— Днес следобед трябва да потеглим за Гиза, мосю. Ако нямате нищо против, можем да организираме малка експедиция в пустинята и да пристигнем край пирамидите преди залез.
— А защо?
— Не помните ли? Остават точно три дни до тридесетия ви рожден ден. В Назарет „сините мъдреци“ ви определиха среща днес в Голямата пирамида, за да ви предадат формулата на живота. Днес е денят на разкритието, мосю!
Корсиканецът остана замислен за миг. Елиас беше прав. Бе присъствал заедно с него на срещата с мъдреца Балазан и свитата му и бе чул поканата за тази неотложна среща толкова ясно, колкото и той. Вярно, че датата можеше да го изненада в Делтата или в битка с последните мамелюци в пустинята, но не стана така. Намираше се в Кайро, на няколко часа път до пирамидите, и имаше достатъчно време, за да стигне дотам.
— Добре — каза най-накрая. — Ще наредя на Клебер да подготви конвой. Ще тръгнем по обед.
— Добре, мосю. Генерал Клебер е отличен избор. „Сините“ биха одобрили това решение. Има необходимата благословия на боговете да ви придружава, стига да стои на разумно разстояние от вас.
— Така да бъде.
И като каза това, съблече копринения халат и гол, както е дошъл на света, се потопи в благоуханната вана.
Пътуването до Гиза се осъществи с огромна баржа, украсена с трикольора на Републиката. Докато се качваше на борда, й, Наполеон си спомни колко напразни се бяха оказали усилията му да наложи това знаме сред египтяните. Те отхвърляха всичко, което имаше нещо общо с неверниците, включително републиканските празници и помпозните галски паради.
На палубата го чакаха генерал Клебер с ескорт от двайсет и петима мъже със заредени мускети, Елиас Буктур, капитанът на баржата и четири магарета, чиито дисаги бяха натоварени с вода и провизии.
Капитанът любезно осведоми корсиканеца, че ще прекосят Кайро, плавайки спокойно по старите напоителни канали на Нил, докато стигнат до Гиза. Годишният разлив на реката по това време позволяваше да се присъства на неповторимо преживяване: част от града се превръщаше в своеобразна Венеция на Ориента, чиито къщи, джамии, улици и магазини оставаха под водата. Но това нямаше значение. От векове насам египтяните смятаха събитието за благословия и знак за плодородие. Поредна година на изобилна реколта и богатство беше гарантирана за страната. Предупредиха ги, че дори нямаше да е необичайно, ако видят по пътя си много каирски семейства да празнуват по покривите на къщите си това, че свещените води на Нил са залели всичко, което притежават.
— Ако ми позволите, трябва да ви попитам нещо, генерале.
Жан-Батист Клебер изчака отговорникът на баржата да свърши с церемониалните си обяснения, преди да се обърне към Наполеон насаме.
— Слушам ви, Жан-Батист.
— Съгласили сте се да участвате в магически ритуал и никой не знае какво може да е въздействието му. Ще прекосим потенциално враждебна зона и не бих искал да се окажем в засада. Освен това знаете толкова добре, колкото и аз, че магията на този народ е могъща. Много могъща.
— Не бива да се тревожите за това. Защитен съм.
— Точно това исках да ви попитам: талисманът, който носите на врата си, ли е цялата ви защита?
Корсиканецът сведе поглед към гърдите си, за да се увери, че уджат, или Окото на Хор, висящо на врата му, се вижда добре.
— Ами — да. Точно вие ли се изненадвате, генерале?
Клебер не успя да отговори.
— Не членувате ли в същата масонска ложа, в която бяха посветени баща ми и по-големият ми брат Жозеф? Не сте ли вие от онези, които вярват в силата на талисманите и им се доверяват за личната си безопасност?
— Да, вярно е.
— Тогава кое ви учудва? Око на Хор като това винаги е било поставяно на врата на фараоните, преди да се отправят към отвъдното.
Огромният Жан-Батист се разтревожи.
— Какво искате да кажете с това? Че ще се изложите на смъртна опасност?
— Този, който умира, живее вечно, Жан-Батист. Който се вкопчва в живота, умира завинаги.
— Не ви разбирам.
— Това ми показаха „сините“, Жан-Батист. Аз също не успявам да го разбера напълно. Може би днес…
— Позволете ми да бъда скептичен, генерале — каза Клебер, с поглед, зареян в пяната, образуваща се около кила при движението на лодката. — В Европа знаем за случаи с хора, постигнали безсмъртието, като Никола Фламел и граф Сен Жермен…
— Познавам тези разкази.
— …И никога не се е казвало, че те е трябвало да умрат, за да живеят.
— Но в Париж се говореше, че поне Сен Жермен е посещавал пирамида на Лазурния бряг, за да се обнови. Може би това ще ми покажат днес. Може би, скъпи Жан-Батист, ще ме запознаят с някаква древна наука за живота и така ще сложат в краката ни нещо много по-ценно от властта или парите.
Погледът на корсиканеца блестеше от вълнение.
— А ако това означава, че трябва да останете в Египет?
При тези думи Наполеон застана нащрек.
— Какво намеквате? Намирам се в Египет по собствена воля. Ако трябва да остана тук, ще го направя. Ако трябва да напусна тази земя, след като съм прекарал повече от година в нея, така и ще стане.
Исполинът не зададе повече въпроси. Двамата останаха смълчани доста време, без Елиас или някой друг от членовете на екипажа да се осмели да ги доближи. Корсиканецът потъна в мисли за странната нощ, която бе прекарал с Надия. Не помнеше да я е обладал, но не помнеше и да не го е направил. Спомените му се свеждаха до цветове, благоухания и сладостта, която все още усещаше в устата си. Никога не бе му се случвало нещо подобно. Никога не беше се озовавал в леглото с жена, без да я направи своя. Дали щеше да има време да я види отново?
Пътуването по реката бе спокойно и премина без неприятности. Пристигнаха в Гиза около четири и половина следобед, тъкмо навреме, за да видят как слънчевият диск се спуска полека на запад, в посока към най-отдалечената част на пустинята, зад най-малката пирамида в местността.
— Добре дошли в Ростау! — възкликна Елиас, след като стъпи на пясъка, едва на осемстотин метра от платото, върху което се издигаха пирамидите.
— Добре дошли… къде?
— В Ростау, генерале — отвърна му Елиас. — Така древните египтяни са наричали това място. Означава Царството на Озирис, защото вярвали, че е земното подобие на отвъдното, където отиват душите на мъртвите.
— Земното подобие?
— Египтяните, мосю, вярвали, че земята им се родила като отражение на рая. Всяко нещо, което издигали върху нея, имало своето съответствие в отвъдното царство. И тези пирамиди са най-добрият пример за този обичай.
Наполеон се изненада, че по цялото плато не се вижда жива душа. В паметта му инстинктивно изникна образът на опустошения и празен Назарет, в който тайнствено — без коне и багаж — бяха изникнали „сините мъдреци“. Но ги нямаше. В радиус от десет километра не се виждаше никой да прекосява равната златисточервена пустиня.
С помощта на няколко войници капитанът се зае да прави паянтов дъсчен мост близо до предната част на баржата, по който да слязат животните. Нямаше от какво толкова да се страхуват. Без дървета или къщи наоколо бе практически невъзможно в местността да се крие вражеска войска. Освен, ако, разбира се, не се бе притаила зад някоя от каменните грамади.
Половин час по-късно вече бяха стигнали до основата на Голямата пирамида и все още не бяха видели никого наоколо. Колосалният Сфинкс, заровен до средата на гърдите в пясъка, като само раменете му
