Египетската тайна на Наполеон

Малко по-нататък от мястото, където се намираха статуите на Рамзес Велики и островърхите обелиски от бял гранит, се издигаше поясът от финикови палми, ограждащ лагера на Филип, очарователния й френски възлюбен. „Той ще ме спаси“, каза си Надия.

Повървя още няколко минути, но когато стигна до мястото, където пътят се разклоняваше към Наг Хамади и Дендера, видя нещо необичайно.

В началото не обърна внимание, но после, докато се приближаваше към главната част на храма, вниманието й бе привлечено от някаква светлина. Кой ли бродеше по това време из коридорите на храма в Луксор?

Мястото, осеяно с полуразрушени колони и зидове, издигнати върху солидни каменни плочи, внушаваше страхопочитание. Намираше се в центъра на града, само на няколко крачки от Нил, и нощем тъмните му кътчета обикновено бяха пусти. Всички в Луксор — както постоянните жители, така и онези, които само минаваха оттук, знаеха със сигурност, че там вътре все още са живи духовете на могъщите жреци на фараоните. И всички избягваха да се вглеждат в стените, покрити с формулите на неразгадаемите им магьосничества. Изглеждаше, че Аллах е оставил това тъй безрадостно място извън владението си.

Кой ли можеше да е там посреднощ?

„Французите!“

Тази мисъл накара Надия да се разплаче от вълнение. Ако успееше да се добере до въоръжен патрул, нито Омар, нито някой от сподвижниците му щяха да се осмелят да я пипнат. В противен случай дългият път, който все още й оставаше до лагера, можеше да даде време на някой фелах — на заплата при онзи убиец, да я залови. Наказанието, което би й наложил Хаим, щеше да е пребиване до смърт с камъни.

Нямаше избор. Без повече да му мисли, Съвършената оправи шала, покриващ косите й, и закрачи още по-бързо с босите си крака към „Ипет Ресит“. Това беше името, дадено на храма от арабите, и означаваше „Южният харем“.

Надия не искаше да мисли за това. Дълбоко в себе си бе сигурна, че свещеното място едва ли някога е било използвано с подобна цел.

4.

Светлината от факлите мъждукаше в единия край на храма. Съвършената добре знаеше къде.

Надия произхождаше от нубийски род и дедите й бяха известни в целия район като потомци на могъщи заклинатели. Както те, така и родителите й по-късно, бяха имали какви ли не неприятности с имамите от джамиите в Луксор, които ги притискаха да се откажат от занятието си. Но те знаеха, че имат способността както да лекуват, така и да докарват добра реколта, така че ежедневно използваха знанията си, за да помагат на своите съседи.

Дядото на Надия — Габриел, я беше водил много пъти на това място. Въпреки че храмът бе разрушен от столетия от земетресения и грабители, дядо й винаги повтаряше, че мястото е живо. Не го казваше в преносен, а в пряк смисъл. „Живо е, пулсира — шепнеше пламенно на внучката си. Вслушай се в сърцето му!“ И Надия, учудена, притискаше ушенцата си на различни места, за да усети ясния пулс на мястото.

Последният път, когато дядо й дойде в „Ипет Ресит“ с нея, беше малко преди да умре. Колко добре си спомняше! Великият заклинател сигурно е имал някакво предчувствие, защото заведе Надия до една тясна зала, встрани от sancta sanctorum15, построена по заповед на Александър Велики, и я накара да седне срещу една изящна сцена, гравирана в основата на огромен зид.

— Хубаво ги виж, малката ми — каза й той сериозно. — В тези рисунки се крие най-добре пазената тайна на предците ни. Никой, още от времето на фараоните, не е успял да разгадае тайната, която се съдържа в тях… Дори и аз, на моята възраст, не успявам. След което добави опечалено:

— Ако умра, преди да ги разчета, и същото се случи с баща ти, на теб ще се падне отговорността да изучиш тази стена, да разгадаеш нейната тайна и сетне да я опазиш. Ще го направиш ли?

