се пуска стрела от гърба на кон е трудно. То е било семейно занимание. Обучавали са се от съвсем малки.
Нинджите. Различавали са се от романтичния образ, който имаме за тях. Те са с изключително нисък ранг в пехотата. Били са шпиони при едрите феодали.
Изкуствената птица. Един ден край Сендай, на остров Хоншу, записах песента на птица върху магнетофон. След два месеца пуснах магнетофона край Отару, на остров Хоккайдо… и друга птица ми отговори.
„Изкуствен“ означава добит, направен по химически или технически начин: изкуствен мрамор, изкуствена коприна, изкуствени зъби… Изкуствената дреха я носим, но не я обичаме. Изкуствен означава още и пресилен, неестествен: изкуствена усмивка, изкуствено обвинение… Изкуствеността в държанието е противно явление. Изкуството няма общо с изкусуряването.
То е умение, ловкост, познаване на работата, творческа художествена дейност: приложно изкуство, изобразително изкуство… Система от правила и методи в някой клон на практическата дейност би могла да бъде изкуство, ако се владее добре. „От любов към изкуството“ означава направено с безкористна цел. В Япония майстори на художествени занаяти, които имат изключителна заслуга за възраждането или запазването на даден занаят, се провъзгласяват за живи национални съкровища.
Няколко години след публикацията на книга авторът й получава процент за всеки прочит на труда си в библиотеките. Талантът става финансово автономен. Некадърният загива.
Изкуството не е само живопис. То е и това, и онова. Не се прави от цял народ, а от отделни индивиди. В бара се появи явление, което ни озадачи и стресна. Един край масата поиска да става еталон в изкуството. Тоест да служи за пример. Побесняхме. Любопитния се развика:
„Не! Никакъв еталон! Това и Златю не желаеше. Не може всички да приличаме на един.“
„Човекът иска да става класик“ — рекоха ни от съседните маси.
„Класик — да, но еталон — не!“ — съобразихме ние, за да опазим изкуството в Млечния бар.
Одухотворен съд. Всеки съд, изработен от човека, отразява част от неговата душевност и чувството му за хармония. Когато разглежда различните предмети на керамиката, японецът не си мисли, че този съд е по-лош от онзи. По-добра или по-лоша е технологията, но не и съдът. Той съдържа светогледа и вибрациите на човека, който го е сътворил — част е от майстора си.
Миналото. За едни — „да помним“, за други — „да забравим“… Любопитния се отдели настрана в бара, за да проведем интимен разговор. Конюнктурното е преходно, може би не е най-нетрайното на света, но злополучният му край е сигурен. (Въздържахме се да разговаряме директно за политика.) Бистренето й по наше време беше опасно. Намирахме за некрасиво да бръщолевим за всичко, което е на езика ни. Предпочитахме да беседваме за нрави и обичаи, което имаше по-голяма стойност, минаваше за по- безобидно. Стигахме до психологията и социалната етика. Но и тогава търсехме форма на израза си. Съдба. В главите ни витаеше официална формула, внедрявана от около половин век. Тя гласеше: „Всичко е политика!“ И ние се стараехме да проявяваме усет за мярка. Любопитния артистично подхвърли, че от свития в закана юмрук след войната показалецът е успял да се отлепи и маха назидателно, но това не е по-малко ужасяващо. Той поиска от мен допълнителна информация. Питаше ме дали смятам да живея дълго… Предупреди ме, че е неразумно да засягам темата за отговорността у нас… чрез визитните картички при японците. И по този начин да търся сметка на хора, довели страната ни до положението, в което тя се намира. Той обаче приветства идеята поне ние край масата в бара да си направим такива визитки като начало на намерението ни да декларираме своята лична отговорност. Каза, че не успявам да прикривам мислите си и това неминуемо щяло да се отрази на здравето ми. Всеки се досещал за какво намеквам с моите разкази за Япония и за японците. „Всъщност те са разговори за България и за българите — каза той. И добави: — Макар всичко казано за Страната на изгряващото слънце да е точно.“
„Вживяваш се!“ — осъди ме той.
Да се вживява в ролята си, е най-доброто, което един японец може да направи. Но изразът — „Той се вживява в ролята си“ — у нас е доста осъдителен. Такъв човек е прекалено сериозен за условията на страната. Положителният по нашите места би трябвало да бъде безразличен и малко шмекер, за да се похарчи.
