НЕДОРАЗУМЕНИЕ
Какви рифове има във вътрешното японско море! Очите на капитана бяха отекли от напрежение. И очите на всички капитани, които плуваха в него, отичаха от напрежение. Влязох в Страната на изгряващото слънце с горещо сърце, каквито са и сърцата на японците. Прекарах добре сред народа й. В края на престоя си имах странно преживяване.
Една сутрин на кораба се разчу, че ще ходим на посещение… в заводите за часовници „Сейко“. Скришом си рекох: „Моят час удари!“ Пътниците на кораба ми хвърляха любопитни погледи. Станах интересен. Изгладих си панталона и ризата, обръснах се гладко, пригладих си косата…
Посещението в заводите за часовници „Сейко“ ме вълнуваше силно не само заради фамилното ми име. Вече се канехме да слизаме от борда на кораба, когато дойде някакъв служител.
— Тук, на това място, не сте се обръснали добре! — каза ми той, за да подчертае внимание към моята особа.
— Не е пречка! — отвърнах и вече се канех да скоча от кораба.
Пречка обаче имаше.
— Почакайте, моля! — каза ми човекът. — Обичате ли водка?
— Да, разбира се. Че кой свестен човек не обича водка?
— А искате ли?
— Искам! — веднага отговорих аз.
— Ще ви оставя каса с пълни бутилки — каза той и махна с ръка.
— А сельодка обичате ли?
— Обичам!
— Искате ли?
— Искам!
Човекът пак махна с ръката си, което в случая означаваше, че ще ме натъпче със сельодка като мисирка с царевица… преди да я заколят.
— А черен хайвер обичате ли?
— Особено много! Луд съм по черния хайвер!
— Искате ли? Ще ви дам килограм от него. Точно си отворих очите от почуда, когато този любезен и алтруистично настроен служител ме попита отново:
— А червен хайвер?
Обичах всичко, което бях чул от устата му. И го поисках, без да се замисля защо ми даваше това и в такова количество.
След като налапах въдицата на желанията си, човекът ми каза:
— Слушайте! Ще ви дам водка! Цяла каса! Сельодка, колкото искате! Тук, на този кораб, няма нищо повече от водка и сельодка. И черен хайвер! С буренцето ще ви го сервирам. И червен хайвер! Всичко това ще го поднеса, и то веднага. Само и само… не идвайте в заводите „Сейко“!
— А?!
— Вие не разбрахте ли, че капитанът през цялото време живее под сянката ви… заради това ваше име?! — продължи той. — Където се появим, японците се струпват край вас. На ръце ви държат. Не ви дават на земята да стъпите…
И аз останах на кораба. Не се съгласих лесно. Направих го не заради водката, сельодката и хайвера. Впрочем прекарах доста весело в каютата, докато пътниците се разхождаха и разглеждаха заводите за часовници „Сейко“. Гулях като пират. Но не можах да разгледам световноизвестните заводи — заради името си.
Стоя върху палубата на кораба. Наблюдавам брега. Правя от вероятностите мост. Мисля си: „Какво име извадих?! И все пак добре че се казвам и Атанас! Ами ако с кораба в Япония беше пристигнал онзи свинар от Пловдив Сейко Сейков?!“
Около масата в Млечния бар се усмихнаха. Любопитството на моите приятели беше неизчерпаемо. Те внимателно слушаха разказите ми. И естествено — шегуваха се.
„Значи не си бил в заводите за часовници «Сейко»?“ — попита Любопитния, за да ме уязви. И всички край масата се провикнаха в един глас: „Да, бе!!!“…
„Хм! Хм!…“
„Как те наричаха в Япония? — не преставаха те със закачките си. — Сейко ли ти викаха?“
„Сейко… (в). Японците произнасяха «вто» след половин час.“
„Интересен си бил там с това японско име.“
„Моля, моля! Българско! Но в Япония ме държаха на ръце заради него! На земята не ми даваха да стъпя! Не трябваше да ходя в Япония, защото трудно ми беше после да се аклиматизирам у нас… Но и досега си мисля, че японците трябваше да ми платят, че отидох там, за да ме видят!“
Свободното време край масата в бара, под образа на Златю Бояджиев, прекарвахме в своеобразна атмосфера. Никой не е владял Япония. Едва ли някой би могъл и да я открие докрай. Понякога се виждахме строги край строгата тема. Пихме чай и от „празна чаша“. Изпитвахме значителни усещания при незначителни реакции. Въобразявахме си, че може би ще мине време и посетителите на Млечния бар ще се делят на такива, които мислят като нас, и на онакива, които не мислят като нас.
Външният образ на Любопитния беше и си остана огнен въпросителен знак. Чертите на неговия характер се сливаха с общоприетите черти на българина и неговото поведение, колкото и необхватно да е определението. Може би вместо „народопсихология“, чието съществуване е спорно заради изключенията, по-добре е да се изразяваме иначе. Например: „Ценностната система на българите дава приоритет на трудолюбието.“ Можеш ли да наречеш цял един народ трудолюбив?!… Не, разбира се. В художествената литература всичко е възможно. Любопитния често се „изненадваше“ от жегата през лятото, от студа през зимата… от гергьовския дъжд на Гергьовден. Японецът, който създадохме с разказите си в бара, беше осезателен. Почти построихме въображаема държава с разговорите си. И като доброто куче, когато играе, знаехме докъде да захапем.
Надвечер, при залеза на слънцето, хората по главната улица имаха дълги сенки. Ако някой махнеше с ръка за поздрав, и сянката му махаше. Пиехме кафе и държахме въображаема цигара в устата си. Аз позирах с въображаема хризантема в ръка. Създаденият от разказите ни въображаем японец се кланяше. Неговата идея за стойностите беше свързана с хармонията, а не с насилието.
Мръкваше се. Повдигахме се от столовете край масата и се разотивахме. Вратите на Млечния бар се затваряха след нас, както се спуска завеса.
ОТПЪТУВАНЕ ОТ ЯПОНИЯ
Скъсаха се разноцветните тънки книжни ленти на изпращачите, когато корабът се отдели от брега в пристанището на Отару. Наблюдавах от палубата очертанията на острова с тъжни очи. Не ми се разделяше с Япония, нито с мислите за нея, нито с вълшебния символичен кораб, на който пътувахме. Ако останеше на чувствата ми, щях да плавам на него, докато го бракуват, да се нося и по топлите, и по студените места на планетата, да си представям как жерави летят над кораба… Щастие човек може да няма, но без надежда за щастие той е напълно загубен. И все така можех да разговарям с делфините, когато ги срещна по пътя си.
Представях си как тази японска история ще завърши с вик като на самураите. А в края се наредиха невероятни цветове. Едва тръгнах. После нямах сили да спра. Така силно исках да създам въображаема идеална държава, като се опирам на реални наблюдения и данни за Япония! В изкуството всичко е възможно. Но идеална държава нямаше на света. Всичко, което сме могли да направим с разговорите си, е било въображаема, но н о р м а лн а държава върху фона на напречния анализ на нашето общество. Трудно разбирах хората, които се бяха сграбчили за тази държава и всичко очакваха от нея… Те изпускаха детайлите.
Все пак. Някъде трябваше да се сложи точка. Прекъсна полетът на жерава — символа на щастието.
Въображаемата хризантема в ръката ми, символ на власт в японската митология, можеше да изчезне — нямах вече власт над онова, което бях изрекъл. Щях да замижа и да изтрия от чувствителната си психика
