за да ни спаси.
— Глас ли? Какъв глас?
— Глас, който ми вдъхваше все повече доверие. Мисля, че беше гласът на Sancti Spiritu33, който ми говореше, както е говорел на апостолите на Петдесетница.
— Как започнаха тези пътешествия?
Брат Алонсо се увери с крайчеца на окото си, че секретарят записва всичко.
— Не знам точно. От дете се тревожа, че в новите владения на нашата корона има хиляди, може би милиони души, които не знаят за Исус и са обречени завинаги. Тази мисъл ме поболяваше. Но един ден, когато бях болна и лежах, майка ми повика двама зидари, известни лечители. Помоли ги да ме прегледат внимателно и да се опитат да се преборят с болестта, която ме бе повалила на легло.
— Продължете.
— Зидарите се затвориха в килията ми. Говориха ми за неща, които почти не помня, и ми казаха, че трябва да изпълня една важна мисия.
— Не са били зидари, нали?…
Брат Алонсо си спомни думите на главния настоятел в Мадрид.
— Не. Признаха, че са ангели, дошли с мисия. Казаха, че са от моята кръв. От моя род. Обясниха ми, че живеят от години сред хората, за да видят кои от нас имат дар Божи. И тогава ми разказаха за хората от Ню Мексико и колко е трудно на нашите мисионери да стигнат до тези далечни земи.
— Колко време останаха с вас?
— Първия път почти цял ден.
— Дойдоха ли пак?
— О, да. Спомням си, че същата нощ се върнаха при мен, влязоха в стаята ми и ме взеха оттам, без да събудят никого. Всичко стана много бързо. Изведнъж се озовах на бял облак, седнала в един трон, и летях във въздуха. Видях нашия манастир, засетите нивя, реката, планината Монкайо и започнах да се издигам все повече и повече, докато всичко притъмня и аз съгледах кръглия лик на Земята, половината тъмна, половината светла.
— Видели сте всичко това?
— Да, отче. Беше ужасно… Уплаших се много. И най-вече, когато полетяхме над моретата към място, което не познавах. Усещах как вятърът по тия места брули лицето ми и видях, че тези зидари, превърнали се в блестящи същества, направляват облака и го насочват съвсем уверено ту надясно, ту наляво.
Слушайки това описание, брат Алонсо се намръщи. Този разказ съвпадаше с проучените преди време еретични изявления на епископа на Куенка — Николас де Биедма, или на прочутия доктор Торалба, който в края на XV и началото на XVI век твърдял, че е летял на подобни облаци, че стигнал до Рим и най-лошото — бил воден от дяволчета със съмнителни намерения.
— Толкова ли сте сигурна, че тези хора са били Божии ангели?
Монахинята се прекръсти.
— Аве Мария! Че какви други създания могат да бъдат?
— Не знам. Вие ми кажете, сестро.
— Ами — поколеба се тя, — в началото се запитах като вас, отче, дали не съм подлъгана от Лукавия, но после, малко след като полетяхме, когато ми наредиха да сляза и да проповядвам Божието слово, съмненията ми изчезнаха.
— Казвате, че ви наредили да слезете?
— Да. Разстлаха нещо като килим от светлина под краката ми и ме подканиха да предам едно послание на група хора, които чакаха. Разбрах, че това не са християни, но не бяха и мюсюлмани или врагове на нашата вяра. Бяха облечени в животински кожи и се събраха около мен, смаяни от светлината, която излъчваше облакът.
— Майко, длъжен съм да повторя: сигурна ли сте, че бяха ангели?
— Че какво друго? — повтори също игуменката. — Не ми противоречаха, приемаха радушно вярата ми в Бога, с почит и благоговение. Дяволът не би издържал подобна възхвала към Небесния ни отец.
— Да. И какво стана после?
— Направих всичко, което ми казаха. Същата нощ отидох на още две места и се срещнах с други местни жители и макар да говореха друг език, те като че ли ме разбираха.
— Как изглеждаха?
— Бях впечатлена от бакърения цвят на кожата им и от това, че почти всички имаха шарки по тялото, по ръцете, по краката и лицата. Живееха в каменни къщи, като в нашето село, само че влизаха в тях през покрива, а за обредите се събираха в нещо като кладенец, в който можеха да влизат само хора, посочени от магьосниците им.
Брат Алонсо се поколеба. Самият той бе видял всичко това със собствените си очи в Ню Мексико. Но как би могла тя…?
— Казахте ли на индианците за пристигането на францисканците? — продължи той.
— О, да! Ангелите настояваха за това. Дори ми позволиха да видя някои места, където работеха благочестиви отци от нашия орден. На едно от тях видях как индианец на име Сакмо молеше един от нашите отци, стар духовник, да проповядва Божието слово в селото, от което идваше. Този Сакмо, със загоряла кожа и едри, широки плещи, го молеше да им пратят мисионери, за каквито и аз настоявах.
— Ислета!
— Не мога да кажа името на мястото, никой не го е споменавал. Но за съжаление, разбрах, че отецът отказа да му помогне, защото нямали достатъчно хора. Знаете ли? Малко преди това говорих с този Сакмо и му обясних накъде трябва да тръгне, за да се срещне с нашите мисионери.
— Колко пъти смятате, че сте ходили там?
— Трудно ми е да кажа, защото съм убедена, че в много случаи не съм го съзнавала. Сънувах всеки ден тези земи, но не мога да кажа дали защото съм била в такова състояние или защото Господ е пожелал да преживея отново някои моменти от проповедите си.
— Опитайте се да прецените. Важно е.
— Може би към… петстотин пъти.
Брат Алонсо отвори широко очи. Гласът му потрепна леко.
— Петстотин пъти от 1620 година до днес?
— Не, не. Само от 1620-а до 1623 година. След това помолих Господ Бог и неговите пратеници от цялата си душа и те сложиха край на тези раздвоявания. Стана постепенно. И ангелите, които ме придружаваха всеки ден, започнаха да идват все по-рядко. Първо по веднъж седмично, а после веднъж в месеца. И накрая — нито веднъж.
— Разбирам… А каза ли ви някой как да спрете тези полети „извън тялото“?
— Не, но аз изтезавах плътта си, за да престанат. Спрях да ям месо, мляко или сирене и започнах да се храня само със зеленчуци. Освен това три пъти седмично пазех строг пост на хляб и вода. Малко след това всичко свърши.
— Завинаги ли?
— Един Господ знае.
— Но една дама, която прилича на вас, още се явява по тези далечни земи — прошепна Бенавидес.
— И това е възможно, отче, ако тези ангели се превъплъщават в моя образ и се появяват сред индианците, без да знам. Или ако са потърсили помощ от друга монахиня.
Брат Алонсо записа набързо нещо на един пергамент и го сгъна.
— Добре, сестра Мария Хесус. Това е всичко за днес. Трябва да обмислим казаното от вас пред този съд.
— Както желаете.
Смирението на монахинята обезоръжи португалеца, но вдъхна кураж на отец Марсиля, който видя, доволен, че не е разочаровал бившия пазител на Ню Мексико. Бенавидес вече не се съмняваше: тази монахиня беше Синята дама, която търсеше. Сега щеше да положи всички усилия, за да изтръгне от нея тайната на полетите й до Новия свят.
