предполагаше край него да има японци.
Подаръкът. В Кобе подарих на японец флаконче с розова есенция (поне да беше розово масло). Той прие подаръка. Притискаше флакончето до сърцето си и го друсаше като бебе. Очите му грееха! Гледах неговата реакция и изпитах радост, по-голяма, отколкото ако на мен бяха дали нещо. Японци, които получават подарък, са толкова изобретателни в показността си! Това радва и онзи, който подарява. Неопакован с вкус, подаръкът може да стане повод за обида.
Любопитния взе решение, което ни се видя пресилено. Убедихме го нищо да не прави, докато мине време. Беше се заканил не само да не подарява на жена си, ами и да си вземе обратно подаръците, които й беше направил за три години, тъй като тя нито веднъж не се зарадвала на тях.
Причини за отказ. Запознах се с японски инженер, който помагаше да се построи телевизионната кула над Княжево. Попитах го:
— Ако друго предприятие в Япония ви предложи по-голяма заплата, ще отидете ли да работите там? Ще напуснете ли вашето досегашно работно място?
Японецът не можа да схване въпроса ми. После отговори:
— Да… Няма да отида на работа другаде.
— Дори да ви плащат повече?
— Дори и да плащат повече. Защото, първо — навярно десет години човек чака за мястото, което ще му взема. Второ — там аз няма да бъда така уважаван, както съм сега. Трето — моят мозък ще започне да прави непрекъснато: пи, пи, пи… — Тук японецът се усмихна и допълни: — Има и четвърто. Всъщност това би могло да стане… но в Европа.
При внедряване на японския опит в производството наши теоретици пропускат важен момент. Може би им е трудно да го постигнат на практика. Освобождава се добро началническо място. Работата на шефа, особено в държавната производствена структура и в сферата на обслужването, е да назначи там свой човек. Понякога го докарва от село. И хората с натрупан опит в трудовия колектив трябва да обучават добичето… за да ги ръководи. Нарушен е основен принцип. Това не би могло да стане, ако се знаеше, че 85 на сто от резултатите в развитието на едно предприятие зависят от ръководството му. При разбиване и фалит осемдесет и пет на сто от поразиите са за сметка на ръководителите. Познавам разпасани дебелаци у нас, които правят номера. Властта им расте и за нищо не отговарят.
Новоназначеният от такъв род би трябвало да има мозък, който да писука. И да си подаде оставката. Спасението на некадърния е да бъде добър.
Изразът на японеца: „Първо — навярно десет години човек чака за мястото, което ще му взема“, е важен. Във всяка фирма има човек, който стои високо. Под него работи друг. И когато някой напусне работа, сменя го… другият. Назначаването на външен човек на мястото на напусналия е драма за предприятието. Това означава, че босът няма хабер от енергичните закони на психологията и на социалната етика. Или пък е полудял и иска да взриви фирмата. Защото: най-малкото всеки под новоназначения отвън разбира, че за него няма бъдеще в това предприятие.
Живата торпила. Разказите ни за Япония бяха традиционни. Край масата в Млечния бар — а такава маса имаше във всяко кътче на България — ние не обсъждахме само света, а търсехме и себе си в него. Не за да се унижим се сравнявахме с Япония. Острието на фразата не отиваше непременно в наша посока. Не умеем да сравняваме, когато сме завладени от болка. Нервирахме се, а яростта ни погубваше. Разумът е „кучето“. То пази човека да не го ударят, предпазва го да не падне и да се нарани.
В миналото и ние сме имали камикадзе. Първата българска жива торпила — летецът Димитър Списаревски — се беше появила в небето над родината в годините на Втората световна война. Събирахме данни за неговия живот. Онова, което намерихме, не беше много, но много съществено. Засягаше „народопсихологията“ ни. Списаревски бил поручик на летище „Марино поле“ край Карлово. Казвал на войниците: „Роденият да лети не може да пълзи“, „Орлите могъщи не умират в къщи“, „Летец — мъртвец, но никога подлец!“ Обаятелен, едър, чист, спретнат, с басов глас. Красив човек. Помнят го през ноември 1939 г., когато строил войниците си, а после се изправил на десния фланг и се провикнал: „Ей, момчета! Какво виждам?! Петдесет души, петдесет ножа?!“ Офицерът смятал, че ако се изправи вдясно на построената верига от петдесет войници, трябва да види — един нож.
