Рицарят не се разделяше с него, макар да го използваше рядко. Но сега, докато пристъпяха съвсем бавно, блясъкът на кинжала ги предхождаше. Малкото прозорци в централния кораб хвърляха сред тегнещата тишина страшни сенки. И само силуетът на олтара на свети Яков, издигащ се съвсем близо до напречната галерия, в една от нишите на западната стена, се открояваше в тъмнината.
— Не чувате ли, господарю?
Настръхнал, Филип дръпна господаря си за пелерината. Дишаше учестено и сърцето му биеше така, че слепоочията му щяха да се пръснат.
— Там, в дъното. В тъмното — настоя той.
Стиснал кинжала, рицарят спря за миг. Всичко изглеждаше спокойно. До олтара на Вси светии църквата приличаше на огромна пуста гробница. Но дали беше така? Не знаеше. Напрегнат, Жан от Авалон наостри още повече слух и се помъчи да долови нещо в мрака. В началото не чу нищо, но когато различи шума от стъпките си, от учестеното дишане на оръженосеца и от ударите на собственото си сърце, усети, че на десет крачки пред него ставаше нещо.
Стори му се, че дочува някакъв приглушен напевен звук, приличен на молитва, идващ някъде от пода.
— Чувате ли вече? — повтори Филип.
— Тихо!
Изведнъж зърнаха лек проблясък на пода.
— Сега виждам — прошепна той. — Идва от криптата.
— Внимавайте, господарю.
Криптата, където абат Бернар бе изгубил съзнание предния ден, беше широка зала, до която се стигаше по тясна стълба с равни стъпала. Всеки можеше да слезе по тях, без да бъде забелязан от онзи, който е вътре. Това бе стратегическо предимство.
Заслушани в усилващия се напевен звук, Жан и Филип се промъкнаха безшумно до проблясващия отвор в пода. И щом слязоха по деветте стъпала и стигнаха долу, тутакси видяха онова, което търсеха.
LUX29
Там Глук, гол до кръста, само по една бяла препаска, наистина бе коленичил с вдигнати ръце и бе отправил блуждаещ поглед към каменния таван. Шепнеше нещо неразбираемо, като молитва на чужд език, а около него бяха пръснати разни предмети и растения. Рицарят се взря в тях: келтски кръст — нещо като крилете на вятърна мелница, вписани в окръжност, — някакви езически амулети против уроки, броеница с дървени зърна, малко мъх и борови иглички, оставени на купчинки, парче дебел вълнен плат и делвичка с течност, която не можеше да види добре от мястото си.
Глук размахваше ръце, мокреше върха на пръстите си в делвичката и после пръскаше стените. Пред него, иззад олтара, някакво странно изображение на Богородица, боядисана в черно, наблюдаваше сякаш със задоволство тази сцена. Друидът пръскаше и нея, като току поглеждаше в някакви хартиени свитъци с начертани странни геометрични фигури. В торбата му, зееща отворена, зърнаха нещо метално и гладко, което тутакси се стори познато на двамата „шпиони“. Това бе астролаб, подобен на онзи, който измъкнаха от ръцете на майстор Бланшфор. Изненадани, рицарят и оръженосецът се спогледаха.
— Виждате ли, господарю? Има и книга!
Изумен, рицарят кимна. Беше виждал книги само в Клерво и дори там това бяха ценни екземпляри, преписани на ръка и давани много рядко на някой, който имаше дарбата да чете. Никоя от тях не излизаше от манастира без разрешение и всеки екземпляр се пазеше като истинско съкровище.
— Книга — промълви той.
Преди Жан да успее да каже още нещо, магьосникът прекъсна ритуала си.
— Да, книга! — възкликна внезапно той и отговорът му екна в цялата крипта. — И то най-добрата! Дори Библията не може да се сравнява с нея по знания и мъдрост!
Без да се обръща, друидът свали ръце и затвори с един замах торбата си.
