Арагонецът не устоя дълго. Кротък като плахо агне, се надигна на прогнилия покрив, скочи и се отправи към църквата. Какво беше това чудо, което го заставяше да напусне така глупаво скривалището си, избрано толкова внимателно? Откъде идеше тоя кураж да направи всичко възможно, само и само да проникне в едно място, пазено от въоръжените до зъби хора на граф Хуго? Подчинявайки се на гласа, който го водеше, Родриго мина пред талигите на кръстоносците и влезе решително в притвора.
Статуите му се усмихваха.
Щом прекрачи прага, разбра, че е на прав път. Силният сърбеж, обхванал цялото му тяло, започна да стихва като лош спомен. Усещаше само непрекъснато туптене в ушите, на което волята му все още се подчиняваше. Но, изглежда, това не ставаше само с него. В църквата край абсидата, в онази магическа точка, която за древните хора представляваше небесния свод, на фона на сивия камък се открояваха белите силуети на Андре дьо Монбар, Гондмар д’Англюр, Годфроа дьо Сент Омер и на достопочтения Фулк д’Анже, когото познаваше добре, защото го беше следил отблизо.
Никой от тях не помръдваше. Потънали в снежнобелите си пелерини, обути в ботуши с твърд връх, тамплиерите сякаш чакаха някаква заповед и дори не трепваха.
Молеха ли се?
Родриго не се и опита да разбере. Четиримата — по-точно петимата — стояха там, застинали като статуи, и чакаха „нещо“. Шпионинът мълчеше като тях и също като тях запуши ушите си с ръце, за да заглуши острия звук, който идваше сякаш точно изпод сводестия таван.
Скоро неизбежното се случи. Най-неочаквано точно в центъра, сред тамплиерите, се появи стълб светлина. Блестяща, ослепителна и бяла като луната, тази пулсираща светлина изникна от пода и се устреми към дървения таван. Сияеше като огън, но за разлика от него, огненият стълб беше компактен, сякаш солиден.
— „А славата Господня навръх планината изглеждаше пред очите на Израилевите синове като огън, който изпояжда“ прошепна старият Фулк немощно, цитирайки глава 24 от Изход. Той също сякаш беше в транс. После продължи: „Мойсей влезе всред облака и възлезе на планината; и стоя Мойсей на планината четирийсет дена и четирийсет нощи“.
— „Направете ковчег от дърво ситим“ — поде с груб глас Андре след последната фраза на своя другар.
— „Направи също и очистилище от чисто злато“ — продължи Фулк.
— „И направи трапеза от дърво ситим, два лакти дълга“ присъедини се мигом Гондмар, цитирайки глава 25 от Изход.
— „И направи светилник от чисто злато“ — нямаше как да не се обади накрая и Годфроа дьо Сент Омер.
Четиримата изричаха фразите един през друг и така с всеки нов стих стълбът ставаше все по-мощен. Скоро жуженето и техният шепот се сляха в едно, а сивите камъни по абсидата започнаха да губят твърдостта си. Сякаш изведнъж се размекнаха като огромни парчета восък, който всеки момент щеше да се разтопи. И както изглежда, „това“ каквото и да бе то, едва започваше.
Междувременно Родриго бе зареял поглед в центъра на огнената колона; тя беше като слънце, което не изгаря очите. Във всеки случай светлината не бе съвсем бяла. По оста на стълба се провиждаше едва-едва нещо като кръст, набразден с виещи се пътища, които се въртяха в една посока, както водовъртежите в реките. И в стълба се оформи лабиринт, от който скоро изникнаха три сенки, приличащи смътно на човешки.
Фигурите се отразиха в зениците му и уголемявайки се все повече и повече, се приближиха и закриха по ширина светлия стълб, пулсиращ пред него. С разширени зеници и зачервени очи, без да мига, Родриго зачака. Не можеше нито да трепне, ни да продума и дори не усещаше твърдата каменна настилка под меките си кожени обуща.
После се чу гръм. Беше силен. Кънтящ. Неудържим.
