или когато някой осуетяваше плановете му. По някакъв начин бе убеден, че Кръволока е предвидил това, което се случваше, и е заложил засада на предния пост на Клебер, за да принуди Наполеон да напусне Акра. На всичкото отгоре, Бон не се опитваше да скрие, че е напълно съгласен с картографа.
— Вече загубихме много мъже в тази кампания, генерале. Не можем да оставим още три хиляди да умрат. Това ще означава край както за нас, така и за мисията ни.
— И какво предлагате? — попита накрая Наполеон.
— Да тръгнем натам час по-скоро, въпреки че така рискуваме да загубим контрола над Акра за момента.
Корсиканецът се поколеба отново. Знаеше, че няма избор, и това го вбесяваше. Ако умишлено оставеше един от най-ценните си военни да умре, това щеше да унищожи преждевременно репутацията му на стратег и да провали другите му планове. Трябваше да вземе решение.
Рано същата сутрин, без да е спал, Бонапарт разпореди приготовления за спасяването на Клебер: мобилизира дивизията на Бон, нареди с него да бъдат изпратени осем дванайсетфунтови оръдия и даде точни заповеди цялата кавалерия да тръгне в посока към Джебел ел Дахи — заобиколената с остри скали долина, където предполагаше, че е обграден генералът му.
Инстинктът на Наполеон беше по-точен от всякога.
След като раздели силите си на четири и отдели военните отряди на около осемстотин метра един от друг, в ранната утрин на 28 жерминал лагерът на Кръволока беше превзет и сринат със земята, докато той настъпваше срещу предните редици от защитата на Жан-Батист Клебер, скрит зад гора от байонети.
Плътната колона дим, която французите вдигнаха при настъплението си, обърка турците, неспособни да се противопоставят на алчността на френските войници: триста камили с военна плячка, над хиляда опожарени палатки, барутни и водни запаси, пръснати на хиляди парченца от галската артилерия, и около петстотин пленници, заловени за по-малко от два часа; всичко това сломи Ахмед паша, който заповяда незабавно отстъпление.
Победата беше пълна. Десетки обезобразени трупове, все още облечени във великолепни дамаски коприни, можеха да се видят през следващите два дни край кладенци, мостове, по бреговете на Йордан и почти във всяко кътче на долината Ездраелон. Бог наистина бе сял. Но семето му беше смърт.
Малко след пладне на този исторически 28 жерминал Наполеон направи нещо, необяснимо за всички: вместо да се завърне в Акра и да продължи с обсадата на Кръволока, поиска от полевия си подофицер да му осигури ескорт, който да го охранява до Назарет. Генералът бързаше, сякаш имаше неотложна уговорка, която изискваше вниманието му. Уговорка, която несъмнено бе много по-важна от военните му задължения.
Верният му коптски преводач Елиас Буктур потегли с него.
— Имамът каза, че ще ни чака край кладенеца на Мириам — обяви по пътя. — Пратеникът му се закле, че имат да ви предадат нещо много важно и това трябва да стане лично.
Наполеон никога не бе виждал Елиас толкова сериозен. С неизменната си черна роба, коптът с меланхоличния поглед имаше сериозно и тревожно изражение.
— Безпокои ли те нещо, Елиас?
— Само спасението на душата ми, мосю.
— Защо тогава си толкова сериозен?
— Предчувствам, че тази среща ще е много важна за вас. Не е лесно имамът от Свещените хълмове да приеме човек с чуждоземна кръв.
— Добре направи, че ме извести толкова бързо. Мислиш ли, че ще е впечатлен от победата ни?
— Пустинните мъдреци никога не съдят за човек само по една негова постъпка, мосю. Наблюдават толкова дълго, колкото е необходимо, размишляват цял живот, ако се наложи, и действат в съответствие с това, когато дойде часът.
— В такъв случай, добри ми Елиас, този имам трябва да е преценил, че съдбата е на моя страна. Че с мен върви звездата на победата…
Буктур не успя да отговори. Назарет се беше появил на хоризонта почти изненадващо.
