— Не знаете ли защо ви доведох тук? И защо ви отделих от оръженосеца и от друида?
Рицарят не отговори.
— Въздигнах ви на същото място, където преди са били свети люде — като Енох и Йезекил и като самия Яков. Напомняте ми много на последния: вироглав сте като него, със закърнели телесни сетива и чувства. Но за разлика от него, вече знаете, защото бяхте посветен, че и други като Мохамед са се възкачвали тук и са се радвали на чудесата на Сътворението. Та доведох ви, за да ви разкрия нещо много важно, нещо, което след туй трябва да предадете съвсем точно на себеподобните си, но не с думи, а с дела.
Тръпки полазиха по гърба на смаяния тамплиер. Колкото и да се мъчеше да открие източника на гласа, не можа.
— А това има ли нещо общо с търсенето на Вратите на Запад, с което ме натовари моят господар, графът на Шампания?
Този път, сякаш разбрал какво цели пленникът му, ангелът не отговори веднага. Когато гласът му екна отново, Жан от Авалон чу само едно силно и поривисто:
— Вижте!
Думата отекна продължително сред окръглените стени, сякаш рикошираше в тях и се носеше към безкрая. Върху една от белите стени, точно пред него, заблестя светла точка, която внезапно превърна меката светлина в помещението в пълен мрак.
Но всъщност мракът не беше пълен. Докато очите му привикваха с него, тамплиерът започна да различава тук-там светли точки. Бяха ярки, но малки, някои групирани в цветни ветрила, които той скоро оприличи на звезди. Бяха навсякъде: над главата му, край него и дори под нозете му, сякаш бе стъпил на невидим стъклен под.
— Смаян ли сте от величието на Сътворението? — рече тогава ангелът.
— Да.
— Трябва да знаете, че всяка от тези звезди е като вашето Слънце. Около тях се въртят други планети, на които живеят хора като вас. И няма център, от който да зависят, защото център е самият Бог. Знаете ли, всяко от тези светли тела е подчинено и зависи напълно от другите. Свързани са с невидими течения, както сестрите — с една и съща майчина кръв. Това познание — продължи Гавраил — е било известно на много народи в древността, него предаваме и на пророците. В тия небесни селения идват и безсмъртните души на хората. Египтяните построиха край Нил пътища за своя фараон, за да го насочат към вечния му дом. Издигнаха пирамиди по подобие на небесния път, но си запазиха правото по него да минават само техните царе. А аз искам от вас нещо по-благородно: да покажете пътя на възкресението на всички вярващи, като изградите нов праг на земята за възкачване в небесата. Моята мисия е да ви покажа как да издигнете тези символи, като се започне от Йезекил и онова, което му продиктувахме за първия храм на избрания народ, и се стигне до теб и до твоите хора, които ще науча как се строят Врати към небето.
— Арабите ни казаха, че вие сте обяснили на Енох как да строи пирамидите.
— Не на него, а на Имхотеп, архитект на фараона Джосер от III династия, на когото предадохме, както и на Йезекил, плановете на Вратите към отвъдното.
— Не ви разбирам.
— Погледнете онази група звезди. Там, вдясно от вас. Виждате ли я?
— Онази с формата на ромб ли? Която наричаме съзвездие на нашата Богородица?
— Да, Virginis — отвърна металическият глас на ангела. Звездите й сочат новата врата към отвъдното — Вратата на Девата. По времето на Имхотеп този праг беше в друга група звезди — Трите Марии, която за египтяните носеше името на бог Озирис. И те построиха врати в пустинята по подобие на съзвездието Озирис, които действаха, докато звездите се появяваха на определеното място, но днес, според новия план, Вратите трябва да бъдат построени наново.
— Искате да построя нещо подобно на небесното тяло на нашата Богородица на земята ли?
— Точно така.
— Но как? Аз нямам книгата, която дадохте на Имхотеп, на Енох.