— Заглавието й е „Краят на мъдреца и no-добрият от двата начина да се напредва“30 — добави на много добър френски, все още с гръб към тях. — Даде ми я човек, запознал се с автора й в Кордоба, някой си Абул Касим Маслама. И тя е ключът към тази и към други врати. Знаете ли? От няколко дни усещам с тялото си труса, който разтърсва това място, затуй побързах да дойда при вас.
Никой от двамата не продума. Как можеше да ги вижда, след като дори не бе извърнал глава към тях?
— Добре дошли — рече им. — Брат Бернар ви праща, нали? — продължи. — Ах, Бернар! И той знае тази книга, изучи я цялата, като мен, и мисля, че оцени силата й. Вие не ме познавате, но с него сме големи приятели. И макар да минаха почти двайсет години, откак не сме се срещали, сигурно ще се зарадва да ме види отново.
Изненадан от ясновидските способности на стареца, рицарят от Авалон пъхна машинално кинжала в колана си. Какъв беше този мъж, способен да гледа с гърба си, който твърдеше, че е стар приятел на абата?
— Е, добре — рече рицарят предизвикателно и като слезе от последните стъпала към криптата, тръгна към стареца. Значи познавате отец Бернар, така ли? Ще имате възможността да го докажете.
— Да го докажа ли? Да доказвам, че познавам отец Бернар дьо ла Фонтен? — отвърна Глук. — Та аз го обучих в горите на Клерво! И знам, че наистина е стигнал толкова далече, колкото предсказаха гадателите!
Глук се разсмя. Преди тамплиерът да го приближи откъм гърба, друидът се завъртя на колене с един отскок и впи светлия си поглед в натрапниците. Направи го чевръсто, почти като хищник, налитащ на жертвата си, с рядко срещана у мъжете на неговата възраст ловкост. Погледът му бе наистина властен, имаше тежки дебели вежди, тъп нос и месести устни. И въпреки кокалестото му тяло, ръцете и краката му бяха с добре оформени мускули, а гласът му дрезгав като зле акордирана лира, бе строг и пронизителен.
Изправил се пред тях, друидът ги огледа от главата до петите и им се усмихна.
— В Еврьо усетих, че тук, братко, нещо не е наред — продължи той. — Никак не е добре. Бях там преди четири дена и мога да се закълна, че нещо разтресе Мрежата, докато се молех. Беше бърз, отмерен удар, който раздруса силно la woivre31 и ми взе въздуха.
Този старец говореше бавно и владееше до такава степен интонацията и произношението си, че Жан и Филип не посмяха да го прекъснат. Обясни им, че можел да слуша земята и че тялото му било обучено да усеща силата на стихиите, преди те да се развихрят. Над Глук никога не валяло дъжд и сняг, ако той не пожелаел. И все пак призна, че не можел да използва тази си чувствителност спрямо хората, много по- непроницаеми и изплъзващи се от циклите в природата.
— И така, рицари, кажете ми дали през последните дни тук не се е случило нещо ужасно? — запита накрая друидът.
— Нещо ужасно ли? — повтори Филип машинално.
— Един човек умря, след като изчезна за два дена и после се появи отново точно тук — отвърна Жан от Авалон.
— Човек ли? — Друидът затвори очи, сякаш се мъчеше да си го представи.
— Да — продължи рицарят. — Беше майсторът, когото бяха наели да ремонтира тази църква. От вчера разследваме смъртта му.
— Тогава сигурно сте тамплиерът Жан, който пази Бернар, и сте рицар от новата милиция, получила благословия в Троа. Много съм слушал за вас и за ордена, на който принадлежите.
Незнаещия се стресна.
— Наистина съм този, който казвате. А вие кой сте? И откъде знаете името ми?
— Казвам се Глук. Работата ми е да пазя светите места. Аз съм derua32, потомък на прастар род мъдреци и въпреки че на много места ме преследват заради делата ми, моята мисия е да пазя средищата, където се почита Светата Майка.
