донесеш някоя хубава история — заплаши го той не много убедително. — Или две“.
Но този път Карлос не се боеше от провал. Беше странно.
Този низ от синхронности му вдъхваше усещането за сигурност. За доверие в собствената му звезда. А оттам до вярата имаше само една крачка.
Потънал в мисли, той не забеляза, че самолетът е почти празен. Беше сряда. И месецът не беше подходящ за почивки. Затова редицата от седалки пред него беше приятно празна. Но Карлос мислеше за друго. Всичко — от отиването му първо в Агреда, а после в Билбао, до качването му в този самолет — бе станало много бързо. Едва ли не сякаш тези събития — дори и кражбата в Националната библиотека — бяха описани много по-рано и той само играеше по предварително зададен сценарий. „Какво ли не бих дал да се запозная с автора на либретото на тази опера!“, помисли си. Чувстваше се, както в детството си, когато преписваше абсурдни фрази с друг почерк, имитирайки буквите от тетрадките Рубио.
Как да си обясни например, че директорът на списанието го пращаше отвъд океана, без да му иска никакви обяснения? Никак!
Но всъщност това лесно разрешение на нещата го тревожеше. Дори от Интерпол не бяха възразили да му помогнат. В ръчния си багаж носеше факс от директора на отдел „Престъпления държавно имущество“ на ФБР в Лос Анджелис — Майк Шеридън, с когото имаше насрочена среща само след двайсет и четири часа. Но вместо да го успокои, всичко това го караше да се чувства неловко, сякаш бе манипулиран. Въпросът беше от кого. И защо.
Каква висша сила го пращаше в Съединените щати по следите на някаква жена, чието единствено престъпление беше, че попитала в неподходящ момент за един откраднат документ. Вероятността тази „следа“ да е просто илюзия беше много голяма. Макар че с благословията на директора си и със самолетните билети в ръка — вече нямаше връщане.
„Със силата на ураган“.
Карлос прошепна тази фраза за трети път. И без да отваря очи, затвори бележника си и книгата, която четеше. Беше написана от един психолог от Принстън, някой си Джулиан Джейнс, който се опитваше да обясни научно някои от най-важните мистични явления в историята.
— Мистици… Откачени! — изсумтя той.
Самолетът с мотори „Прат & Уитни“ се носеше леко над Атлантическия океан, над нивото на полет 330, а командирът съобщаваше на пътниците, че са прелетели над Азорските острови на юг.
— През следващите десет часа ще изминем почти осем хиляди километра до летище Далас-Форт Уърт, Тексас — съобщи той, — а след това още две хиляди до крайната ни цел, Лос Анджелис. Пожелавам ви приятен полет.
Отпуснат удобно в креслото си в туристическата класа, Карлос обмисляше тази информация: тези осем хиляди километра представляваха горе-долу разстоянието, което майка Агреда трябва да е изминавала в състояние на билокация. Значи преди три века по време на транс тази жена е прекосявала по шестнайсет хиляди километра — почти половината от обиколката на света. За да направи същото, на него му трябваха девет часа и това ужасно технологично изобретение.
— Невъзможно. Просто е невъзможно — прошепна той. Пое си дълбоко дъх, преди да се унесе в сладка дрямка. Ако беше така спокойно, помисли си, щеше да поспи поне докато прелетят над Флорида. Отвърза връзките на ботите си, откопча яката на ризата си и като свали леко облегалката на креслото, се покри с одеялото, опитвайки се да заспи.
Пожела си спокоен сън.
След секунда усети, че някой сяда в креслото до него. „При толкова свободни места точно тук ли трябва да сядат“, помисли си. Щеше да се размърда и да обърне гръб на натрапника, когато един нежен женски глас със силен италиански акцент го спря:
— Няма невъзможни неща, Карлос. Тази дума не съществува в речника на Бога.
Журналистът облещи очи. Надигна се, стреснат, и се взря в съседката си.
— Ние…? Познаваме ли се? — заекна той.
У жената, заела съседното кресло, имаше нещо хипнотично. Беше мургава. Правата й коса бе събрана в опашка, която подчертаваше красотата на благото й като луна лице. Блестящите й зелени очи го гледаха с любопитство. Носеше вълнен пуловер, черен и прилепнал. И ако трябваше да познае националността й, Карлос би казал, че е неаполитанка.
— Дали се познаваме? Ти мен — не. Поне не лично. Но и това не е важно.
Какво беше странното у тази жена? Метаболизмът на Карлос бе нарушен: сърдечният му ритъм стигна до 120 удара в минута, а повишеният адреналин го накара да се разтрепери от главата до петите. Тук, на 37 000 стъпки над морето, с температура навън от осемдесет градуса под нулата, само тембърът на гласа й бе докарал сърдечната му дейност до предела. И то за секунда!
— Чувал ли си за Програмиста? — запита го пътничката.
— Програмиста ли?
Карлос знаеше за какво говори тя. Разбира се. За последно го бе споменал онзи стар професор по математика, с когото се запозна преди няколко седмици. Но реши да поклати отрицателно глава. Сякаш прочела мислите му, жената се усмихна:
— Той е написал този сценарий. Нали искаше да се запознаеш с него?
Журналистът преглътна.
— Но откъде…?
— Откъде знам това ли? — Младата жена подсвирна загадъчно и се намести на облегалката. — Знам също какво ще правиш и в Лос Анджелис. И че ни преследваш.
— Преследвам… ви?
— Да. Не помниш ли? Преди няколко дни реши да „тръгнеш по следите на Програмиста“. Всичко започна с медальончето, което носиш на врата си. Което намери пред вратата на редакцията.
Карлос го докосна, а тя продължи:
— Този медальон е мой, Карлос.
Той пребледня.
— Твой ли?
— Оставих го там, за да те примамя да стигнеш, където си днес. Мислех, че си готов за това.
— Но коя си ти?
— Наричат ме по различни начини. Но за да разбереш, ще ти кажа, че съм ангел.
Карлос дръпна верижката със Светия лик, за да се увери, че е буден. Златото се впи във врата му. Книгата, която затвори преди малко — Зараждане на съзнанието в кризата на бикамерния ум, беше смел опит да се обясни точно произходът на „гласовете в главата“ и религиозните видения в историята. Той току-що бе прочел, че велики библейски пророци — като Мохамед и шумерския герой Гилгамеш или стотиците християнски светци — са имали видения, в които са бъркали действителността с халюцинациите заради обикновен неврологичен проблем. Джулиан Джейнс твърдеше, че до 1250 година преди Христа мозъкът на тези мъже е бил разделен на две части, които от време на време са „говорели“ помежду си, и така се родил „митът“ за божествените гласове. Но пророците били хора с примитивна мозъчна маса. Затова, когато дясното и лявото полукълбо на човешкия мозък се развили достатъчно и се свързали помежду си, гласовете напълно изчезнали…, а с тях и древните богове.
А той?
Какво ставаше с него?
— Ти си ангел. Добре. — Карлос се опита да успокои сърцебиенето, което все още усещаше в гърдите си.
— Изненадан ли си?
Жената го докосна по врата и той усети гладката топла кожа на ръцете й. Внимателно пое медальончето и нежно го погледна.
— Платното на Вероника… — рече тя. — Това е една от любимите ми икони.
— Да кажем, че ти вярвам — прекъсна я журналистът. — Че си оставила медальона на пътя ми, за да предизвикаш интереса ми към всичко, което се случва с мен. Но каква е тогава твоята роля в това? Защо така, изведнъж, се явяваш пред мен?
— Работата ми е да опазя една стара тайна, до която само един човек преди теб се добра, без да
