— Кажете ми я.
Бремен погледна зад себе си, сякаш да се увери, че в църквата не е влязъл някой, който може да го чуе. После любезно подкани Темоен да се разходят по галерията около олтара.
— Помните ли какво ви казах за сходството между външния фронтон и египетската Книга на мъртвите!
— Как мога да забравя!
— Добре тогава, аз мисля, че всичко идва оттам. Малкото, което знаем за египетската магия, е стигнало до нас чрез гърците, а най-посветен сред тях е Питагор, математикът.
— Не разбирам.
— Ще ви обясня — продължи Бремен. — Освен математика, в Египет Питагор учи и астрономия. Прекарва там двайсет и две години и открива, че древните смятат всяко слънцестоене за много специален момент, когато могат да осъществят връзка с „отвъдното“. Той нарича тези моменти „врати“ — виждате ли? — и смята, че през юни се отваря вратата за хората и те могат да се възкачат на Небето; а през декември — за боговете, и те могат да слязат на Земята.
— И как е стигнало дотук това знание?
— Малко е сложно. Друидите притежавали подобно познание и строили паметници като Стоунхендж във Великобритания или кръгове от менхири по други места — като средища, откъдето да наблюдават тези „врати“ към небето. След това християните строили на същите места и някои от тях са опазили дълбоката им тайна. А ключът, запомнете, винаги е: каквото е горе…
…ТОВА Е И ДОЛУ
1, 8, 6, 3.
Никога не бе знаела как, по дяволите, действат тия машинки, но истината беше, че нямаха грешка.
След като четирите дигитални цифри се появиха на фосфоресциращото зелено екранче на компютъра, в тишината се чу глухо изщракване и автоматичната врата на Паломбиер се отвори съвсем леко.
Глория не се замисли изобщо. Затвори лаптопа, пъхна го в малката платнена раница и включи слушалката, закрепена на ухото й. Ако шефовете искаха да я предупредят за нещо, тая машинка щеше да свърши чудесна работа. След това, без да поглежда назад, влезе в сградата. Не че обичаше много тия техники, но ако всичко беше така, както й бе казал баща й, тя нямаше избор: трябваше да разбере много бързо какво точно знаеше доктор Темоен — като първа стъпка към всякакви други действия.
Това беше план А.
В хотел Паломбиер я чакаше изненада. Нямаше нито фоайе, нито рецепция. Този вход май наистина водеше към задната част на голямата сграда, а оттам през малка градинска врата се стигаше до стаите. Щом я прекрачи, видя вляво корково табло с безброй картички на близките ресторанти и нощни клубове, закачено на стената над телефон с монети. Нищо интересно. Две крачки по-нататък се появи тясна стълба, застлана с мокет, която, изглежда, водеше към спалните.
„Мишел Темоен, 105-а“, повтори си наум.
Облечена в съвсем нови дънки Левис и тясна фланелка, платинената блондинка се качи тутакси по тази единствена стълба. Зави машинално наляво и като измина три метра по тесния коридор с метални перила, стигна до вратата, която търсеше. Хвърли поглед на дървената й обкова и опипа внимателно вътрешния ръб на рамката, опитвайки се да разбере каква е ключалката.
— Проклятие! — прошепна ядно тя.
В този хотел с електронен вход стаите бяха с железен ключ. Ако пъхнеше фиба в такава ключалка, тя щеше да се прегъне веднага и номерът с кредитната карта изобщо нямаше да мине. Поколеба се за миг, после се върна назад и когато вече мислеше да зареже всичко и да дойде по-късно с подходящите инструменти, я изненада управителката:
— А, вие сигурно сте мадам Темоен! Нали?
Жената — четирийсет и няколко годишна и по-ниска от нея, с боядисана махагонова коса — я огледа от горе до долу, усмихвайки се насила.
— Да, мадам Темоен.
