— И какво ще стане сега, като предадем поверения ни товар? Ще свърши ли мисията ни?
Гондмар д’Англюр, който бе изпаднал в религиозен екстаз под Купола на Скалата и бе започнал да разбира чужди езици, не можа да скрие разочарованието си, щом зърна на хоризонта ясните очертания на Шартр. Като чу жалбите му, пълничкият воин Дьо Монбар опря леко токове в хълбоците на коня си и му отвърна.
— Я стига! — изръмжа той. — Да не мислите, че като предадем плочите, и всичко ще свърши? Все някой ще трябва да ги пази и занапред, нали?
— Да ги пази ли? — Гондмар се извърна назад, за да чува по-добре другаря си.
— Всъщност — обясни той — ще трябва да ги скрием, за да опазим себе си от тях. Ако сте чели Библията, вече знаете, че превозваме доста опасен товар.
— И къде в Библията се споменава за плочите на Енох?
— Никъде — изръмжа отново другарят му. — Но като се направи връзка с другите плочи, от Завета, които Мойсей получава на Синай, мисля, че те са част от ей тия книги на Енох. А знаете какво заповядва тогава Господ: да се скове кивот за тези скрижали и за тоягата на Мойсей и никой, който не е свещеник левит, да не се приближава до свещения ковчег, защото, проявявайки непочтителност, ще се прости с живота.
— А опасността?
— И досега не се знае дали опасността е в кивота, или е в неговото съдържание, но за всеки случай, откакто открихме плочите в Йерусалим, никой не се е приближавал до тях с метал или с огън.
— С огън ли?
— О! — викна той. — Не сте ли чели какво е станало Надав и Авиуд, двама от синовете на Аарон, брата на Мойсей и последен пазител на кивота?
Гондмар тръсна глава.
— Ако бяхте изучили Левит, щяхте да знаете, че двамата нещастници запалили огън до кивота и това не се понравило на Господ, който направил така, че от Ковчега на Завета лумнал пламък и ги изгорил на място. Пламъкът дошъл от златната обкова на кивота, която не успяхме да открием по Скалата.
— Наистина, спомних си разказа за жертвоприношението.
— А каква според вас е причината за този страшен огън? Скрижалите!
— Може пък да са изгубили силата си — подхвърли Гондмар.
— Ще рискувате ли да проверите? Юдеите още смятат, че кивотът се пази от свръхестествени сили: от него излизат искри, които можели да овъглят носачите му, а понякога дори се издигал съвсем сам. Казват и че хвърлял във въздуха всеки, който се приближи твърде много40.
— Но с тези плочи не се случи нищо такова.
— И слава Богу!
JANUA COELI41
Конвоят влезе в Шартр и мина по стария мост над Евре към пет часа следобед. Конете бяха в окаяно състояние, целите в пот и с кални копита. Но и ездачите не изглеждаха по-добре. По лицата и на пешите войници личеше умората от изминатите над три хиляди и петстотин километра от Йерусалим. Несъмнено те бяха герои, но тежкият им ход нямаше нито блясъка, ни гордостта на кръстоносците на Урбан II — паладини, чиито подвизи бяха още живи в съзнанието на хората.
И никой не ги посрещна. Дали защото плетените им ризници не блестяха достатъчно? Или може би защото всички се готвеха за пиршеството за празника на Влъхвите?
— Нека тия неща не ви дразнят, драги Гондмар — промълви гигантът Годфроа, слизайки от коня. — Повярвайте, по-добре да пристигнем без много шум и да си тръгнем, преди той да се е вдигнал.
Гондмар поглади брада, мъчейки се да скрие разочарованието си, и направи като другаря си, повеждайки коня с подръпване на юздите.
Като си помисли човек, това, че не ги посрещнаха, беше нормално. Светите земи бяха вече от месеци под контрол и vox populi го знаеше — проповедниците не преставаха да се хвалят на всяка служба — и всички слоеве от населението, от робите по нивите до най-знатните благородници, бяха свикнали вече със сновящите насам-натам войници, дошли по пътищата от Азия.
