творба. Един милион долара на черния пазар. Може би два.
Фотографът подсвирна.
— Но не мога да разбера — продължи той веднага — защо са възложили случая на вас. Карлос ми каза, че се занимавате със сектите…
Тонът на фотографа накара Мартин да се намръщи. Полицаят погледна въпросително Карлос.
— Не се притеснявай, човече — успокои го той. — Нали ти казах, че имам доверие на Хема.
— Добре — съгласи се полицаят. — Освен „следата“, водеща към Карлос, преди седмици някакъв Орден на Светия образ предложил на библиотеката трийсет милиона песети за този ценен ръкопис.
— Трийсет милиона? — повтори Хема. — Не може да се сравни с…
— От библиотеката, разбира се, отказали и не чули повече за този орден. Работата е там, че в регистъра за братства и сдружения на Епископския съвет не знаят нищо за организация с такова име, в Рим също. Затова в моя отдел смятат, че може би става въпрос за някаква секта на католици фундаменталисти…
— И то богати — прекъсна го отново фотографът, още по-въодушевено.
— А знае ли се вече как са го откраднали?
Хосе Луис очакваше този въпрос.
— Това е най-странното в случая — продължи той. — Ръкописът се пазел в бронираната камера на библиотеката, снабдена с много сложна охранителна система, и от пазачи, дежурящи цяла нощ в сградата. Но въпреки това, нито една аларма не се задействала, никой не чул нищо и ако не било стъклото, извадено от рамката, което открили в залата за ръкописи, може би кражбата още нямаше да е открита.
— Значи разполагате с нещо.
— Да. С едно изрязано стъкло и… Хосе Луис се поколеба — …и с едно обаждане в Билбао от телефон на първия етаж в 4,59 часа сутринта.
— Часът на кражбата ли?
— Възможно е. Номерът е маркиран в „паметта“ на вътрешната централа и ние направихме вече съответната проверка. Смятаме, че това е фалшива следа.
— Така ли? И защо?
— Защото това е телефонът на един колеж, който по същото време естествено е бил затворен. Навярно си имаме работа с много добре екипирани професионалисти, фалшифицирали по електронен път номера, за да ни отведат до задънена улица.
— А може и да не е така.
След тази загадъчна реплика на Карлос полицаят едва не си разля кафето.
— Знаеш ли нещо по въпроса?
— Ами да кажем, че имам предчувствие.
Журналистът отвори бележника си на страницата за 14 април — датата, на която взе интервю от монахините в манастира „Консепсион“ в Агреда, и провери нещо в него.
— Хема, помниш ли каква следа ни дадоха сестрите в Агреда?
— Не бяха ли много?
— Да, да — съгласи се Карлос, продължавайки да търси в бележника си, — имам предвид една определена, много точна…
— Не знам.
— Ето! Хосе Луис, носиш ли мобилния си телефон?
Полицаят кимна, озадачен.
— А номера на този колеж в Билбао?
Той отново кимна и му показа един седемцифрен номер в блокчето си.
Карлос взе Моторолата на полицая и бързо набра номера. След низ от шумове се чу силен сигнал.
— Орден на пасионистите, кажете? — обади се един много сух глас.
Журналистът се усмихна доволно пред смаяния поглед на полицая и на своя фотограф.
— Добър ден. Мога ли да говоря с отец Амадео Техада, моля?
— В университета е, господине. Обадете се следобед.
— Добре, благодаря. Но живее там, нали?
— Така е.
— Дочуване.
— Дочуване.
Погледите на двамата, пълни с изненада, пронизаха Карлос.
— Открих го, Хосе Луис… Твоят човек е отец Амадео Техада.
— Но как, по дяволите…?
— Много просто, още една „синхронност“ — побутна го той с лакът. — В Агреда монахините ни споменаха за един „експерт“, който движел въпроса за признаването на сестра Мария Хесус де Агреда за светица в Рим. Отбелязах си тази следа в бележника, за да го посетя, когато мога, и знаех, че ще го открия в един пансион за духовници с колеж… в Билбао.
— Мили боже!
— Ще плати ли Националната полиция едно кратко пътуване до земите на баските?
— Разбира се, Карлитос… — измърмори Хосе Луис. — Още утре. — И добави: — Но ти напомням, че още си в списъка ми на заподозрените.
ГЛАВА 36
— Значи не е и тумор, Дженифър.
Доктор Линда Мейърс преглеждаше резултата от ядрено-магнитния резонанс (ЯМР), на който я бе пратила предния ден в Медицински център „Сидър Синай“. Снимките показваха, че мозъчната структура и продълговатият мозък са нормални. Темпоралните лобове бяха чисти и нямаше нито едно петно, което да говори за някакво образувание в черепа.
— Май не се радвате, докторе.
— О, не, не! Разбира се, че се радвам, Дженифър. Само че…
— Какво?
— Все още не мога да открия някаква причина, която да обяснява сънищата ви. Защото те продължават, нали?
— Всяка нощ, докторе. Знаете ли? Понякога ми се струва, че ми диктуват нещо. Сякаш съзнанието ми е огромен киноекран, на който някой прожектира документален филм. Това става на части. И от време на време виждам сцени, свързани с мен.
— Като онази с индианеца, който има същия рожден белег на ръката като вашия.
— Точно така.
— Или появата на някой човек с име, което ви се струва познато, например… — Мейърс погледна в клиничния картон. — Анкти!
Дженифър кимна.
— Ще ви запитам нещо, Дженифър.
— Давайте.
— Това вълнува ли ви по някакъв начин? Искам да кажа: зле ли се чувствате, неприятно ли ви е от тези сънища? Или напротив, изпитвате някакво задоволство?
Пациентката й се замисли за миг. Не беше лесно да даде отговор за нещо, което, макар да не я тревожеше, с всяка нощ я заинтригуваше все повече.
— Истината е, докторе — рече накрая, — че притеснението ми се превърна в любопитство.
— В такъв случай сигурно можем да дадем друга насока на терапията, Дженифър. Като ми разкажете какво сънувахте снощи, аз ще ви кажа какво може да се постигне с техниката, наречена хипнотична регресия. Готова ли сте?
Изражението на Дженифър се промени:
— А вие?
