разкриваха постепенно гроба, в който очакваха да открият трупа на Пиер дьо Бланшфор. Едва когато след шестия-седмия удар лопатата на Филип се натъкна на нещо, изпитаха неприятното чувство, че са стигнали до това, което търсеха.
Миризмите на рохка земя и на студена пот се смесиха. Коленичили, те почистиха с длани очертанията на
