изключи Китай, е най-старата държава на земята.
Факт със значение беше съществуването на митичния първи японски император Джимму. В Нара — старата столица — се питах защо Джимму тенно фигурира в историята на тази държава? Имах основания да си задавам този въпрос. За (не)щастие Япония е толкова стара държава. В дълбоката древност малко е отразено. Преданието за Джимму, за неговия живот, а и слизането му на брега край Нанива (днешния град Осака) са записани хиляда години по-късно от времето, за което се отнасят онези събития. Затова — и поради други причини — историците дори смятат първия японски император Джимму за приказен, измислен, несъществувал.
Историците, общо взето, са заслепени! Бил съм впечатлен от поне стотина „исторически“ решения, „исторически“ срещи, „исторически“ не знам какви си, а помня толкова малко от тях. Допускам, че те ласкаво са били надценени в деня, когато са станали. Срещал съм индивиди, които поради обстоятелствата се стремят да влязат в историята. Държавници влизат — с добро или с лошо име. Виждал съм обаче как се напъват към вратите на безсмъртието и разни дребосъци: те правят дребни номера. Ниският се надига на пръсти, за да изглежда висок.
По време на моите странствания по света съм се срещал с исторически личности. Мисля, че вече зная кой остава голям човек и защо, а познавам и няколко недостойни трика. Един от тях е компромисът. Колкото и големи дела да си извършил през живота, остава компромисът — катинар. Той ти залоства вратата на историята. Един от най-големите трикове е да влезеш там чрез друг човек, като свържеш твоето име с неговото. Създават се закони, правила, таблици… ползват се известия, доводи, архиви… за да се обобщят наблюденията. Но науката, която днес дава проблематика за десетилетия напред, е доста слаба да ни накара само с факти да видим Япония. И да си речем: „Ето, това е тя — Страната на изгряващото слънце!“
И във въздуха контактувах с японци! Те идваха и на кораба. И по земята, и по небето, и в морето често чувах като рефрен от позната мелодия японци да говорят за „факт със значение“. Заслушвах се. Така много ми се искаше да проникна в „японското“ мислене! Оказа се обаче, че за да разбереш японците, трябва и ти да си малко нещо „японец“. Хората казваха: „Факт със значение.“ А споменаваха и изразите „добре известен факт“, „факт с голямо значение“, „факт с изключително значение“…
Започнах да ги деля на видове. Колко анемичен е голият факт! При положение че в онази страна имаше толкова много и различни факти, които бях успял да степенувам, трябваше да избирам кой от тях е за предпочитане. Често се питах: „Какво стана с факта? Къде отиде фактът?!“ Защото… той отиваше.
Японците не се пъчат много-много с факти. Използват ги… да произвеждат нови факти. Чух световноизвестния архитект, японеца Кендзо Танге, когато казва за големия град, че „трупал информация, за да произвежда нова информация“. Японците трупаха и факти, за да произвеждат от тях нови факти. Това ме отхвърляше назад в историята.
Факт беше, че в 19… година ние произведохме първия камион (един на брой), когато „Тойота“ се възраждаше със страшна сила и започна да смущава американците. Но факт е и това, че през следващата година ние повишихме производството на камиони два пъти!!! И изпреварихме по този показател японците, които за същото време бяха мръднали напред в производството на камиони едваедва с няколко процента. Факт ли беше това? Факт беше! А ние — два път и!…
Явно, че от факта нищо не ставаше. И аз, за да се доближа по-близо до „японското“ мислене, дадох предпочитание на „факта със значение“, на „факта с голямо значение“ и на „факта с изключително значение“. Фактът в известен смисъл може и да не съществува. Нима е факт онова, което сме си измислили?! Затова, позирайки пред историята, би трябвало да слагаме параметри на хрумванията си, които посочваме като факти, та да може човек, който ги изследва по-късно — да се ориентира.
