— Искаш да кажеш, че катедралите са огромни геометрични фигури?
— Построени са от безброй техни комбинации.
— А какви други възможности има?
— Не много — поколеба се Летисия. — Всъщност в древността не се говори кой знае колко за предмети, излъчващи вълни. И все пак.
— И все пак?
— Все пак има една възможност. На фасадата на катедралите в Шартр и Амиен има релефи с Ковчега на Завета. Сякаш са искали да ни подскажат, че тези храмове са новият договор с Бога и са последното „средство“ за връзка с божественото, каквото е бил и кивотът.
— И какво?
— В Изход се говори за силата на кивота. Никой не можел да го доближи незащитен или без метална броня, защото рискувал тутакси да падне болен или овъглен. Прилича на радиоактивност, нали?
— А къде е кивотът?
— Въпросът е, че никой не знае. Едни смятат, че е откраднат по времето на Соломон и отнесен в Етиопия; други, че Тит36 го взема през 70 г. след Христа, когато римляните плячкосват Йерусалим и отнасят всичко от Храма на Соломон, дори и менора — канделабъра със седем рамена. Споменава се и за тамплиерите, които може би са го открили и донесли тайно във Франция.
Темоен погледна Летисия, изумен. Красива и умна, тя отново бе завладяла сърцето му.
— А ти какво мислиш?
— Не мога да кажа.
— Аз съм за последното. Знам, че е само хрумване, но ще проверя в Шартр.
— Може ли да дойда с теб?
Изненадан, Мишел я прониза с поглед.
— Всъщност бих искала — призна Летисия, — ако откриеш нещо в Шартр, да съм наблизо и да го видя. Освен това мисля, че мога да съм ти полезна.
— А Марсел?
— Разбрахме се да не говорим за него. Не помниш ли?
INTRA NOS EST37
Жан от Авалон усети странно завихряне в стомаха. Всъщност беше много повече от обикновено физическо неразположение: това завихряне го лиши от контрол над собственото му тяло. Нито мускулите, нито гласът му, нито силните му големи ръце се подчиняваха на отчаяните усилия, които правеше. Няколко секунди, които му се сториха безкрайни, плувайки в празното пространство, рицарят се мъчеше самоотвержено да се ориентира и да стъпи с ботуши на нещо твърдо. Напразно. Този вихър го беше подел от земята и го бе запратил във въздуха през скалистия таван на криптата в Шартр, без да разбере как.
Какво беше това чудо?
Все още в безтегловност, тамплиерът нямаше време за много догадки. „Нещо“ или някой му бе отнел силом пелерината и всички метални предмети, които носеше по себе си (една тока, арабския му кинжал, медальона, закопчалките на ботушите му и медната гривна от Антиохия). Не бяха Глук или Филип. Всъщност те изчезнаха от погледа му още щом биде подет от този огнен стълб. Къде ли бяха? И те ли бяха отнесени от тази свръхчовешка сила? Господ или Дяволът си играеше така с тях?
Когато тялото му спря да се върти като пумпал и той си възвърна равновесието, първото, което рицарят от Авалон долови, беше странната остра миризма, идваща отвсякъде. Едва тогава усети земя под краката си. Постепенно, сякаш всичко е било само лош сън, положението започна да се нормализира: острото жужене, което го бе принудило да падне в параклиса, усещането, че го подхвърлят в здрави копринени платна, и дори силата, която не му позволяваше да отвори очи, докато се издигаше, постепенно отслабнаха и изчезнаха едновременно. Кошмарът бе свършил. Или не беше?
Коленичил, с опрени на гладкия студен под ръце, тамплиерът започна да осъзнава положението си. Всичко изглеждаше нормално наистина, но скоро си даде сметка, че стените от дялан камък на абсидата не са вече там, където ги бе зърнал за последен път. Нямаше ги и олтара, и нишите в стената, и ковчега.
Къде беше попаднал?
Когато успя най-сетне да отвори очи и да се огледа наоколо, Жан откри нещо ужасно. Грубите стени на криптата, олтарът и дори Черната мадона от храма бяха изчезнали. Съвсем сам, без и следа от Глук и Филип, Жан разгледа слисано странното помещение, в което, изглежда, бе затворен. Намираше се в широка стая с окръглени стени, без цепнатини, врати или спойки по невидимите блокове. Сякаш всичко беше едно цяло и той бе затворен в метална клетка. Нямаше и нито една мебел, на която да се отпусне, а светлината — някакво бледо постоянно сияние — идваше сякаш от обграждащите го стени.
— Привет! — викна той два пъти. — Има ли някой?
Никой не му отвърна. Всъщност думите му дори не прозвучаха с нормалната сила.
Пообъркан, Жан от Авалон извика още веднъж, и то по-силно. Но и този път не получи отговор. А най- лошото беше, че започна да осъзнава, че ако това е похищение, то той бе изцяло в ръцете на похитителите си.
Тогава, треперейки, коленичил и явно с разстроени нерви, рицарят си спомни за силните магии на друидите. Ами ако Глук го беше измамил и го бе пратил в някоя от ония земи в безвремието, за които пееха трубадурите? Дали Филип нямаше право да се съмнява в друида и дали това не бе наистина засада? И освен това дали, за нещастие, не бе попаднал в онова прокълнато място — което селяните от областта Бос край Шартр наричаха Магония, — откъдето според тях идвали демоните да плашат непорочните им дъщери и да опропастяват реколтата?
Жан опита да се успокои.
Спомни си клетвата за вярност към Ордена на Бедните Христови рицари, дадена край Скалата на Аврам, помъчи се да си спомни и заклинанието, с което обличаше бронята на вярата, за която Бернар говореше така често. Какво повече можеше да стори? Без меч и щит, без плетената ризница или боздугана си можеше да разчита само на силата, която Господ дава на всеки смъртен, за да устои на Злото.
И точно когато затвори очи и започна да реди молитвите си в това пусто място, чу въпроса, зададен му ясно и на висок глас, който отекна в главата му:
— И вие ли ще се борите с Господ Бог?
Жан се стресна.
— Не бойте се — рече му гласът. — Аз съм Гавраил, любимецът на нашия Господ.
Този строг металически глас му говореше така категорично и уверено, сякаш го познаваше, и рицарят не посмя да го прекъсне.
— Аз съм онзи, който извести на Мария, че Божието семе ще покълне в утробата й и който се яви в съня на Йосиф да му каже да бягат от Ирод в Египет. И вие ли ще се борите с мен като Яков?38
Смаян, тамплиерът отвори очи и се опита да открие мястото, откъдето идваше гръмовният глас. Напразно. Там, в неговата клетка без решетки, нямаше никого. Тогава през ума му мина тревожна мисъл: „Ами ако съм умрял? Ами, ако съм в преддверието на рая?“.
И изведнъж Жан се сети за библейската история, за която му говореше гласът. Това бе епизодът, в който патриархът Яков помислил, че умира, защото ангелът Божий му нанесъл страшен удар в ставата на бедрото и той окуцял, но въпреки всичко упоритият евреин не се предал. Нещо повече, Яков живял още дълго и по пътя за Харан видял Божията стълба към небето и макар в писанията да не е казано, имал куража да се качи по нея и да зърне онова, на което повечето смъртни се радват, след като напуснат тленното си тяло. Какво тогава искаше да му каже гласът? Че трябва да се бори с него ли? И къде да го открие?
— Не, Жан от Авалон, не ме търсете с тленните си очи — екна пак мощният глас. — Търсете ме с очите на душата си и ще ме откриете.
— Не ви разбирам — изрече той шепнешком, сякаш се боеше да не би ангелът да го чуе.
