месечини, влезе в палатката, воден от дежурния капитан. Преходът му през тъмната пустиня премина без инциденти. Положението на звездата Сириус над хоризонта му бе служило като безценен ориентир през онази нощ.
— Господин генерал — извини се офицерът, тъй като беше много рано. — Този войник току-що пристигна от фронта в Назарет. Носи ви спешно послание.
Батиста пристъпи напред. Никога не бе виждал Наполеон толкова отблизо. Заприлича му на древногръцки герой, току-що слязъл от страниците на „Илиада“. Оскъдната небръсната брада, ризата, разкопчана до слънчевия сплит, както и донякъде отсъстващият поглед допълваха изненадващия портрет на предводителя. Не бе по-възрастен от самия него, но като че ли младостта му беше маска, прикриваща човек на много по-напреднала възраст.
— Благодаря, войнико — каза сухо Бонапарт, приковавайки кафявите си очи в него.
— Генерале… — прошепна вестоносецът, докато подаваше плика, който му бе поверен. — Те са седемнайсет срещу един! Седемнайсет срещу един! — повтори тревожно.
Корсиканецът не трепна, С нов рязък жест му нареди да напусне палатката. Разпореди да му дадат нещо за ядене и сламеник, на който да отдъхне, и изпрати да повикат генерал Бон да се яви незабавно в палатката му.
Треперещият глас на младия драгун го бе накарал да се замисли. От какво се страхуваха хората му? Не бяха ли показали вече толкова пъти стратегическото си превъзходство над противника? Благодарение на леката си артилерия не бяха ли унижили мамелюците в Битката край пирамидите преди около година? И защо Клебер му пращаше послание по никое време?
Наполеон поглади плика, преди да го отвори, и надзърна в ракитената кошница, която гражданинът Батиста бе донесъл заедно с писмото. Съдържанието й беше повече от странно: три сварени бели кокоши яйца, положени върху гнездо от свежа тръстика. Три. „Клебер — спомни си генералът с известно раздразнение — обича такива ребуси“.
Съдържанието на плика бе не по-малко загадъчно. Състоеше се от карта, на която беше изобразена фигура, безспорно вдъхновена от Египет. Не я придружаваше нито един проклет ред, нито лист хартия, нищо. Пожълтялата от слънцето и горещината карта, с ръбове, износени от колкото честа, толкова и мистериозна употреба, изобразяваше фараон, който повдигаше плаща си с лявата си ръка и така скриваше зад него пламъка на малка лампа. Надписът на френски гласеше:
— Забулената лампа… — прочете Бонапарт.
Генерал Луи-Андре Бон влезе в палатката на корсиканеца. Стокилограмовото му тяло, истинско изтезание за всяко ездитно животно в Африка и Европа, се изопна във военен поздрав към началника му. Наполеон, вглъбен в мислите си, прие поздрава и му подаде картата със загрижено изражение.
— Вие разбирате ли нещо, генерал Бон?
Огромният офицер огледа картата, като хвърляше отдалеч изпитателни погледи към кошницата с трите яйца.
— Натрапчивият страх на Клебер, че някой може да залови посланията му, го принуждава да прибягва до всевъзможни абсурдни хитрини — обясни Бонапарт. — Проклетникът само ме обърква. Знаете ли, че във Франция стигна дотам, че острига до голо един от хората си, за да напише на главата му фрагмент от втората книга на Историята на Херодот, и изчака косата му да порасне, преди да го изпрати при мен, за да изпита въображението ми?
Бон очевидно не бе чувал за това.
— И как разгадахте ребуса? — попита развеселено.
Наполеон обикаляше около масата с картите.
— Беше въпрос на късмет. Пратеникът донесе послание един стих, който гласеше нещо от рода на „Тайната ми ще разкриеш, ако правилно отсъдиш. Шестнайсет, седемнайсет“.
— Шестнайсет, седемнайсет? Какво е имал предвид?
Корсиканецът го погледна.
— Очевидно това беше ключът към ребуса. Тези две цифри, които бяха извън контекста, трябваше да имат някакво значение. Бяха нещо повече от стилистичен похват. Инстинктът ме насочи към строфи от Библията. По-конкретно, към книгата Съдии.
— Съдии? Защо Съдии, генерале?
— Заради фразата „ако правилно отсъдиш“, разбира се. Наполеон продължи:
— По-конкретно, хрумна ми да потърся в Съдии 16:17. Жан-Батист Клебер е възпитан в семейство на ревностни католици от Страсбург, поради което реших, че образованието му би ми помогнало да разплета загадката.
— И…?
— И така: в този епизод Самсон доверява на Далила, че тайната на неговата сила се крие в косата му. Че ако го острижат, ще загуби цялата си мощ. Без много да му мисля, наредих да обръснат главата на пратеника и естествено намерих посланието.
Бон изръкопляска на находчивостта на началника си. Явно беше, че само Клебер и Наполеон можеха да общуват чрез изкуството на ребусите. Онези, които бяха чужди на техните забавления — и най-вече Кръволока от Акра, — никога нямаше да разгадаят размененото между двамата съобщение, ако при кодирането му бе използвана подобна шарада. Колкото до картата, нямаше съмнение, че е част от загадката…
Изведнъж лицето на Бон се помрачи. Двойната му гуша се набръчка, а очите му с цвят на черен кехлибар изгубиха веселия блясък, който ги озаряваше допреди миг. Промяната в настроението му се дължеше на обзелото го съмнение: Защо Наполеон бе разпоредил да му се представи незабавно?
— Този път съм безсилен пред загадката, Луи. — Корсиканецът, който го наблюдаваше внимателно, усети колебанието на генерала си. — Няма нужда дълго да изучавам последното послание, за да разбера, че Клебер е усложнил още повече тайния код. Не знам откъде да започна да разплитам загадката. Затова ви повиках, за да ми помогнете.
— Не виждам как, мосю… — заекна Бон.
Желаейки да удовлетвори генерала си, той пристегна възела на трицветния пояс, който придържаше огромните му бели панталони от трико, и отново огледа картата.
— Вие познавате Клебер толкова добре, колкото и аз. Учили сте заедно в Академията. Може би това послание съдържа нещо, което ми убягва, но е очевидно за човек с вашия опит.
Комплиментът на Наполеон окуражи генерала.
— Хммм… Да видим.
Бон прокара дебелите си пръсти по картата, все едно с тях можеше да види това, което очите му не долавяха.
— Прилича на карта таро.
— Таро? — Наполеон повдигна вежди без особена изненада. — Сигурен ли сте? Никога не съм виждал таро като това.
— Може би не е толкова необикновено.
Луи Бон прошепна последното изречение, без да вдигне поглед от картата.
— Какво искате да кажете?
— По време на прехода към Египет Клебер и аз прекарвахме много време на палубата на „Ориент“18 в разговори за какво ли не. Говорехме много за различните видове таро, които съществуват, както и за произведението на някой си Антоан Курт дьо Геблен, който обяснява, че Големите аркани от колодата — двадесет и двете основни карти от тестето — са били досущ като йероглифите в така наречената „Книга на Тот“19, загубена в Античността. Не знам дали ви е известно, че Клебер е запален колекционер на карти таро.
— Йероглифи? Да не би да намеквате, че Жан-Батист умее да чете това дяволско писмо и си е мълчал през всичкото време?
— О, не, не — подскочи Бон. — Това, което се опитвам да ви кажа, е, че според Клебер всяка карта,
