Без да подозира какво си мислеше той, Техада продължи.
— Албърт Феръл прояви голям интерес към тази „следа“ каза отецът. — И всъщност това е логично, защото „евангелистите“ бяха запознати с изследванията ви в областта на преполифонията, отче Балди. С които стигате до заключението, че някои честоти в църковната музика могат да предизвикат промени в съзнанието, улесняващи билокацията.
— Значи са взели на сериозно работата ми… — усмихна се Балди.
— О, да! Спомням си един от докладите, които пратихте на отец Корсо, в който говорехте за Аристотел. Казвахте, че този философ е изследвал как музиката въздейства на волята.
— И не само той! — обади се Балди. — Питагорейците също откриват, че тоналността ре (или фригийски лад) повдига духа на воините; тоналността до (или либийски лад) има обратния ефект — потиска съзнанието на слушащия; тоналността си (или миксолидийски лад) предизвиква пристъпи на меланхолия… И са ги използвали на бойното поле, за да вдъхнат кураж на войските си или да сломят волята на врага.
— Но вижте, отче, помощникът на Луиджи Корсо ме увери, че са открили, че всяко нещо или състояние в природата има своя уникална вибрация и ако нечие съзнание успее да постигне същата вибрация, ще стигне не само до същността му, но и до мястото и до епохата му.
— Ил доторе ли каза това?
Отец Техада поглади отново брадата си. Беше толкова развълнуван, че дори не премигаше.
— Естествено! Не разбирате ли? Малкото, което знаех за разпитите, проведени от Бенавидес със сестра Мария Хесус, беше това, че тя му обяснява най-подробно в какви моменти обикновено изпада в транс и се пренася в Америка. Билокирала се, като слушала химните по време на служба. И с тези вибрации се пренасяла на повече от десет хиляди километра разстояние.
— Химните ли? Сигурен ли сте, братко? — Балди докосна телените си очила.
— Какво чудно има, отче? Свети Августин го е казал съвсем ясно в писанията си: химните помагат за мистичното единение с Бога.
— А не знаете ли, братко, дали Корсо е успял да предизвика такъв транс у някого?
За втори път Балди играеше с белязани карти. Той знаеше, че отговорът на този въпрос е положителен. Но може би Техада бе разбрал нещо повече? Нещо, което Феръл не знаеше, въпреки че е работил с Корсо?
— Като ме питате сега, мисля, че да… — отвърна, съсредоточен, отецът. — Спомням си, Корсо ми спомена, че в музикалните композиции на средновековните меси открил акустични елементи, които били подходящи. И ги приложил на някои хора.
Бенедиктинецът стана още по-нетърпелив, но предпочете да се отклони малко, преди да зададе най- важния въпрос.
— Знаете ли кои точно звуци са използвали? — запита той.
— Нека помисля… От XVI век Introito — началото на месата, се пее в тоналност до. Kyrie Eleison, или Господи, имай милост, и след туй Gloria in Excelsis Deo, или Слава на Господ във висините, се пеят в тоналност ре. А тоналност ми се използва при четенето на Библията и благославянето с химните.
— Точно така! — подскочи венецианецът. — В традиционната меса има цяла октава — от началото до края! Така става ясно, че литургията е създадена, освен всичко друго и за да предизвиква мистични състояния, при които най-чувствителните хора могат да напускат тялото си. Моята теза!
— Но, отче Балди, защо само майка Агреда е усетила този „ефект“, но не и други монахини от манастира?
— Ами… — поколеба се Балди. — Сигурно има някакъв отговор, свързан с неврологията.
Бенедиктинецът стана от стола си и закрачи, описвайки малки кръгове. Моментът бе настъпил.
— Казахте, че Корсо е приложил тези честоти на други хора. Вчера в Рим ил доторе ми заяви, че приложили тези звуци на една жена, която наричали Голямата мечтателка. Но по средата на експериментите тя решила да се откаже.
— Жена ли? Италианка?
— Не. Американка. Това говори ли ви нещо?
Техада го погледна и на лицето му се появи широка усмивка. Беше някак иронична и същевременно сърдечна, сякаш криеше нещо. Това бе може би някаква шега.
— Вече знам каква е информацията, която съдбата иска да ви предам, отче Балди.
Увереността на Техада го накара да потръпне.
— Днес един мой приятел, директорът на Националната библиотека, ми каза, че полицията е открила една жена, която от няколко дни сънувала Синята дама. Живее в Лос Анлжелис и доскоро е работила в Рим, в Радио Ватикана. Полицията сигурно вече се е насочила към нея. И на вас тя ви трябва, нали, отче?
ГЛАВА 63
Лос Анджелис
— Боже господи!
Върху лицето на Линда Мейърс бе изписано възмущение. Двама агенти на ФБР и някакъв трети човек, чужденец, се опитваха да изяснят с нея ситуацията. От цял час стояха в залата за разпити на третия етаж на номер 1100 на Уилшър Булевард.
— Вече ви казах, че нямаше как да знам, че са откраднали този ценен ръкопис в Мадрид. И още по- малко, че свещеникът, за когото попитах директора на Националната библиотека, е споменат в този документ. Не ми ли вярвате?
По физиономията на Майк Шеридън личеше, че не вярва на нито една нейна дума. Доктор Мейърс го долавяше и в езика на тялото му. Но чужденецът изглеждаше по-снизходителен. И тя се обърна към него:
— Какво знам аз за испанската история?
— Всъщност — каза й този млад мъж, който приличаше повече на студент, отколкото на специален агент, и говореше английски със силен испански акцент — това не е испанска история, а американска. Изчезналият документ е част от историята на Ню Мексико.
— Значи за кражбата ме е посочил господин…?
— Валиенте. Енрике Валиенте.
— Посочил ме е господин Валиенте? — довърши тя изречението.
— Не. Проверяваме само един неясен момент в този случай. Вас.
И добави:
— Всъщност казвам се Карлос Алберт, испанец съм.
Мейърс продължи да го гледа.
— И сте дошли заради обаждането ми в библиотеката?
— Така е.
— Искаме да разберем само — намеси се Шеридън — откъде знаете името на отец Естебан де Переа, госпожо Мейърс.
В африканската красота на докторката имаше нещо диво. Нещо, което смущаваше Карлос и втория агент в залата, който стоеше неподвижно до вратата. Карлос наблюдаваше сцената като кадър от дългометражен филм на Холивуд. Участъците в Испания не бяха просторни като тази федерална сграда и агентите не носеха безупречни костюми като Майк Шеридън.
— И така? — настоя последният. — Няма ли да ни кажете откъде знаете за този свещеник?
— Това е професионална тайна, агент.
— Каква професионална тайна! Искам от вас само едно име. Следа, която можем да проверим — настоя той. — В противен случай ще трябва да ви заподозрем в кражба.
— Шегувате ли се? Аз просто се обадих по телефона!
— Вижте, докторе — намеси се Карлос, — вчера се срещнах с господин Валиенте в Мадрид. И като си спомни за разговора с вас, той каза нещо, което ми направи впечатление.
Мейърс чакаше испанеца да довърши мисълта си.
— Каза ми — продължи Карлос, — че сте получили информацията за отец Естебан де Переа от една
