Приятели я разглеждаха с интерес и ме питаха: „Тук къде си?“ „Тука ли? — отговарях сериозно. — Това беше важен момент в двореца на Императора, докато чаках да ме приеме.“
Приятелите ми вярваха, тъй като не съм ги лъгал. Гледаха ме седнал, метнал крак върху крак в разкошната обстановка, цъкаха с език и се възхищаваха.
На онази цветна снимка аз наистина бях в чакалня… но на най-обикновена бръснарница в Токио, която приличаше на дворец.
Внимание! В Япония няма градинка, където децата да не рисуват. Съществува опасност цялата страна да бъде изрисувана.
Очите. На улица в японски град видях да продават варена царевица. Варяха я в казан. Възрастна японка, след като ми подаде царевицата и аз я платих, ми се поклони и каза: „Аригато!“ Говореше се за седем категории на вежливост. Любезността беше отличителна черта на онези хора. Жената — мила с мен, но ми направи впечатление, че тя дори не ме погледна.
Най-напред ме заблудиха жените. Мерне те и веднага навежда погледа си. Днес — така, утре — така. Започнах да си мисля, че без съмнение японките са хрисими. С това си поведение те приличаха на нашите моми в планините от преди столетие, когато са отбягвали погледа на непознат. След време обаче с учудване забелязах, че и мъжете в Япония така постъпват — отбягваха да ме гледат в очите. Значеше ли това, че и те са хрисими? Не, разбира се. Или поне не всичките. Унизително е за японеца да го гледат в очите, затова и той не гледа в твоите очи — прозореца на душата ти.
Пред мен е цветна фотография с Ямага сан, направена в цветна градина. Аз съм зяпнал в японеца, докато той е отправил взор напред, загледан в безкрая. Влюбените в Страната на изгряващото слънце гледат най-вече в една посока — в цвете или в звезда. Щастливите им погледи се събират там някъде.
Потвърждаване на информацията. Съществуват характерни особености в поведението на японците. Многобройните срещи с тях потвърдиха многократно наблюдението ми. Кажа им нещо определено ясно и разбрано, а те пак ме питат?! И трябва да повтарям казаното. Японците търсеха и от друг източник потвърждение на изреченото от мен. Някой трябваше да засвидетелства верността на думите ми, както е прието в деловия свят.
И като не виждаше друг наоколо, който да свърши тази работа, японецът пак мене питаше, търсеше ме да потвърдя информацията, която е излязла от мен?! Постепенно се уверих, че този начин на поведение е широко разпространен. Не съм имал случай да разговарям с японец за нещо конкретно, което го интересува, и той да не се е опитал по различни начини да поиска потвърждение на думите ми… понякога и от мен самия.
В началото се дразнех. Смятах това за недоверие, подпитване, мнително опипване. Но постепенно започнах да разбирам, че то нямаше за цел да ме обиди. И започнах да намирам такъв подход за делови. Нищо порочно. Човек не трябва да се страхува от чуждо влияние, а да черпи от него, за да се развива. При повторно запитване от страна на японец започнах да отговарям спокойно, като казвах „да“ или „не“. Повтарях дословно думите си или казвах същото, което бях изрекъл с други думи. Това често ми даваше възможност да се върна на темата и да я развия. Понякога намирах, че в първия си отговор съм сбъркал, без да искам, и се коригирах.
Казвах: „Този човек е добър…“ Японецът ме чуваше. След време питаше: „Този човек добър ли е?“ И аз потвърждавах думите си, защитавах мнението си с още доводи. Но веднъж казах за едното: „Той е президент на фирма.“ Японецът по-късно ме попита: „Той ли е президент на фирмата?“ Отговорих, след колебание: „Е, не е точно президент, но е негов заместник.“ А това вече беше нещо друго. Отклонил съм се от истината първия път — в бурния поток на думите. Търсили са ме да потвърждавам и положителното, и отрицателното. Това помагаше на контактите.
Наблюдение. Подадох на японец текст на документ, за да го прочете и да го преведе в присъствието на неговия началник. Подчиненият се вцепени. Ръцете му се вдървиха, преплетени една в друга. Очите му гледаха ужасено. Японецът служеше на началника си. Ръководен от него, приемаше само неговите нареждания, не и чужди.
Началникът му кимна. С този жест разреши на своя подчинен да прочете и преведе текста.