Дворцовите разговори не се въртяха около подвизите на един или друг рицар и никой не успя да разбере за хитрия ход на абата на Клерво, накарал духовенството да признае „неговия“ малък орден от рицари монаси. Интересуваха ги само приказките за богатствата на Египет и Африка, кроежите за тъмни търговски сделки и за господството над другия бряг на Средиземно море.
Но нима тази посредственост можеше да оправдае факта, че никой не ги посрещна? Къде бяха епископ Бертран и абатът на Клерво? Водачите на кервана се споглеждаха в недоумение. Нали самият Бернар от Клерво ги очакваше като манна небесна? Нали точно премъдрият абат на Шампания пращаше от две седмици вестители, за да се увери, че всичко с товара е наред, и броеше дните до пристигането им? А защо го нямаше и верния им другар по оръжие Жан от Авалон, преден пост в тази свещена мисия?
И разбира се, никой не можа да им каже нищо. Като се наслушаха на празни увъртания, рицарите разбраха само, че от няколко дни белите монаси от юг и дори бенедиктинците от Опито били заети с нещо важно, защото мнозина ги виждали всеки ден да сноват насам-натам от зори, викайки, сякаш търсят нещо или някого, който е много важен.
Андре дьо Монбар пръв се усъмни. Поведе талигите към епископската кула, нареди да останат там и придружен от тримата си другари, се отправи към притвора на абатството. Ако някъде можеха да му кажат какво става, то без съмнение беше там. Дори и само един монах да имаше, поне щеше да е духовно лице, да приеме хората му и да му обясни защо отец Бернар го няма.
Четири бели пелерини се развяха по диагонал по павирания площад, на който се издигаше масивният храм Света Богородица, и потънаха бързо вътре през източната му врата.
Никой от тамплиерите не забеляза, че Родриго — верният „шпионин“ на Раймундо де Пеняфорт — следеше от известно разстояние всяко тяхно движение, както бе правил почти две седмици. Въпреки че беше нисък и дебел, той се бе покатерил на един плевник, гледащ към площада, и се мъчеше да държи под око талигите, верните им пазители и плочите.
Закрепил се криво-ляво на този нестабилен покрив от дъски и въжета, той едва ли подозираше какъв внезапен обрат ще придобият нещата. Макар и подозрителен по природа, дебнещ всяко движение, което можеше да представлява заплаха за него, целият настръхнал, пратеникът на епископа на Орлеан нямаше време да осъзнае какво се случи. И по-точно какво се случи с него.
Стана за миг. Докато гледаше как последният от тамплиерите — старецът Фулк д’Анже, се кръсти пред Христовия символ на храма, някакъв трус го разтърси до мозъка. Леден студ прониза костите му и го парализира напълно.
Д’Анже не чу шума от счупените дъски на плевника на стотина крачки зад себе си.
Но Родриго се уплаши. Не беше изпитвал подобно нещо; усети някакъв гъдел, който плъзна за секунди по цялото му тяло и замъгли погледа му. Трепереше. Задъхваше се, сърцето му се разтуптя силно. „Нещо — помисли си, мъчейки се да намери думите — не е наред“. Сякаш милион мравки лазеха по краката му и острите им крачета оставяха белези по кожата му.
Първо се изплаши; надигна се с един скок и започна да се отърсва, мислейки, че Дяволът се е вселил в него. После, тъй като гъделът продължи, се просна отново по гръб на покрива, дишайки дълбоко и мъчейки се да подреди мислите си. Докосна с ръка челото си и разбра, че е потно.
Най-старият от тамплиерите беше влязъл в храма и не можеше да го види. Ами ако потърси помощ? Но от кого? От стражата, пазеща плочите ли?
Зареял поглед в оловното небе, Родриго потръпна. „Мравките“, които хапеха краката му, идваха от църквата и го „дърпаха“ натам. Какво беше това? Внезапно осъзна, че причината не е в него, а зад абатската църква, но не знаеше защо!
В този пристъп имаше и нещо още по-лошо: злото — каквото и да беше то — го „викаше“ в храма. „Бързай — причу му се, — че няма да стигнеш навреме“.
