— А, ясно — отвърна Уго Лоти неохотно. — Но ангел в „Свети Петър“…
— Мога ли да я взема?
— Снимката ли?… Защо не. Имаме негатива.
ГЛАВА 61
През последните десет години животът на Синята дама бе подчинен на желязна дисциплина. И в края на този ден, изглежда, нямаше да е по-различно.
Щом слънцето залезе, към осем вечерта, почти без да хапне на вечеря, сестра Мария Хесус се оттегли в килията си да осмисли станалото през деня. Правеше го винаги безмълвно, без да обръща внимание на заниманията на сестрите, потънала в състояние, което изглеждаше на всички скръбно и жалко.
Монахинята се моли до девет и половина, паднала ничком на пода в килията, покрит с плочи. След това се изми със студена вода и легна да дремне на една груба дъска, опитвайки се да не мисли за болката в натъртените си вече ребра.
Към единайсет часа, когато другите монахини се бяха затворили вече в килиите, сестра Мария Хесус се подложи, както обикновено, на „изпитанието на кръста“. Беше нещо ужасно. В продължение на час и половина тя се самобичуваше и удряше с мисълта за страстите и смъртта на Господа Исуса Христа; след туй нарамваше железен кръст, тежък петдесет килограма, с който се влачеше на колене, докато не падне, изнемощяла. А после, като се съвземеше след кратък отдих, окачваше кръста на стената на килията и увисваше на него за още трийсет минути.
Сестра Пруденсия я викаше среднощ, към два часа, да слезе за първата утринна молитва, която обикновено продължаваше до четири часа. И тя винаги отиваше. Независимо дали имаше треска, дали беше болна или с рани. Но този ден, точно този ден предпочете да остане на горния етаж. Искаше да скрие безпокойството си от това, че след няколко часа комисия от духовници ще я подложи на разпит.
На двеста крачки оттам, в манастира „Сан Хулиан“, последната нощ на април мина по-спокойно. Точно в седем часа отците Марсиля и Бенавидес бяха приключили вече с молитвите и бяха закусили скромно с плодове и хляб. Те имаха достатъчно време да вземат и пергаментовите свитъци, на които щяха да записват отговорите на майка Агреда.
— Милост, майко Божия, милост.
Тревожният глас на сестра Мария Хесус се процеждаше изпод вратата на килията й.
— Знаеш, че съм ти вярна и пазя ревностно чудесата, на които ме научи. Знаеш, че никога няма да издам за какво си говорим… Но помогни ми в това трудно изпитание.
Никоя от сестрите не я чу. Никой не отвърна и на молбите й. Смутена от тишината, игуменката се отпусна на нара, но не можа да заспи.
След трийсет и пет минути манастирът „Сан Хулиан“ отвори врати за брат Андрес де ла Tope и секретаря, който трябваше да води бележките по разпита. След обичайните поздрави с двамата отци и след като провериха дали са взели всичко необходимо, четиримата прекосиха село Агреда. Отправиха се към църквата на манастира „Консепсион“. А там, както им бе обещала игуменката, имаше писалище и пет подредени стола, както и два големи канделабъра от двете страни на почетното място.
Нямаше какво повече да се желае. Църквата беше прохладно, спокойно и уединено място, така работата им щеше да е по-приятна. А някоя от сестрите от общността можеше междувременно да надникне от балкона за хора, намиращ се над вратата на храма, за да види как вървят нещата.
Игуменката се появи в точния час. Беше облечена също както предния следобед и по младото й лице имаше явни следи на умора; от доста години вече тя спеше по два часа.
Сестра Мария Хесус поздрави четиримата отци, които я чакаха. И след като се поклони пред главния олтар, седна в очакване на първите формалности. Очите й блестяха. Беше прекарала нощта, плачейки.
— На първи май, лето Господне хиляда шестстотин трийсет и първо, в главната църква на манастира „Консепсион“ в Агреда слагаме началото на разпита на сестра Мария де Хесус Коронел-и-Арана, родена в село Агреда и игуменка на този свят дом.
Сестра Мария слушаше, смълчана, как секретарят произнася цялото й мирянско име, четейки свидетелството. Щом свърши, той вдигна очи от листа — едва ли не в упор — и запита монахинята:
— Вие ли сте сестра Мария де Хесус?
— Да, аз съм.
— Знаете ли, сестро, защо сте призована днес пред този съд?
— Да. За да отговарям за появленията си извън тялото и за събитията, в които Господ Бог пожела да участвам.
— В такъв случай ще говорите под клетва за всичко, което ви питат. За този съд тайната на изповедта не е валидна и трябва да отговаряте на всички въпроси с християнско смирение. Приемате ли?
Тя кимна. Монахинята погледна брат Алонсо де Бенавидес в очите. Строгият му вид и големият нос й напомниха за образа на свети Петър от олтара на същия този храм. Беше мъж, облечен във власт. Бенавидес бе седнал срещу нея зад куп книжа с нечетливи записки и една Библия. Като забеляза, че игуменката го наблюдава, той взе думата:
— В докладите ни е отбелязано, че сте преживели моменти на екзалтация, на транс. Можете ли да обясните на този съд кога започнаха?
— Преди близо единайсет години, отче, през 1620 година, скоро след като навърших осемнайсет. Тогава по Божията воля започнах да изпадам в транс по време на църковните служби и някои сестри са ме виждали да се издигам над земята.
Бенавидес я гледаше внимателно.
— Не съм молила за този дар, отче, той ми бе отреден, както и на майка ми — Каталина. Тя имаше подобни пристъпи и вярата й бе така силна, че като остаря, реши да стане монахиня в този орден.
— Издигали сте се във въздуха?
— Така ми казаха, отче. Никога не съм го осъзнавала.
— А как ще обясните това, че при пристъпите си излизате извън стените на манастира?
— Бившият ми изповедник — брат Хуан де Торесиля, не беше много вещ по тези въпроси.
— Какво искате да кажете?
— Ами че във въодушевлението си е говорил за тези неща извън тези стени. Вестта предизвика интерес в целия район и много енориаши идваха да ме видят.
— А вие знаехте ли?
— Тогава — не. Въпреки че се изненадвах, като се будех в църквата, заобиколена от миряни. Но винаги, когато излизах от това състояние, сърцето ми беше изпълнено с любов, затуй почти не им обръщах внимание, нито ги питах какво мислят.
— Помните ли кога беше първият ви транс?
— Съвсем точно. Една събота след Пасха на Светия Дух през 1620 година. А вторият беше на празника на Магдалина.
Брат Алонсо се приведе целият над масата, та да придаде повече тежест на думите си:
— Знам, че това, което ще ви питам, е тайна на изповедта, но ние чухме за способността ви да бъдете на две места едновременно.
Монахинята кимна.
— Съзнавате ли тази си способност, сестро?
— Само понякога, отче. Осъзнавам, че внезапно съм се озовала другаде, макар че не мога да ви кажа нито защо съм там, нито как съм стигнала. В началото бяха безцелни пътувания, просто извън манастира. Там виждах как зидарите и чираците работят, дори ги съветвах как да строят.
— Те виждаха ли ви, сестро?
— Да, отче.
— А после?
— После започнах да попадам на странни места, където никога не съм била и където срещах хора, които дори не говореха нашия език. Знам, че им проповядвах вярата на нашия Господ Исус Христос, защото тези хора от друга раса не знаеха нищо за нея. Но най-много ме плашеше това, че дълбоко в себе си чувах един глас, който ме караше да ги уча. Да им говоря, че Господ ни е създал несъвършени и е пратил Исус Христос,
