Старецът посочи почернената Богородица зад гърба си и им обясни, че тези изображения били почитани на места като това много преди първите християни да дойдат в Европа. Тоест много преди Мария да роди сина си Исус.
— И какво правите тук, Глук?
— Вече ви казах. Усетих, че земята се разтресе точно тук, и дойдох да помогна. Но като ви видях, разбрах, че присъствието ми не е било така наложително, както предполагах. Вашата милиция е придобила чувствителността, необходима за овладяването на такива трусове.
— Не бъдете толкова сигурен — намеси се Филип. — Трябва да разследваме една загадъчна смърт и най-лошото е, че не знаем нищо за мотивите, накарали гробарите да заровят нещастника без глава. Освен това е погребан с астролаб като вашия, което ви превръща в първия ни заподозрян.
Глук пристегна торбата, в която носеше ценния си инструмент и книгата.
— Разбирам. — Той сведе поглед. — Бил е Бланшфор, нали?
Филип се стресна.
— Значи сте го познавали.
— Да. И щом са го обезглавили, както казвате, то въпросът е по-сложен, отколкото предполагах. Може и да не знаете, но на мнозина посветени и дори на някои богове в миналото им отсичали главата, щом се разберяло, че са готови да направят промени, разклащащи установения ред. Така ги обезвреждали завинаги. Аз и хората като мен се борим от векове с тези могъщи негативни сили, които не искат светът да се прости с мрака, в който тъне. Саломе кара Ирод да отсече главата на Кръстителя; тази жена е една от „тях“. В Египет Сет разчленява тялото на брат си Озирис, като първо му отсича главата и я заравя край Нубия — и той е един от „тях“, и по-късно ще го наречете Сатана, което идва от Сет. Последният цар на Рим, надменният Тарквиний, намира човешка глава в основите на храма на Юпитер, който строи, и решава да нарече мястото „Капитолиум“ и да го посвети на Мрака, с който не иска да се прости. Повярвайте, Мракът е застигнал Шартр по-бързо от Светлината, която вашият нов орден представлява, и майсторът е пожертван, за да се напои земята с кръвта му и да бъде посветена на тъмните сили. Затуй трябва да действате бързо и да изпълните мисията си. Доведете други майстори! И ги пазете!
— Бернар навярно знае това — каза оръженосецът.
— Сигурно.
Друидът си сложи качулката и започна да събира нещата, пръснати наоколо.
— Какво значи това?
— Хайде, рицарю — изсумтя друидът, връзвайки торбата, в която носеше всичко. — Нали точно вие се заклехте в Йерусалим, че ще откриете и защитите Вратите на Запад? Нима графът на Шампания не се довери на силата и мъжеството ви, за да подготвите план и да издигнете върху всяка от тези врати храм, който ще ги запечата завинаги? И Бернар знае като мен, че сте посветен, и ви се доверява напълно.
— Но как вие?
Жан от Авалон не намери нужните думи. Този непознат, говорещ толкова загадъчно и странно, знаеше нещо, достъпно за много тесен кръг, което той не бе споменавал дори пред самия абат на Клерво, когото граф Хуго му бе наредил да охранява. Никой „прост“ гадател не би могъл да обясни така точно нещата, ако не знаеше тайната.
— О, хайде! Учудвате се, че знам за вашата клетва ли? Глук погледна пламенно и право в очите Жан от Авалон, който се бе вцепенил като тоягата му, приличаща на змия.
— Обяснете ми.
— Много просто, драги ми рицарю. Макар никога да не сте ме виждали и никой да не ви е споменавал за мен, аз съм един от онези, които подготвиха пътя по тия земи за всичко, което има да стане. Бернар е другият. Графът на Шампания — третият. Ние сме като пионки върху огромна шахматна дъска и напредваме бавно, за да подготвим терена за най-великия прелом на всички времена.
— И какво има да стане според вас? — запита го Жан.
— Тук ще пристигне товар, тръгнал от Йерусалим месеци след вашето заминаване, за който никога не сте чували. Този товар се охранява от мъжете, с които свързахте съдбата си в Купола на Скалата, и ще послужи за възстановяването на един стар договор с Господа. Неколцина от онези, които пазят сега товара, познавам от детството им, защото трябва да знаете, че обучих много от тях. И точно те ми казаха на каква мисия сте решили да се посветите в Светите земи.
