Според статистика, направена от Обединените нации, японците са достигнали най-високото равнище на жилищно строителство между най-развитите индустриални страни. Не е малко. Жилищното строителство е скъпо… но не колкото у нас. Повече от десет годишни заплати за жилище вече е лудост.
И в Япония се чува през стените на някои домове, но японците нямат големи претенции за нечуваемост.
Векове у нас ще се чувства отражението на наредбата за ограничаване на жителството в градовете. Подобна жестока наредба по нашите места и в средните векове не е имало. Президентът от началото на деветдесетте години на двадесетия век я премахна. Много беше спасено. Но онова, което е било, то е, то съществува. Бъдещето на много човешки същества е вече предопределено, начертани са съдбите на няколко поколения.
В Пловдив богинята Темида ми отне квартирата. Там, където работех, спях на хотел. В София битувах в наследствено жилище… Ето, някой звъни. Това не е млекарят. Кварталният отговорник е на вратата. Рано- рано сутринта той се появява по повод на нарушени от мен член и буква. А всъщност по-ради донесение за неспазване на наредбата за „временно“ ограничаване приемането на нови жители в градовете. Аз — с тази „хризантема“ в ръката — бягах и се криех ту в Пловдив, ту в София. Ако се наложеше с оръжие в ръка да защитавам дома си, трябваше да се бия около някой хотел.
Не бихме могли да изградим държава като Япония не само защото и да тичаме срещу японците не можем да ги стигнем, ами тъй като и основите на обществото ни в историята са вече изградени… и с тази проклета наредба за „жителството“, когато човек можеше да живее в населено място само с разрешение на бюрократ.
По-силно — да! По-грозно — не! Нравственият компютър в нас често анулира позицията. Изразът „било, каквото било“ е несериозен за изграждането дори на нормална държава.
Съдба. Може би тя бе добра към мен, защото по този начин, като ме лишаваше от покрив над главата, искаше да ме направи истински пътешественик, без почивка, от какъвто Млечният бар се нуждаеше. Мечтаех си да ми кажат: „Ето, тука ще живееш! Ще живееш у дома си.“
Неприятно ми е да се връщам към кошмарния спомен. Имах собствен дом, а живеех като бездомно куче.
„От такъв като теб самурай не става! — отсече Любопитния. Но срещна погледа ми и допълни: — А това, че е станало, трябва да ни накара хубавичко да си помислим.“
Виждал съм японци, целите от кожа и кости, да извършват физически чудеса. И не се ли чувства? Сравненията между Япония и България са хамалска работа.
И к е б а н а. Подреждането на цветята (икебана) се е появило около XV век. Поднасяли са се цветя на Буда. Този обичай по-късно се е развил в изкуство. Цветята се нареждат според строги правила и изобразяват небето, земята и хората. Има много стилове на икебана. Някои от тях са опростени, други — даже екстравагантни. Икебана е начин на предаване на чувства и мисли, на общуване чрез цветя.
Японците възприемат предметите с чувствата си, докато европейците — със сетивата и разума си. Японецът вижда даден предмет с очите на душата си… а го пресъздава със сърцето си. Този техен двустранен процес ражда характерния начин на изразяване, който буди размисъл. Японските прародители силно са вярвали, че природните явления имат свой вътрешен живот и душа.
Впечатление на демонстрации по икебана правеха гжа Ейкоу Сумура — член на Майсторския съвет на школата „Согецу“. Тя завършва френска филология в университета „Аояма“, а гжа Енхоу Сумура — член на Майсторския съвет на школата „Согецу“, завършва английска филология в същия университет. Едната — френска филология, другата — английска. Готвили са се от дълго време и са си поставили цел.
Мадам Норико Оно е президент на школата „Кокусай икебана“. Тя е сред най-изтъкнатите творци на икебана в Япония. Занимава се с това изкуство от 16-годишна възраст, нейното творчество преминава през класическата и модерната икебана. Гостува в Сан Пауло като културен пратеник и прави демонстрации на икебана в много градове на Северна и Южна Америка. Тя ежегодно пътува по целия свят като пратеник на културата и популяризира Изкуството икебана. По покана на правителството на България посещава страната по повод 1300 години от основаването на българската държава. По време на демонстрация на икебана мадам Норико Оно кръсти свои произведения „българско кисело мляко“, направено с бели карамфили на професор Александър Бойков, когото японците уважават заради умението му да селекционира цветя. Неговите карамфили са като рози. И — „две хубави очи“ по стихотворението на Пейо Яворов.