Не й повярва. Веднага „схвана работата“: стабилен четирийсетгодишен мъж отсяда с любовницата си в дискретен хотел, далеч от шумните туристически маршрути. Най-лошото в тия случаи беше какво оставяха след себе си. Стаи, обърнати с главата надолу, и хавлии — истинска гадост.
— Имате ли ключ?
— Не — отвърна Глория колебливо. — Мишел го забрави и точно щях да…
— Е, хайде, не се тревожете. Ще ви отворя.
С две резки завъртания на огромния, почти клисарски ключ, тя отвори стая номер 105. „Това е оригиналният ключ, знаете ли?“, рече й, усмихвайки се. И въпреки че блондинката не искаше да оставя следи, това бе най-малката беда, която можеше да я сполети. Раздели се с управителката, подавайки й банкнота от десет франка „за безпокойството“, и затвори вратата зад себе си.
Нямаше много време.
С ускорен пулс, тя хвърли поглед наоколо. Стаята не беше използвана още и вехтият куфар на Темоен — малък платнен „Самсонайт“, стоеше на един стол. Върху стария скрин, служещ и за масичка на телевизора, бяха струпани купчинка книги, туристически брошури и съвсем нова пътна карта. Разлисти книгите, обръщайки страниците надолу, и маркировките изпадаха. Не откри онова, което търсеше.
„Къде ли е оставил снимките?“, рече си ядно. Всъщност, ако онова, което й казаха, беше вярно, доктор Темоен не знаеше, че го следят, затова бе абсурдно да се е мъчил да ги скрие.
Потърси ги в страничните джобове на куфара, в чекмеджетата, зад телевизора, до нощната масичка, под килимите, в сакото, окачено в гардероба, в банята — нищо. Затърси сред чорапите, провери във всички джобове и разгледа дори отметките с флуоресцентен флумастер, отбелязани в старо издание на Тайните на катедралата в Шартр. Но и тук не й провървя. Нямаше ги.
Като вдигна дюшека и се увери, че не са и там, тя взе куфара, отвори ключалката му с механизма за кода и постави нещо като миниатюрна батерия за часовник, която залепна тутакси за пластмасата.
Беше предавател „Спектрум“ — малко електронно чудо, което можеше да предава сигнали за местонахождението си на десет километра, а те се прихващаха лесно с честотен приемник, голям колкото транзистор. Ако Темоен носеше със себе си куфара и снимките, с това „копче“ Глория винаги щеше да е по петите му.
Като задейства предавателя, блондинката излезе от стаята, оставяйки всичко, както си беше.
ГОЛЯМАТА МЕЧКА
Кръчмата на Ерик бе препълнена. Групата възрастни туристи, които преди половин час бяха в базиликата Света Магдалина и разглеждаха изумени мощите на Дева Мария, за която злите езици говореха, че имала любовни отношения със самия Исус от Назарет и дори потомство, сега коментираха шеговито тази толкова известна легенда и подканяха припряно собственика да им сервира по-бързо гозбите.
Франсоа Бремен си проправи път до бара и поиска две бири, които плати веднага. После, внимавайки да не ги разлее, излезе от заведението и отиде до железните маси на терасата, където инженерът го чакаше с нетърпение, приглаждайки една снимка голям формат, която бе извадил от джоба на пардесюто си.
— Какво е това?
Облещил очи, Бремен остави двете препълнени халби на масата.
— Трябва да ви призная нещо — рече му Темоен много сериозно. — И е нужно да го направя, защото мисля, че ми дадохте някои важни сведения, без дори да ви моля.
— Е, това е наградата за такива като нас, които търсим със сърцето, не мислите ли?
Бремен намигна съучастнически на инженера, но той не се трогна.
— Точно за това исках да поговорим. Аз не търся със сърцето и дори не търся нищо трансцендентално тук. Дойдох във Везле — пое си въздух, — защото преди два дни един от нашите сателити направи доста снимки като тази — с някои аномалии, които аз не мога да разчета.
— Един от вашите сателити ли?
