разбрали така бързо, нито на какво се дължи това засилване на земната активност, но тук става нещо голямо. Не разбирам само защо в CNES не са направили още карти.
— И по-добре — сряза го отецът, докато си сваляше баретата и разпускаше смолисточерната си коса, прибрана с фиби; и преди да я остави на таблото, добави: — А Глория успя ли?
Нубиецът избегна погледа му, а Рикар се закашля силно, сякаш се опитваше да спечели време, за да намери подходящия отговор.
— Не съвсем — отвърна той. — Както наредихте, влязла в стаята на Темоен, като се представила за негова жена. Претърсила целия му багаж, без да го разбутва много, но не открила и следа от снимките. Сигурно ги носи в себе си.
— А при вас как мина с отец Пиер?
Въпросът на негъра, висок метър и осемдесет, екна в микробуса откъм предната част. Каталунецът му беше благодарен за този жест.
— Предупредих го, но не ми обърна много внимание.
— На какво трябваше да обърне внимание? — настоя нубиецът, който се казваше Жерар и беше потомък на две поколения египетски емигранти, живеещи в Лион.
— Ами на предупреждението ми, че може да пострада при избухването на Силата.
— А за скрижалите не му ли казахте?
Надвесен над плота, където бяха вградени всички апарати в колата, отец Роже извърна острата си брадичка към Рикар и го погледна така, сякаш щеше да го порази намясто.
— И да се издам? Не, братко. Нищо подобно. Твоята работа е да ги откриеш и да ги занесеш в нашия манастир, това е.
— Скрижали, та скрижали! — изсумтя Жерар. — Каква научна стойност могат да имат днес някакви плочи отпреди три хиляди години? В Света Екатерина сигурно имате вече преписаните текстове и само си губим времето тук.
— Нищо не си разбрал. Последния път, когато изпуснахме тези скрижали, бе нарушен целият ред, въдворен от времето на първите християни и дори преди това. Знанието, помогнало някога за издигането на храмове в прослава на Бога, стана изведнъж лъжовно и започнаха да се строят скверни сгради, без никаква религиозна стойност, или още по-лошо, прикриващи нечии еретични интереси. И цялото това познание — продължи той — беше в скрижалите.
Жерар се намръщи, но изслуша свещеника.
— Неизвестно как, фрагменти от него, от самите скрижали, на които гледаш така лекомислено, се изплъзнали от ръцете на рицарите тамплиери и се разпространили из цяла Европа.
— И какво от това?
— Богохулство!
Звънна плесница и лицето на Жерар се зачерви. А отец Роже продължи разпалено:
— Ако беше изчел текстовете на ренесансовия писател Марсилио Фичино, щеше да знаеш, че от шестнайсети век — та и до днес — се строят паметници и дори цели градове в съответствие с разположението на някои звезди, за да се привлече благотворното им влияние. Замислени като гигантски талисмани, подобни на Божиите храмове, те всъщност са страшно оскърбление за Божията мъдрост и за Всевишния, който е Единственият истински Бог.
— Не смятате ли, че преувеличавате? В крайна сметка, ако скрижалите са Божие дело, построеното с тях може да слави само Него, нали? — опита се да успокои отеца Рикар.
— Не, драги Рикар, не преувеличавам. Щом изчезналите фрагменти от това познание са могли да променят едно цяло общество, карайки ни да се простим с теоцентричния модел и да навлезем в антропоцентричен като този, представи си какво би станало, ако самият източник на тази мъдрост попадне днес в чужди ръце!
Чу се скърцане и отчето млъкна. Страничната врата на буса се плъзна по жлебовете. Приведена, Глория, която се връщаше от хотел Паломбиер, влезе в колата. Без да каже нито дума, тя помаха за поздрав на Рикар и на нубиеца и целуна, както подобава, пръстена на отец Роже.
— Тръгва си! — каза най-сетне.
— Тръгва ли си? Кой, Темоен ли?
Свещеникът вирна острата си брадичка, преди да зададе третия си въпрос:
— И къде отива?
— В Шартр. Така каза в хотела, като плати сметката.
— Сложи ли му микрофона? — запита той.
— Да. В куфара. И е с доста мощен предавател, ще можем да го следим постоянно, ако сме в радиус от десетина километра.
Глория беше любимката на отец Роже. Това същество, навършило съвсем наскоро двайсет и две години, беше не само добър професионалист, но и работеше без никакви скрупули. Явно епископ Теодор бе избрал все така мъдро най-подходящия екип за мисията във Франция.
ОРЛЕАН
От жените може да се очаква всичко. Или поне така си мислеше Мишел Темоен, докато се мотаеше сред паркираните до Макдоналдс коли на автострадата за Шартр. От месеци не бе виждал Летисия и самата мисъл, че ще я срещне отново, го караше да се вълнува като ученик. Макар да знаеше, че нещата между тях няма да се оправят, самият факт, че усещаше онзи гъдел в стомаха, както когато я чакаше пред факултета, го връщаше в младежките години. Дали се е променила много?
За Летисия този въпрос беше излишен. Тя обичаше да е с нова прическа почти всяка седмица; сменяше непрекъснато и най-неочаквано цвета на лака си за нокти, да не говорим за характера й — ох, характера й! — с ония шеметни обрати при най-малкия признак на колебание у партньора й. Затова държеше да е в обкръжението на мъже с характер, които не й дават повод за такива вълнения и поддържат някакво равновесие в бурния й душевен живот.
Въпреки че точността далеч не беше сред качествата, с които тя можеше да се гордее, този път почти не се наложи да я чака. Едно перленосиво БМВ паркира до него в уречения час и от колата излезе една много по-красива Летисия, отколкото изобщо можеше да си представи. Без съмнение тя бе от жените, за които времето сякаш не съществува. С дълги бели бедра, руса коса — слава богу, не беше я боядисала — и плавни движения, Летисия принадлежеше към отбрания тип жени, които владеят тялото си с прецизността и насладата, с която кобрата се разгъва. Освен това носеше изискан червен тоалет с презрамки и голи рамене — които Темоен толкова бе обичал, — подчертаващ гъвкавия й силует.
Летисия поздрави Мишел, като го целуна по бузата, извини се, че не му е позвънила в хотела във Везле: „Не открих нищо интересно за теб“ — каза тя, хвана го за ръката и го поведе към Макдоналдс.
— На какво място се срещаме, а? — подхвърли весело.
Мишел остави чантата си встрани, поръча си дълго безкофеиново кафе с мляко, а тя — чай с лимон. Седнаха един срещу друг до големите прозорци на заведението и се заприказваха. Единственото, за което се споразумяха предварително, бе да не говорят за интимния си живот, по-специално за Марсел.
„Ще те заболи“, отсече Летисия.
— И така? — запита тя, докато духаше горещия чай. — Какво те води насам? Не понасяш ли вече мърморкото Монри?
— Още помниш тоя негодник! — възкликна той.
— Че как да не го помня? Виждах го едва ли не повече от теб. Винаги се грижеше за мен в CNES и беше единственият, който си правеше труда да посещава лекциите ми в университета.
— Като шеф разполагаше с повече време от служителите като мен.
— Глупости!
— Добре — промълви Мишел, внимавайки да не дразни тази красива жена. Явно да се спори с Летисия беше много по-лесно, отколкото да се разговаря. — Да говорим за друго, може ли?
— Разбира се — съгласи се тя. — Срещна ли се с отец Пиер, както ти казах?
— Да, срещнах се. Говорихме за дявола и тям подобни излъга Мишел. — Но всъщност не можа да ми обясни почти нищо от това, което го питах. Стори ми се доста странна личност.