Икебана е изкуство, което изисква години, за да се подготвиш добре за него. Но всеки може да опита. Изкуството е за всички — и за бедни, и за богати. И това е от самото начало на развитието му. Целият растителен свят според японците е цветя — и тиквата, и зелето, и чушката… От тях може да се направи икебана. Има и плаваща икебана — във вода. Много често изкуствата се съчетават. Подреждане на цветя от майстор е избухване на красотата. Та — цвете е и тиквата, и зелето, и чушката…
Любопитния видя възрастната мадам Норико Оно да възпроизвежда „две хубави очи“ с две прекрасни рози. На следващата сутрин той дойде усмихнат в бара, поиска от сервитьорката чаша… и постави в нея два магарешки бодила, от които единият имаше що-годе форма и цвят. Другият беше увехнал, а стеблото му — прекършено. По увехналия бодил бяха останали няколко листа и той приличаше на оскубан. Нашият човек каза, че за толкова кратко време на подготовка за икебана само това може да направи, и обяви на всеослушание, че произведението му се казва „две хубави очи, особено — едното“.
Присмехулник, аз какво ви казах. „Произведението“ на Любопитния беше впечатляващо, но имаше главен недостатък. Икебана изобразява красотата…
Усетът за красота на цветята е общочовешко чувство. То обаче е различно, както и хората.
Чайната церемония (Чаною) датира от XV век. По време на церемонията се следват високо изискани правила, които са насочени към това, да се запази церемонията семпла и атрактивна, без излишни движения. Домакинът много внимателно подрежда декорацията в помещението, където ще се проведе церемонията и на гостите ще се сервират чай и храна. Присъстващите се любуват на подредбата и правят коментар за нея. Да проведеш чайна церемония, означава изящно да познаваш правилата й, да си изучил голяма част от архитектурата, градинарството, керамиката, калиграфията, историята и религията. Това отнема много години.
Чаят е бил пренесен в Япония от будистки монаси в качеството му на медицинска напитка. Чайната церемония е уникална за Япония — заражда се като религиозен ритуал и вид изкуство. Богатите са пиели зелен чай в най-красиви керамични съдове, а бедните — в дървени. С предметите се борави бавно и тържествено, за да се постигне хармония между човека и обкръжаващия го свят.
През зимата чайната церемония създава чувство за топлота. Съдовете са дебели, за да запазят топлината по-дълго. През лятото от нея вее чувство на хлад.
Когато се провежда чайната церемония, се избира мото, стих — който да е основната идея на сбирката. Поднесените в блюда сладкиши са като цветни картини в съдовете. Икебана се подрежда според сезона. На чайна церемония, проведена от професор Масару Нишикава през един хубав ден, имаше изписано мото на стената в помещението: „Всеки ден е хубав ден!“ Дори и да сме имали неприятности, да сме загубили нещо или да сме преживели шок — нима не можем в края на деня да си кажем, че той е минал добре?
Чай се пие с хора, с които се разбираш и искаш да постигнеш заедно с тях духовно очистване. По време на пиенето участниците не спорят помежду си, не се карат. Човек прекарва времето спокойно с чашата в ръка. Чаят е известен по целия свят, но единствено в Япония допринася толкова много към културната среда. Там приготвянето и пиенето на чай има естетическо значение и се е превърнало в определено художествено умение. Младо момиче, подготвено да демонстрира пред публика провеждането на чайна церемония, ми каза след първата си изява, че… допуснала много грешки — от вълнение. Беше готова да се разплаче. Тогава световноизвестният майстор в церемонията Масару Нишикава я успокояваше с думите, че човек греши през целия си живот, а аз се питах, изумен, какво ще да е това приготвяне… на един чай, където можеш „да оплетеш конците“. И какво ли ще е несъвършенството ни според японците в други области на човешката дейност?!
Деликатно присъствие. Човъркал съм спомени и числа за Япония и японците като оризови зърна, разпилени върху татами. Деликатното, меко присъствие на японците определя до голяма степен начина им на изразяване. По време на международен панаир на книгата в София попаднах в сектор, който се представяше от Корпорацията на книгата в Токио. Млад японец седеше в малка стаичка. Поведохме с него разговор — на български.
