— Не разбирам. Но как един отец в Испания…?
— Нека ви обясня, отче. Инквизиторът продължи: — В това писмо брат Марсиля молеше нашия архиепископ да положи всички усилия и да провери от какво естество са тези следи и да разбере дали това не са появленията на една монахиня, известна в Испания с чудесата си…
— Появления ли? На някаква монахиня? — Смаян, отец Салас поглади голата си глава.
— Всъщност правилният термин е проекции, защото според Марсиля тази монахиня — от францискански манастир, разбира се — имала дарбата да се билокира. Тоест, можела да бъде видяна тук, без да напуска Испания.
— И коя е тя? Може би Мария Луиса от портрета?
— Не. Става въпрос за млада монахиня на име Мария Хесус де Агреда от един манастир в Сория.
— И какво чакате тогава? — подскочи отец Салас, въодушевен. — Щом имате тези данни, защо не изпратите малка група в Кивира да направи проучване? Двама братя са достатъчни, за да…
— Кои? — прекъсна го бързо отец Естебан.
— Ако смятате, че е уместно, сам се предлагам за доброволец. Мога да взема някой от братята послушници, брат Диего например, той е млад и силен и ще ми бъде чудесен помощник в пътуването. Заедно ще изпълним мисията за малко повече от месец.
— Нека помисля.
— Смятам, че това е най-доброто решение, отче — рече съвсем уверено старецът. — Говоря езика на индианците, познават ме от години и знам по-добре от всеки от вашите хора как се оцелява в пустинята. За мен не е трудно да отида с тях до селото им и после да се върна сам, избягвайки пътищата, по които дебнат апачите.
Инквизиторът седна.
— Мисля, че няма по-голяма сила от ентусиазма, нали? — промълви той.
— И от вярата, отче — съгласи се Салас.
— Така да бъде. Ще потеглите при следващото пълнолуние, през август. След десет дена. Обучете добре брат Диего и ми донесете колкото може по-бързо новини за тази Синя дама.
ГЛАВА 34
Мадрид, Испания
Рано сутринта, в четири и четирийсет минути, около Националната библиотека в Мадрид всичко беше спокойно. Нито един от автобусите, които свързваха столицата с аерогарата и спираха на близкия площад „Колумб“, не се движеше още и по улиците се мяркаше само някое и друго празно такси със зелена светлинка.
Един сребрист Форд Транзит, движещ се по „Серано“, пое по тясната улица „Вилянуева“ надолу покрай металното заграждение около Националния археологически музей и голямата библиотека. На двеста метра от края на улицата, преди да излезе на „Пасео дел Прадо“, шофьорът загаси мотора и светлините, продължи бавно и паркира успоредно на другите коли пред сградата за апартаменти под наем.
Никой не забеляза вана.
След минута и трийсет секунди два черни силуета слязоха от колата.
— Бързо! Тук е!
Черните фигури преодоляха бързо, без излишни движения, триметровата решетка. Те стъпваха с котешка лекота по железните пръти, а останалото свърши инерцията от засилването. На гърба си носеха по една черна раничка, а на ушите — малки слушалки на къси вълни. Трети човек, останал във вана, токущо бе прихванал последната трансмисия от радиостанцията на охраната при главния вход и бе потвърдил, че районът е чист.
В предния двор на библиотеката сенките минаха светкавично пред статуите на свети Исидоро и на Алфонсо Хел Сабио, които, издигнати на височина петнайсет стъпала над нивото на улицата, сякаш наблюдаваха движенията на нарушителите.
— Тичай! — заповяда сянката, която беше по-напред.
Десет секунди те останаха прилепени към външната лява стена на стълбите. След пет секунди единият от тях — „ключарят“, отвори една от стъклените врати на сградата.
— Пица до базата, чуваш ли ме?
Гласът на „ключаря“ се чу съвсем ясно във форда.
— Високо и ясно, Пица 2.
— Знаеш ли дали пазачът е на входа?
— Не е. Чист път… и добро обслужване.
Когато сенките проникнаха в сградата, под свода с формата на пресечено дуло, водещ към библиотеката, беше пусто. Освен това червената светлина на широкообхватните сензори по ъглите беше изключена.
— Сигурно е отишъл да пикае… — прошепна първата сянка, виждайки, че няма никого.
— Две минути и трийсет секунди — отвърна „ключарят“.
— Добре, да вървим!
Те изкачиха пъргаво трийсет и петте мраморни стъпала, водещи към главната зала, където наскоро бяха инсталирали дузина компютри, за да имат читателите достъп до базата данни на центъра. Като завиха надясно и прекосиха тъмното крило на картотеката, се приближиха до стъкления прозорец в дъното.
— Дай ми диамантеното острие.
„Ключарят“ описа с хирургическа точност съвършена окръжност в ъгъла на най-западния прозорец. И като залепи две малки вендузи на стъклото, тихо извади парчето.
— Сега го опри на стената — заповяда той на другаря си.
— Добре.
— Три минути и четирийсет секунди.
— Точно. Да продължим.
Този прозорец делеше залата на картотеката от тази за ръкописи. Само бледата светлина на индикаторите за авариен изход осветяваше помещението.
— Момент! — „Ключарят“ изведнъж спря. — База, чуваш ли ме?
— Пица 2, чувам те.
— Искам да провериш дали очите в преддверието на пещта виждат нещо.
— Веднага.
Мъжът във форда написа няколко команди на компютъра, свързан с малка въртяща се антенка, поставена върху вана. С леко бръмчене тя се завъртя към библиотеката, издавайки характерен електронен сигнал. Скоро плазменият екран светна и на монитора се появи пълен план на първия етаж на сградата.
— Гениално! — възкликна третият мъж. — Ще разбера след секунди, Пица 2.
Прокара бързо стрелкичката по плана на залата за ръкописи и тя придоби триизмерен мащаб. Плъзгайки отново мишката, той кликна върху една от камерите при западната врата. Иконката с надпис „сканиране“ в долния край показваше, че системата е свързана с централата за сигурност в библиотеката и с центъра за връзка с щаба на охранителната компания.
— Хайде, хайде — прошепна нервно третият мъж. — Момент, Пица 2… Готово!
— Казвай!
— Можете да продължите. Само голямата пещ е активирана.
— Чудесно.
„Ключарят“ и неговият спътник скочиха в залата за четене на ръкописи, завиха наляво и минаха бързо през една врата, която се отвори още щом бутнаха „паник-лоста“.
— По стълбите. Четвърто подземие.
— Четвърто ли?
— Да, точно така. И побързай. Вътре сме вече четири минути и петдесет и девет секунди.
След четирийсет секунди „ключарят“ и спътникът му бяха стигнали до края на стълбите.