От хълма, на който се намираха, можеха да видят съвсем ясно трите квартала в града. Мюсюлманският, чиито улички бяха покрити с раирани платове, които да ги предпазват от жегата, се намираше в западната част на града; християнският, в центъра, се извисяваше над останалите благодарение на тухлената камбанария на францисканската църква „Благовещение“, а православният квартал, в най-източната част, бе изпълнен с невисоки и безупречно варосани кубета. Въпреки изобилието от кули и минарета, Назарет разочарова Бонапарт. Градът на Исус бе малко по-голям от село в Южна Франция.
— Кладенецът на Мириам се намира до синьото минаре — посочи Елиас уверено.
— Помни ли се все още къде е живял Исус?
Коптът погледна Непобедимия с учудване. Усмихна се и покорно очерта с пръста си кръг във въздуха, сочейки бегло към отдалечена част на града.
— Смятаме, че е зад християнския квартал. Някъде там. Но нищо не е сигурно. Минали са почти две хиляди години, мосю.
Хората на Наполеон не бяха повече от дузина. Въпреки че рискуваха да попаднат в засада, победата над Ахмед паша бе толкова решителна, че бе малко вероятно някой войник на Кръволока да е останал в Назарет и да се осмели да застане срещу карабините им. Градът наистина беше празен. Когато стигнаха до малкия площад, където се издигаше кладенецът на Мириам, мястото бе точно толкова пусто, колкото и останалата част от града. Силните слънчеви лъчи безпощадно се сипеха върху посетителите.
Времето им стигна точно колкото да слязат от конете, да наквасят пресъхналите си устни и да изтърсят прахта от униформите си. Бърз оглед наоколо потвърди първите впечатления на групата: нямаше от какво да се страхуват. Никоя от кирпичените къщурки не беше достатъчно висока, за да предостави добър ъгъл за стрелба на евентуален наемен стрелец, чието присъствие бе малко вероятно. Освен това нито един от плоските тръстикови и сламени покриви не би издържал тежестта на възрастен човек. Патрулите също не намериха оръжия, нито пък войници, които да ги държат. Мястото бе чисто.
Хората на Бонапарт заеха позиции и зачакаха безмълвно пристигането на домакините.
Не чакаха дълго. Няколко минути по-късно към тях вече се приближаваше малобройна свита. Идваше от изток. Състоеше се само от трима мъже, облечени с копринени галабии, чиито лица бяха полузакрити от сини тюрбани. Тримата бяха слаби, високи на ръст, крачеха бързо и всеки от тях носеше на хълбока си малък шафраненожълт вързоп. Не водеха коне и не изглеждаха въоръжени…
Като се приближиха достатъчно до първата група галски драгуни, този, който вървеше най-отпред, вдигна дясната си ръка за поздрав, на който Елиас Буктур — обикновено пестелив на учтивости — отговори веднага.
— Те са, мосю — прошепна зарадвано.
Наполеон незабавно разбра кой от тримата е имамът. Когато свали тюрбана си, под него се показа лице с остри черти, обрамчено с прошарена и добре подстригана брада, което го гледаше с внимание.
— Аллах да е с теб, султан Бунабарт…
Бонапарт му подаде ръка, усмихнат. Срещу него стоеше необикновен човек. Ясният поглед на кристалносините му очи му разкриваше такава чистота на духа, каквато корсиканецът никога не бе виждал.
— Победата ви над Джезар е поредният знак, който потвърждава предположенията ни — каза имамът. — Със сигурност сте този, когото чакахме.
— Когото чакахте?
— Да — продължи имамът, който дори не се беше представил. — Пратеника, когото очаквахме, за да си възвърнем древното съкровище на познанието, отнето от народа на Египет преди почти две хиляди години. Бунабарт е избран, за да сбъдне тази висша божествена мисия.
— Елиас не ми е говорил за никакво съкровище. Корсиканецът потърси погледа на преводача си, който се ограничаваше да превежда думите на събеседниците механично, като отнесен. Беше странно, че Буктур избягваше да поглежда към новодошлите, сякаш изпитваше огромно страхопочитание към тях.
— Освен това — продължи Бонапарт, — ако не знам нищо за съкровището, за което говорите, трудно мога да ви помогна с възстановяването му. Мисията, която ме доведе тук, е друга и се свежда до връщането