Любопитния, след като разкри критичния характер на напречния анализ на обществото у нас, което правехме с разказите ни за Япония, обърна внимание, че съм прекалил, като казвам дословно: „Властите в една държава са три: законодателна, изпълнителна и съдебна. Едната власт не трябва да се бърка в работата на другите власти…“ Той знаеше, че се каня да публикувам тези думи, залегнали в класиката на държавното устройство по света, както и направих на съответната страница в книгата „Надникване в Япония“ през хиляда деветстотин осемдесет и шеста година.
Тогава Любопитния затвърди убеждението си, че при мен е започнало оглупяване. То идвало от възможността да се почувствам за малко свободен сред свободни хора извън граница. Мислено съм бил още в чужбина. „Къде пак отиваш?! — попита ме той. — Проповядваш разделение на властите, докато официалната доктрина е единство на властите?!“
Любопитния изрече пророчески слова, може би за да запази баланс в отношенията ни, а и да съхрани за разговори другите събеседници, които можеха да се разбягат, ако продължавах да оголвам мислите си. Предчувствал бил как един ден, след нас, и властниците ще говорят това, което ние казваме за властите. Ще го правят с чувство на откриватели, но днес… Неразумно било да искам „радикални промени“ от държава, която възнамерява да векува в установената си форма. Любопитния разкриваше скрития замисъл на думите ни, когато разговаряхме за далечната страна. Призоваваше към въздържаност. Човек трябва да умее не само да се изразява, но и да си представя…
Миналото прерасна в настояще. У нас „откриха“ закона за разделението на властите отново в началото на деветдесетте години. Появиха се обаче и „новаторски“ внушения. Играчите със старите думи измислиха „нова“ идея: координация на властите. Дошлият в името на демокрацията, което означава и на разделението на властите, щом се почувства силен, му се приискваше поне координацията им.
Нека властите се контролират! Ама чак коорд и н а ц и я?!
И кой ще казва каква да бъде координацията?!
В края на дискретната ни среща, която предавам с неудобство заради интимния й характер, Любопитния ми каза: „Твоята визитна картичка е отдавна готова. Но, изглежда, ще е най-добре да не я показваш.“
Е г о. Японското его не се стреми да се противопостави на света. То е динамика, която обича да мълчи, макар че много знае. Живели са хората откъснати по островите. Изградили са хомогенно общество. Никой народ не е владял японците. Те са разговаряли помежду си и с мълчание. Дори бял лист може да бъде произведение на изкуството. Или само едно клонче на него. Такава е и поезията на народа по онези острови — пестелива. Японците с усмивка преодоляват необходимостта да се говори. По време на ядене се пази тишина. Прието е да се издават звуци, когато се пие чай или се сърба бобена чорба. За европейците това е неприлично. Но да си духаш носа, за японците е смешно и неразбираемо.
Човек може да си помисли, че японците са групово ориентиран народ. Това не е вярно. Те са и егоцентрични. Идентифицират се с целия свят. Живеят и говорят по правилата, но на момента всичко се решава — критерий е естетическата чувствителност. Индивидуалните чувства имат значение.
Трошене на камъни с ръка. На малък остров човек демонстрираше с ръка удар върху камък. Беше млад, набит. Донесе под мишницата си здрави парчета цимент и ги сложи на земята. Покри ги с тънка бяла кърпа — та да не вдигат прах, когато удари. После клекна пред циментените тухли, шест на брой, наредени една върху друга, и започна бавно и съсредоточено да се цели с ръката си — така, като че ли ще сече с дланта.
Японецът извика, кръвта ми се смръзна. И уж щеше да сече, а светкавично си изви ръката и нанесе силен прав удар с нея върху камъка, като при бокс. Изправи се и се поклони. На земята тухлите лежаха строшени на малки парчета. Взех едно от тях и помолих спортиста да постави автограф върху него.
Апокалипсис 2000. Предупреждение в Библията. Нови непознати болести, все по-точни и по-страшни оръжия за водене на войни. Замърсяване на храната, въздуха и водата. Разрушен озонов слой край планетата… Доближавахме края на юбилеен век. Хората се страхуваха, че около двехилядната година ще настъпи краят на света. Нещо свършва във времето, а дали заедно с него няма да изчезне и човечеството? Краят на века няма ли да е край и на живота върху планетата?
Личните контакти са важни. Отидох и седнах до Йошие Хотта. Бях слушал за него.
