Ако човек научи повече от императорските произведения, ще улови повече от психиката и социалната етика на минали поколения, живели по онези земи. Там имаше стихове на императрица Шокен (1850 — 1914; 1867 — 1914). Тя иска да уподоби сърцето си на хората от древността, които три пъти на ден са изпитвали доблестта си. Император Готоба (1180 — 1239; 1183 — 1198) описва как ловците притаяват дъх, когато привечер елените заплачат за своите любими. Император Кадзан (968 — 1008; 984 — 986) разкрива, че и той е пил от чашата на тъгата, знаел е що е скръб. А император Мейджи забелязва, че „утринният лик“ цъфти тъй красиво покрай селската ограда, а отбягва дворцовия зид.
Сбогуване с Хоккайдо. На пристанището видях възрастна жена. Тя беше седнала на земята. До нея — дребно японче на около три годинки. А аз, видя ли дете, заплесвам се. Япончето беше голям сладур — идеше ми да го прегърна и да го разцелувам. Цялото ми същество се устреми да го щипна по бузката. Изглежда, детето почувства ласкавата ми агресивност, уплаши се — започна да се гушка в баба си. И аз като се развиках:
— Чакай! Къде отиваш, бе? Япончепипонче! (Заради римата.)
Старата ме гледаше с разбиращи очи. Тя заговори на детето да не се плаши от мен. Накара го да ме поздрави. И да се поклони. После то си подаде ръчичката, тъй като исках непременно да го пипна. Толкова чистота излъчваше онова дете!
На раздяла си взех довиждане. Тогава видях нещо, което отново силно ме впечатли, може би защото не го очаквах. Знаете ли какво направи детето? То започна да се тупа по главата — както правят малките деца у нас за довиждане.
Незавършеност. „Японският“ хотел в София шепти, ако се вслушаш внимателно в него. Мой приятел с изострена чувствителност го е чул да говори. Хотелът е проектиран от известния съвременен японски архитект Кишьо Курокава. Сградата е от най-забележителните в творческата му кариера. С архитектурата си този човек създава декори за огромна житейска сцена. И ги прави така, че да изпълняват по най-естествен начин своята роля. Кишьо Курокава обаче е измислил начин да строи не само за епохата, а и за епохите след него. Без да нарушава традициите в една или друга страна на планетата. Този японец мисли, че проектът на една сграда, на цял ансамбъл или на град не трябва да бъде нещо веднъж завинаги завършено, а да се остави възможност за допълване, за развитие, без да се накърнява хармонията на постройките. И предвидил в хотела незастроено местенце. В него той предполага евентуална бъдеща необходимост от допълнителна стая или друго помещение и когато му дойде времето, хората да могат да го „впишат“ в цялото, без да деформират хармонията, без да нарушават силуета, пропорциите. При проектирането архитектът е приложил своята теория. И с оставеното, недоработено местенце в ниската част на хотела е заложил възможността за „подвижност“, за гъвкаво развитие.
И аз мога да направя това с този мой ръкопис. Той има вече своя структура, пропорции и силует. Те ми се струват доста отчетливи, дори с неизказаните мисли. Оставям ги нарочно, за да предизвикам положителни усещания, каквато може да бъде и радостта от досещането. В построеното сърдечно предоставям празно незастроено място за други. Тази моя архитектура — темата за хармонията и държавата — в един, и то млечен бар, така както и живецът в архитектурата на Кишьо Курокава са отворени към обществото, за да могат да участват в неговото създаване, да му осигурят по-дълъг живот. Нека всеки има шанс да надникне в своята Япония!
Вкусовете са различни. След построяването на Златния павилион в Страната на изгряващото слънце се е появил и Сребърен павилион. Създателят му е харесал повече среброто, намерил го е за по-красиво.
Ава одори. Понякога, когато ни е весело, ние танцуваме. Играем и когато ни е тъжно, за да излезем от състояние. Японците пеят: „Макар да не притежаваме нищо, нека се радваме на Ава одори.“ С тази философия танцът Ава е познат по целия свят. Той възниква преди повече от 400 г. в провинцията Ава (после префектура Токушима) на остров Шикоку. Местните хора спонтанно започнали да танцуват, за да изразят радостта си от завършването на новия замък на владетеля Хачисука Йемаса. Неотслабващият интерес към Ава одори е съхранил танца през вековете.
Традиционното облекло на играещите е домашно ушито кимоно
Първоначално музикалният съпровод на Ава одори се е изпълнявал на струнния инструмент ш амисен, накокю (китайско чело),
Всяко лято от 12 до 15 август над милион и половина души излизат по улиците на град Токушима. Многобройните групи танцуващи хора се придвижват бавно напред, опиянени от магията на танца. И пеят: „Макар да не притежаваме нищо…“
Общото между българските и японските танци е, че те доставят огромно удоволствие на танцуващите. Бях опиянен от този танц, когато направих първите стъпки в съпровод на оркестъра от групата „Мийако-Рен“. А думите от текста на песента се лепнаха на сърцето и ми напомниха за познато състояние.
Танцът Ава няма точно определена хореография. Единственото, което трябва да се спазва, е ръцете да се държат вдигнати нагоре и да се танцува в такт с ритъма. Прави се стъпка напред, като тежестта на тялото се предава на този крак, който е пристъпил. Придвижваш се в такт с ритъма. И почти си усвоил танца. А защо да не опитаме?! Макар да не притежаваме нищо, нека се радваме…
Една японска поговорка гласи: „Тези, които танцуват, може да изглеждат глупави. Но и онези, които стоят встрани и гледат, и те изглеждат глупави.“
Кактусът. Говорим си край масата за японската държава. Понякога си мислим за потайния бодлив смисъл на нашите беседи. Любопитния казва: „Какво искаш от хора, които наричат възпитанието дресировка?“ Той идва от Четвъртъкпазара (най-стария открит пазар в България). Разказва ни какво е видял и чул. Продавали цъфнали кактуси. Пийнал селянин се позаинтересувал от тях. Те не бяха често срещани растения в географския ни район и нашият човек любопитствал за какво служат. Суетял се. Но нали бил пийнал — престрашил се и директно попитал продавача:
„Добре, де! Сто лева. Ако си купя прасе, имам полза. Ще го заколя и ще го изям. А ползата от кактуса каква ще ми е?“