През Втората световна война „въздушни крепости“ летяха над България, за да бомбардират петролни обекти в Румъния. Носеха се към Плоещ. Небето — осеяно с грамадни самолети, сякаш горе плуваха ято риби и няма, няма — някой от тях блесне на слънцето. Блестяха, защото бяха от никел. Те летяха необезпокоявани, като у дома си. Бяха силни във въздуха. Видях ги веднъж с далекогледна тръба на земемер — скрит бях в едно лозе. Тези тръби гледат обекта обратно и аз ги улових да летят по гръб: това засили убеждението ми, че летящите крепости могат да правят каквото си искат. А те това и правеха.
На 20.XI.1943 г. в небето се появи Списаревски и извърши таран — заби своя самолет със себе си в една от крепостите. Разби го и го свали. Той загина. Списаревски — първата българска жива торпила, полъхът на камикадзе в небето на Балканите.
Познавах негов приятел — летец в София. Умря, така да се каже, в ръцете ми. Искал да постави паметник на Списаревски в родното му село, но срещнал познати мотиви за отказ.
Веднага след смъртта му неговият приятел пилот от София отишъл в дома на загиналия, за да поднесе съболезнованията си на неговата майка. И както става в такива случаи: „Ох, ах!… Защо го направи?!“ Но така се вайкал приятелят му, докато майката на Списаревски го гледала под вежди и мълчала. И тъй като гостът все повтарял: „Защо го направи?!“, майката на летеца рекла:
„Ядосал се е. Затова…“
Майката ли не познава детето си? Бяхме сигурни, че за да построим въображаема държава край масата, освен всичко друго трябваше и някой да ни ядоса. Такива у нас винаги се намират, слава на небесата.
Българският летец обаче е могъл да не се разкрасява чрез камикадзе, тъй като и без друго си е бил красив човек. Сеппуку (харакири) — „лудостта на Бушидо“ — е и начин за разкрасяване.
Обосялото население прибра гумите от падналата летяща крепост и си направи с тях подметки за обувките.
Измерването. Научните изследвания са предмет на науката. Тази дейност се извършва с „въоръжено око“. Японците са осигурени със сто и двадесет вида измервания… а у нас се говори за наличието само на около четиридесет. Работихме с третинката на онова, което можеше да ни доближи до единство на измерванията по световните стандарти. Осемдесет вида измервания бягат от зрителното ни поле. Тези, които измерват, нямат власт.
Разлика до три микрона я намествахме и с чук. Светът е пълен с глупаци при липса на мярка — такива хора нямат мярка и в поведението си. Метрулог в Националния център по метрулогия в София беше изрекъл с въздишка: „Ох! Хората по света вървят напред, защото мерят. А ние непрекъснато трябва да убеждаваме в нуждата от измервания… за да не останем без работа.“ Измерването не дава на бюрократа нищо, което веднага да сложи в устата.
Населението в една страна би могло да те възхити, докато администрацията често създава погрешна представа за него. Има хора, които не правят разлика между народ и администрация — те трудно стигат до истината, липсва им точна представа. Преди години в Перник наш министърпредседател мъдруваше, за да направи добро впечатление. Той произнесе следните думи: „Ние имаме съзнателна работническа класа и на нас измервания не ни трябват!“ Изглежда, че беше пийнал, преди да излезе на трибуната. Произношението му — чуждоземно, за по-голям авторитет. Не исках да вярвам на ушите си. Този „съзнателен“ човек можеше да унищожи и малкото у нас, създадено от цар Фердинанд: организация на измерването. Човек обича да изследва далечни пространства. Но е съмнителна перспективата му за научни постижения, които не се вграждат чрез измервания в пространството. Такъв и в Космоса да отиде, може да увисне там като паяк. Японците са отдадени на точността в измерванията. Онези от тях, които работят в областта, са добре платени, добре облечени, със самочувствие. У нас тази работа е тъжна. В бара чухме за метроложка в Националния център по метрулогия в София. Тя обедняла до такава степен… че станала кръводарителка. И с малкото пари, които получавала срещу кръвта си, купувала плодове на своите деца.
Самураят. Първата ни асоциация за самурай е човек с меч. Тя е неточна. Самураят е войн с лък и стрела. Но мечът не е излишен в ръкопашна схватка. Един по-къс меч почти замества ножа. Най- разпространеният образ на самурай в Страната на изгряващото слънце е войн на кон с лък, пускащ стрела. Самураят владее бойни изкуства. Важни са ездаческите умения, стрелбата с лък и владеенето на меча. Да