Спомените изплуваха в съзнанието на Съвършената. Ако не я лъжеше интуицията, светлината идваше точно от онази необикновена зала. Дядо й я наричаше мамизи, или стаята на раждането, и Надия помнеше стените й, високи колкото четириетажна къща, покрити от горе до долу с рисунки на хора и богове, изпълняващи непознати ритуали. Ако затвореше очи, можеше да си представи изображенията съвсем ясно: гледани едно подир друго, отгоре надолу, отляво надясно, те сякаш разказваха за зачеването, износването и възпитанието на един принц. Всеки от боговете се бе нагърбил с определена отговорност: Хнум, богът с глава на овен, моделираше от глина два еднакви образа на детето — единия на Аменхотеп III, а другия на неговия астрален двойник ка. На съседната рисунка Изида даваше благословията си, а един ред по-долу Амон и Хнум обмисляха бъдещето на момчето.

— Детето, което виждаш тук — спомни си тя думите му, е същото, което е наредило да се изваят двата каменни колоса, охраняващи входа към Долината на царете…

На Надия й се струваше, че все още чува обясненията на дядо си: „Запомни добре името на този цар, мила моя. Нашата съдба е свързана с неговата“, беше й казал той.

Рисунките с къна по босите й крака се бяха изтрили. Съвършената ускори крачка към познатия мамизи, храма на раждането на Хор. Спусна се по западния му зид подобно на подплашена котка, без да издаде и най-лекия звук. Очите й, привикнали към мрака, започваха да виждат съмнителни сенки навсякъде.

И с право.

Както и по другите стени на невероятния „Ипет Ресит“, в галериите и по колоните, край които минаваше, можеха да се видят всевъзможни и изненадващи барелефи. Войски, които сякаш всеки момент щяха да скочат от камъка, жреци, носещи на раменете си свещени лодки, музиканти, удрящи бойни тъпани… Всички изглеждаха живи.

Сцените бяха изсечени не толкова, за да увековечат военните успехи, а по-скоро да напомнят на вярващите, че на същото това място се е водела вечната битка между доброто и злото, между светлината и мрака.

През онези славни времена нито един египтянин, с изключение на жреците и фараона, не можел да проникне отвъд украсените с рисунки стени. Никой не се осмелявал. Знаели, че обредите, които се извършват в храма, са част от могъща окултна магия, където няма място за обикновени хора. Истината е, че до появата на контите, които унищожили древните култове, египтянин от народа не бил пристъпвал никога във вътрешността на „Южния харем“.

Съвършената преглътна още една сълза.

Неочаквано прошумоляване, сякаш някой се бе подхлъзнал, отекна между колоните. В същия момент Надия долови мъжки глас, който избоботи някъде зад стената с бойните сцени. Тъй като страхът, че може да се натъкне на дух или на някого от слугите на Омар, не бе я напуснал Съвършената се приближи предпазливо.

Тогава ги видя. Трима мъже разговаряха оживено пред един от барелефите в долната част на мамизи. Единият беше нубиец като нея; другите носеха синята униформа на Наполеоновата армия. Стояха с гръб към нея, приковали поглед в необичайната сцена, откриваща се пред очите им: мъжко божество, чиято кожа бе боядисана в бледосиньо, държеше ръката на една царица. Под тях две богини — Надия ги разпозна по специфичните животински украшения на главите им — поддържаха престола, на който седеше божествената двойка.

— Намерихте ли гробницата му? — попита нубиецът, докато оставяше фенера си на пода.

Французите кимнаха.

— А видяхте ли царската емблема? Рисунката с името на фараона?

— Да. Беше като тази. — Единият офицер посочи фрагмент от релефа, като го сравняваше с драсканиците в голям бележник.

— Отлично, отлично… — усмихна се доволно нубиецът.

— Случило се е по време на разлива на Хапи16. Това е добър знак, нали, Мохамед?

Под светлината на трите фенера, поставени на пода на залата, величествените профили на боговете хвърляха сенки, които се простираха до тавана.