— Ще я имате — прекъсна го ангелът. — Всичко с времето си. И когато тя стигне до вас едновременно от Изток и от Запад, ще я прочетете, защото аз ще ви науча как.
— Ще минат седмици, а може би и месеци — възрази рицарят.
— Тук времето няма значение. Глук ще ви я покаже.
Изненадан, Жан сви рамене.
— Глук ли? Че какво общо има Глук?
— Той е един от нашите посветени. А те са много. Наричат ги дърводелци, защото строят покривите на храмовете, които както знаеш, представляват небето. Познават небосвода и движението на звездите по него, затуй трябва да им се довериш за разчитането на книгите, които ще стигнат до теб от Йерусалимската врата. Прочетете ги, изучете ги и ги скрийте, докато дойде времето, когато други ще заслужат правото на достъп до това знание.
— Нима знаете какво има да стане? — измърмори изумено тамплиерът, мъчейки се да долови някаква нотка на съмнение у своя събеседник.
— Нали ви казах? В царството, където сте сега, времето няма значение.
— Но какво доказателство ще дам на моите хора, за да ги накарам да повярват в това, което ми казвате, о, Гавраил?
— Няма да е нужно да им давате нищо. Думата ви ще е достатъчна. И все пак, щом питате какво има да стане, ще ви покажа нещо, което никога няма да забравите.
— А ще мога ли да го разкажа?
— Ще можете.
ARCHA FOEDERIS39
Богоявление, януари 1129 година
Цяла Франция кипеше в невиждана строителна треска. Бащата на рицаря Андре дьо Монбар и дори дядо му бяха видели със собствените си очи как мостове, кули, хамбари и най-вече параклиси, църкви и катедрали никнат навсякъде, сякаш от дялания камък се раждаше още дялан камък и всяко селище трябваше да вдигне по-висок градеж от съседите, за да благодари за Божия дар — живота си.
Малцина бяха онези, които се поддадоха на трескавата тревога, обхванала Църквата в края на Х век, точно преди да изпратят 999-а година. Но цялото християнство, воглаве с Франция, сподели после радостта на духовниците, че Господ се е смилил и са останали живи. В крайна сметка Всевишният не стовари гнева си над тях и безкрайната му милост бе посрещната с невиждан оптимизъм.
Скоро тази необичайна, но толкова силна радост обхвана цялата страна и се превърна в трайно чувство; нещата смятаха на село — вървят на добро. Андре, грубоватият тамплиер с най-благородното сърце, изпитваше това чувство за голяма промяна в живота от дете, виждайки как се ширят засетите ниви и как бременните жени все чакат деца, които ще обработват тези земи.
По-късно и той се ожени, задоми се и преди да отиде на служба в новата милиция, успя да види как един от племенниците му, на име Бернар дьо ла Фонтен, израсна като най-блестящия ум, който някога бе срещал. С лидерските си способности племенникът му покори не само семейството и благородническия си род, но и самия граф на Шампания, а смелостта му изигра решаваща роля, за да бъдат призовани и Андре, и още осем мъже като пазители на реликва от Светите земи, за която малцина християни бяха чували.
Така Андре взе участие в кръстоносните походи и успя да изрови от дълбините на Храма на Соломон цяла библиотека от каменни плочи, които, ако трябваше да вярва на думата на Бернар, бяха изписани лично от пророка Енох и продиктувани от един Божи ангел.
И моментът за предаването на тази ценна реликва от над триста скрижали, изписани с тайнствени геометрични знаци, които малцина мъдреци можеха да разчетат, вече наближаваше.
Охранявани от поне трийсет войници под командването на четирима от деветимата Христови рицари, които графът бе призовал, седемте талиги, превозващи товара, напредваха с натежали дървени оси. Заради локвите и стръмнините в някои участъци от пътя трябваше да се движат бавно и тромаво, с което привличаха вниманието на селяните, минаващи край тях.
