вързопа, до който бяха стигнали. Махнаха пръстта по краищата, опитвайки се да не го докосват много-много и когато решиха, че е разчистен, се надигнаха, за да го огледат хубаво.
Виждаха го. Увит наскоро в груб чувал, вързопът с човешки ръст се открояваше ясно. Филип и Жан пъхнаха пак ловко ръце от единия и от другия край на тялото. Пъхнаха ги дълбоко, докато дланите им не се показаха от другата страна, издърпаха го силно и го оставиха до плиткия гроб.
Чувалът бе вързан с четири въжета и Филип ги сряза с камата, която носеше. Като ги освободи, затърси трескаво отвора и пак с камата разряза платното от горе до долу. То изсъска като змия.
— Какво се надявате да откриете, мосю? — запита оръженосецът, преди да отмахне чувала и да открие зловещото му съдържание.
— Отговори.
— Да го отварям тогава?
Жан кимна.
Филип се прекръсти, после хвана двата края на разрязаното платно и ги дръпна с все сила. Резултатът се усети веднага: разнесе се отвратителна миризма и пред тях се разкри страховита гледка. Със скръстени на гърдите ръце и качулка на главата, трупът на Пиер дьо Бланшфор сякаш беше изваян от мрамор. Оръженосецът, наведен над мъртвеца, го видя съвсем отблизо: снежнобелите му ръце, посинелите мръсни нокти, вдървената гръд на покойника. Ако не беше ужасната воня, дори би се заклел, че Пиер дьо Бланшфор просто е заспал.
Мъртвецът беше в кафяво вълнено расо, закопчано с костени копчета, и с качулка, скриваща лицето му. Имаше и кожен колан с красива лъскава тока, а над нея скръстените восъчни ръце на Пиер дьо Бланшфор държаха някакъв голям метален предмет, притиснат към гърдите му.
— Какво е това? — прошепна рицарят, щом започна да различава по-ясно очертанията на трупа и да забелязва подробностите.
— Това ли, господарю?
Филип докосна края на предмета, който приличаше на дебел меден медальон. Рицарят кимна:
— Подайте ми го.
Мъчейки се да потисне страха си, Филип протегна ръце към трупа и като хвана здраво предмета в единия край студен и гладък, — го дръпна силно. Трупът се разтърси. Филип не беше от плашливите, нито се притесняваше какво ще си помисли господарят за него, но като усети, че това тяло се тресе в ръцете му, се изсмя нервно.
Когато най-сетне взе медальона и разбра, че е нещо, което не бе виждал, го подаде на господаря си. Приличаше на амулет, може би на механизъм със зъбчати колела, и по края имаше някакви неразбираеми филигранни знаци.
Като го разгледа по-добре, видя, че това са два плоски медни кръга, свързани с една ос. По-големият, по-дебел и изписан с релефни символи, по които Жан от Авалон прокара леко пръсти, се движеше лесно и в двете посоки. По-малкият, закрепен в центъра на първия, можеше да се върти извън тази ос по плоската повърхност на по-големия кръг.
— Какво е това, господарю?
Жан от Авалон помълча, преди да отговори:
— Мисля, че е астролаб.
— Астролаб ли?
— Арабски уред, който видях за пръв път в Йерусалим: Само веднъж съм държал подобно нещо през целия си престой там и знам, че мюсюлманите астрономи го използват за определяне позицията на звездите спрямо земното кълбо.
— И за какво му е на един майстор?
— Не, Филип — прекъсна го той. — Въпросът е: за какво му е на един charpentier?
— А вие знаете ли?
Като отърсваше праха от вълнената си дреха, Жан се усмихна. Правеше го за пръв път, откакто дойдоха в гробището, и зъбите му проблеснаха в тъмното.
— Мисля, че току-що разбрах — възкликна той. — Под носа ни е: Исус от Назарет е бил charpentier, син на дърводелец и самият той дърводелец в юношеските си години, и се ражда в пещера, белязана от звезда!
— Обяснете ми, господарю.
— Много просто: онези, които се смятат за следовници на учението му, новите charpentiers, използват астролаби, за да набелязват новите „пещери“, над които да градят храмовете си. Разбирате ли? Пиер дьо Бланшфор идва в Шартр да огледа криптата на абатската църква! Това е пещера! И е използвал астролаба, за да стигне дотук, водейки се по звездите.
— Не разбирам.
Филип се помъчи да схване мисълта, но господарят го прекъсна.
— Скоро ще разберете — рече му. — Трябва да обясним по-бързо това на абата.
Държейки астролаба, Жан от Авалон хвърли последен поглед на трупа, лежащ в краката им. Както изглежда, тялото бе погребано без други лични вещи. Това наистина беше странно. Нито канап или пергел, нито чук или длето. В този гроб нямаше и следа от инструментите, използвани от строителите. Така или иначе, важното беше, че както изглежда, този гроб е бил временен, сякаш гробарите са имали намерението да го изровят скоро и при първа възможност да пренесат останките му на друго място. Дали други charpentiers щяха да направят това? И ако е така, не беше ли сгоден случай да разберат истината за тази смърт, като ги изчакат и ги попитат кой е врагът, който би желал смъртта на един от хората им?
Смутен от това колко неумолима е Онази с косата и колко бързо плътта се превръща в пепел, Жан от Авалон се прекръсти, преди да вдигне качулката на мъртвеца. Искаше да види лицето на човека, пожелал да промени Шартр с един толкова странен инструмент.
Филип подскочи пръв.
— Боже Господи! — викна уплашен. — Погледнете, господарю! Той няма…
Изумен, рицарят се прекръсти още веднъж. Макар да смяташе, че е открил някаква тайна, която ще се хареса на отец Бернар, никога не си бе представял подобно нещо.
— Да — промълви. — Няма глава. — И добави: — Този човек не е умрял от треска. Бил е екзекутиран.
ХИРАМ
Епископ Бертран мина още два-три пъти, потропвайки с обувки, пред тънкия силует на отец Бернар, преди да каже нещо. Размахваше трескаво ръце, сновейки от единия до другия край на салона, сякаш да прогони тъмните облаци, надвиснали над епархията, която управляваше.
— Може да са му отсекли главата и след като е умрял, нали, преподобни?
Отчаянието на прелата не трогна ни най-малко суровия Бернар. Той дори не му отговори.
Единственото, което абатът на Клерво искаше да разбере, когато настоя за аудиенция при епископа, беше дали това обезглавяване има нещо общо с виденията на майстора в криптата и със странния му разказ, че е бил отвлечен от ангел. И ако, както подозираше, беше така, то откритието на Жан от Авалон бе просто още един „знак“, че моментът наближава и че пренасянето на „ключа“ до Шартр трябва да стане по-бързо.
— Извинете, преподобни отец Бернар — настоя Бертран, но въпреки че вашият рицар откри обезглавеното тяло на Бланшфор, този проблем не ви засяга пряко. Вие сте мой гост и отговорността за раздаването на правосъдие се пада само на съдебния изпълнител и на мен. — Той се изкашля, прегракнал, сякаш душата му щеше да изскочи, и добави: Освен това, докато не открием главата, не можем да обвиним никого в оскверняване на трупа.
Изправен пред него, Бернар не се смути.
— Напомням ви, че вие поискахте помощ още щом пристигнах.
— Знам. Но нямах предвид някаква изчезнала глава, а да ми помогнете да разбера причината за смъртта на майстора.
— Мисля, че двете неща са тясно свързани — отвърна Бернар. — Не искам да звучи налудничаво, но