На едно място преводът не ми хареса. И аз протегнах ръка към документа, който вече беше в ръцете на японеца преводач.
— Дай! — рекох повелително. — Аз ще го преведа.
И отново вцепеняваща реакция. Японецът стискаше листа хартия и не ми го даваше. Бре! Ами сега?! Не мога да си взема документа. Само който му е наредил да превежда, може и да го спре — неговият ръководител.
Въже от женски коси. Дворецът на възвишението в Киото е строен преди векове от дървен материал. Дебелите въжета, с които са теглели трупите, не са издържали на тежестта и са се късали. Тогава жените направили от косите си здраво въже, дебело колкото човешка ръка. С него японците успели да домъкнат трупите до мястото на строежа. До днес това въже от женски коси се пази под стъклен похлупак пред входа на двореца.
С а с е б о. В корабостроителницата пъргаво се движеха монтьори и електротехници. Японецът, който работеше на кораба, беше запасан с колан през кръста. Колан или технически пояс. В него бяха натъпкани: чукче, секач, отвертка, ключета (раздвижно, гаечни от 0 до 20 милиметра), пробой, стоманена тел. Монтьорът (или електротехникът) знаеше кога какъв инструмент ще му потрябва, за да помогне на вещата му ръка. На ушите си имаше запушалки — бели и дребни. Крачи и работи.
С Шинкансен след буря. Влакът Шинкансен трябваше да спре в отсечката Осака — Токио по време на буря. На японците, които работеха по поддръжката, им беше необходим час, за да отстранят последствията от природното бедствие. Линията, по която лети Шинкансен, трябва да е много чиста и те почистваха пясъка по нея. Обърсаха я от праха, излъскаха я.
На гарата в Токио, когато влакът спря на перона и вратите му се разтвориха, пред всяка врата застана служител на Шинкансен в униформа. В ръцете си държеше кутия. Чиновникът вадеше от кутията плик след плик и го подаваше на слизащите от влака пътници. В плика имаше пари, равни на 15 процента от стойността на билета, които компанията връщаше на пътника с официално извинение за закъснението, причинено от природното бедствие.
Пътеки за слепи. Доброто име на една държава се определя и по отношението й към инвалидите.
Токио. Железопътна гара. Мраморът върху пода на чакалнята — бежов на цвят и гладък. Грапави пътеки от изход до изход с вградени камъчета по тях — нещо като калдъръм. И слепите се ориентират, те стъпват на пътеката. Върху перона на гарата други две грапави линии предпазват незрящите да не попаднат под колелата или да не се блъснат в нещо. Първата линия предупреждава, че след нея следва втора. Втората сигнализира на слепия къде да спре, преди да се качи на влака.
На гарата Хачиоджи в Токио видях изпитания на нов вид ескалатор с приспособление за инвалидни колички.
Бакшишът в Япония. Той не се дава и не се взема. Включен е в цената. Шофьор на таксиметрова кола ме гони и изгори може би за няколко хиляди йени бензин, докато ме хване… за да ми върне десетте йени, които му бях оставил като бакшиш върху седалката на колата. Шофьорът корму-ваше с неизменните си бели ръкавици.
Навикът на хранене. Известно е от документи, отразяващи минали времена, че преди XIV век японците са се хранели на ден само два пъти — веднъж сутрин и веднъж вечер. Вероятно поради тази древна традиция японската закуска е доста богата: супа, яйца, салата, кафе, риба, ориз… Днес обаче повечето японци прибягват до „западен стил“ закуска с препечени филийки…
В магазините на Япония се наблюдава изобилие от плодове, зеленчуци и месо. Цената на месото е върху сто грама, никъде не видях да купуват по килограм. Японската домакиня трудно си представя гозба с килограм месо. И не защото е бедна, но да пръска толкова пари за месо?!… Нашето око е свикнало на овощно изобилие. Там зеленчуците се продават върху пластмасови чинийки в опаковка от целофан. Върху чинийката са поставени по две-три краставички, две-три доматчета, три-четири чушки. Японците вече са сменили навика на хранене — консумират повече месо, масло, мляко и яйца, както никога досега. И тъй като пасищата в страната са ограничени, мандрите им са малки. Те се развиват бързо и резултатно. Най- голямата мандра в Япония се намира на остров Хоккайдо.
В Страната на изгряващото слънце пият мляко от около сто години насам. Навремето не са доели