— Но как — Жан отново се обърка.
— Как ми го казаха ли? Не се терзайте, приятелството ми с абата на Клерво и с другарите ви от милицията не е случайно. Двамата споделяме една и съща съдба. И все пак не мога да знам всичко. Например — намигна съучастнически — не знаех, че тази нощ ще дойдете за мен. А щом го направихте точно тук, значи потвърждавате още веднъж мисията, която сте поели.
— Мисията ми още не е започнала — възрази той.
— Разбира се, че е започнала! — отвърна друидът. — В кервана, за който ви споменах, се пази всичко, което ви е необходимо, за да сложите началото на вашия план. Вие носите отговорността и семето, с което са натоварени онези талиги, трябва да поникне. И още нещо, след като ви срещнах, сега знам каква е и моята мисия: да ви подготвя за момента, когато книгите на познанието ще пристигнат. Това са творби, станали причина за написването на много книги като тази, която видяхте в торбата ми, в които се казва, че за да отиде на небето, човек трябва да мине през вратите, които са на земята.
— Вратите — настръхна той. — Да не би да са тук?
— Още ли се съмнявате, рицарю от Авалон? Ще ви покажа тази, която е пред вас.
Онова, което последва, се стори смътно познато на тамплиера. Друидът вдигна високо ръце и изрече някакви странни думи, които екнаха в цялата крипта. Щом ехото стихна и докато старецът отваряше бързо книгата си, лек повей погали лицата им и те изпаднаха в сладко опиянение. Жан се съпротивляваше, но когато усети, че „потъва“ в същото жужене, което преди три години го бе накарало да падне на колене в друга крипта, онази на Купола на Скалата, се отпусна. Филип запуши уши с две ръце, но не можа да се задържи дълго на крака. После рицарят видя, изумен, как друидът пада ничком ведно с книгата и с тоягата си и пред очите му се занизаха проблясъци от близкото минало: Гондмар, който говори непознат за него език, грубоватият Дьо Монбар, вдигнал меч във въздуха, мъчейки се да спре тази невидима фурия, дошла един Господ знае откъде, великанът Дьо Сент Омер с облещени очи и почитаемият граф на Шампания, притворил молитвено очи пред чудотворната дарба за езици, проявена от Д’Англюр.
— Боже Господи! — Викът му бе заглушен от все по-мощното жужене.
— Да! — изръмжа друидът. — Качвайте се! Вратата е отворена!
Това бе последното, което чу от Глук. Нададе силен рев, заглушен и той от острото свистене, което секна, щом някакво странно синьо сияние ги обгърна и ги изтръгна от земята. Сякаш вихрушка ги понесе нагоре. Но какво ти нагоре? На педи от главите им беше скалата на криптата.
После настъпи тишина.
ОТЕЦ ПИЕР
Щом отвори вратата, сестра Инес остана като гръмната. Изобщо не й бе минало през ум кой може да звъни така упорито в този късен час. И сигурно лицето на сестра Касуелас е било страховито, защото онзи, който звънеше, направи инстинктивно крачка назад, преди да дръзне да проговори.
Донякъде беше логично. Мъжът с „чуждоземското“ пардесю и с мустаците, когото бе шпионирала преди малко от кухнята, сега стоеше пред нея цял-целеничък и я оглеждаше от главата до петите. Всеки би се смутил. На всичко отгоре монахинята не успя да се овладее: топла вълна заля страните й и те тутакси порозовяха. „Спокойно, Инес — рече си, този човек изобщо не те познава“. И прикривайки криво-ляво смущението си, положи невероятни усилия да проговори.
— Кажете — измънка най-сетне сестра Инес. — С какво мога да ви помогна?
— Искам да се срещна с отец Пиер, сестро. Посетителят, без съмнение французин, не скри нетърпението си.
— Той не ме познава — добави, — но му предайте, моля, че е спешно и трябва да го видя колкото може по-бързо.
Монахинята се усмихна възможно най-приветливо и след като го помоли да изчака на вратата, докато тя