Цялата църква се разтресе и Родриго, който бе в средата на абсидата, усети как мощната вълна го блъска в гърдите. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Останал без дъх, успя да забележи — доколкото беше в съзнание — как тежкото му тяло полита назад с невиждана сила. И Дяволът да го бе шамаросал, нямаше да се чувства така крехък, както в този миг.
След секунда, запратен сред столовете в храма и целият натъртен, „шпионинът“ успя да надигне глава и да стане свидетел на сцена, която нямаше да забрави никога.
Обвити в нежна портокалова светлина, три фигури — две на млади мъже, единият, от които с пелерината на тамплиерите, и един старец със сива коса в окаян вид — бяха избълвани от стълба и паднаха в несвяст още щом прекосиха този „праг“.
Сиянието им не изчезна веднага. Проснати като мъртви на пода, те още излъчваха портокалов блясък, който постепенно гаснеше. Андре дьо Монбар се обади пръв.
— Но това е Жан от Авалон! — викна той.
— И Глук, друидът! — добави Гондмар, който отвори очи, сякаш събудил се от дълбок сън.
В началото никой не забеляза Родриго, докато гигантът Сент Омер — заедно с Глук, Филип и Жан, изправени на една от дървените пейки до абсидата — не впери поглед в него.
— Кой е тоя? — изръмжа той.
Родриго, малко замаян от удара, опита да се надигне и да обясни, но не успя да продума.
СЕВЕРНИЯТ ПОРТИК
Мишел остави колата на паркинга в Орлеан и до Шартр се качи в БМВ-то на Летисия. И двамата знаеха какво ги очаква: приятно провинциално градче, чийто живот от цели девет века се въртеше около прочутата бира и около една уникална сграда — прекрасната готическа катедрала, дело на неизвестен архитект с удивителен новаторски гений.
Стигнаха по-бързо, отколкото очакваха, и като зърнаха острите върхове на храма, се успокоиха, оставиха колата на най-близкия до центъра паркинг и си позволиха по един вкусен рамстек с рошфор по 88 франка. Кафе дьо ла Серпант беше идеалното убежище за „изследваните“ на катедрали. Поне така им казаха в малкото туристическо бюро в града.
Докато обядваха, Летисия и Мишел поглеждаха непрекъснато великолепния южен портик на храма. По предните колони от двете страни на красивия и изящен притвор се виждаха някои герои от Новия завет, а на централния фронтон имаше прекрасен релеф на Страшния съд. Но всъщност тази скулптурна група беше само малка част от изваяните почти четири хиляди сцени, красящи храма, и петте хиляди персонажи по витражите.
Интересното е, че и една от най-известните статуи се намираше над южния портик, вградена в странен решетест прозорец. Това бе скулптурата на Исус — прав, държащ в лявата си ръка книга, затворена с три печата, и стъпил върху главите съответно на дракон и на лъв. Покровител на катедралата.
— Имаш ли представа какво значи това? — запита инженерът, като видя снимката в менюто на ресторанта.
— Боже мой! — изсмя се Летисия. — Нали не ме изпитваш пак?
Светлите й очи го гледаха с нежност, която той почти бе забравил. А усмивката блестеше сред симпатичните лунички по лицето й.
— Всъщност става въпрос за доста двусмислен символизъм — отвърна най-сетне тя, отпивайки от ментовия чай. Нещо като „печат“, като знак по някои от главните готически катедрали от този период.
— Печат ли?
— Да. Нещо като анаграма на прочутата фраза на Христос: „Никой не ще влезе в Царството небесно, ако не чрез мен“, в която Исус играе ролята на Звездна врата.
— Звездна врата? А фигурите под краката му? Имат ли нещо общо с това? — запита Мишел, сочейки фигурите в основата.
— Не, не, разбира се — отвърна тя. — От една страна, скулптурата представлява победата на Христос над силите на злото, изобразени в краката му. Но предвид това, че на другите два портика — Кралския и северния — има ясни астрологически символи, то Лъвът и Драконът може да са препратка към някои астрологически ери, приключили с появата на Христос.