Историците почти винаги са в плен на някаква целесъобразност. Те не могат да те вкарат в историята. Хем наблюдават събитието, хем го опитват на вкус, хем го изпитват върху гърба си… Изследват го на живо. И пак пишат „историческо“?! Такъв подготвя предимно себе си — за кариера. Тръгналият с негова помощ към историята може да се изпързаля и да не влезе там, а някъде другаде да влезе. Попитах слушателите в Млечния бар за Джимму. На тях, които знаеха за него, не им ли се струва, че първият японски император се смята от някои за измислен не защото няма нищо записано точно от онова време, а защото не е изпълнил някакво свое обещание, дадено на японците. Възможно е той дори да не е факт.
Любопитния поиска думата и за учудване на онези, които уж добре го познаваха, каза:
„Я слушайте!… Какво му е на Джимму? Джимму тенно е назначен на императорска работа от богинята на слънцето Аматерасу. Истински японец! И е толкова симпатичен човек! До него — три символа на императорската власт: огледало, меч и ясписова огърлица. Той седи на престола в двореца Кашихара, край него светят трите символа, предадени му от богинята на слънцето чрез нейния внук — принц Нинигино микото. Усмихва ни се оттам този богочовек и ни казва: «Факт или — не… Измислен, неизмислен, тук съм — в историята. Ами вас да ви видя.»“
Мястото. Капитанът на кораба уважаваше моето умение да контактувам и ме канеше на срещи с японската общественост. Наблюдавах как тези хора сядат край маса. Около половин час им беше необходим, докато се подредят. Обикновено протоколите са съобразени при такива мероприятия, но върху плавателния съд нямаше церемониалмайстор. Ползвах няколко езика.
Не казвах, че ги владея, за да не изглеждам смешен. Употребявах предимно английски, японски и български. Повече японци знаеха български, отколкото българи — японски. Моят японски не беше на висота и в началото не разбирах хората. Но много исках да доловя смисъла на разговорите им и ползвах опита си от предишни пътувания — концентрирах се. Мислено възпроизвеждах жеста на японец, който призовава божествата: той пляска с ръце, за да ги повика. Тоест влагах фантазия. Жеравът лети над главите на онези, които умеят да фантазират.
— Добър вечер! — казва японецът.
— Добър вечер! — отговаря на поздрава му друг японец. — Вие на колко години сте?
— На петдесет и девет. Догодина излизам в пенсия. А вие?
— И аз съм на петдесет и девет.
Те се изслушват внимателно и кимат с глави. Пред двамата стоят два стола.
— Какво работите?
— Директор съм.
— Така ли?! И аз съм директор. Ама че проблем!
Колко души работят във вашето уважаемо предприятие?
— Милион.
— Вече е по-ясно. Във фирмата, където аз съм директор, работят само половин милион. Заповядайте! Аз ще седна след вас, на следващия стол.
Е, и така нататък. Всъщност хората си знаеха ранга, името на концерна, към който принадлежи предприятието, нивото на фирмата, обема на производството, търсенето на техните стоки… И това определяше мястото им край масата.
Аз обикновено седях на последния стол до вратата, но пък всички бяхме седнали на своите места. Обиден нямаше. Срещнах българин, който подробно владееше протокола при посещение на гости. Според него най-добри на света са японците. Всеки човек, така както и всяка мисъл си имат свое място — там те изглеждат разкошни.
В подстъпите към столицата.
Автобусът, с който пътувахме, лазеше към Токио. Бяхме шумни, говорехме високо и ръкомахахме. Влизахме в един от най-големите градове на света. Трудният трафик на моторните превозни средства беше характерен при приближаване към големите градове — движението ставаше наситено и бавно, много бавно. В Япония пътищата са добре уредени, с надписи и знаци. Моторните превозни средства се движат от лявата страна на пътното платно. Шофьорът мълчаливо управлява колата си. Не чух водач на кола да разговаря по време на пътуване. Той кормува и кима в знак, че разбира какво му се говори в случай на нужда. Да гарираш колата си на косъм от друга, беше задължително умение.
Моторните превозни средства имаха две огледала за обратно виждане — от двете външни страни на колата. В интериора й пред шофьора се намираше огледало за обратно виждане. И пак пред шофьора, но от външната страна на предното стъкло зърнах друго огледало. Бях в настроение и попитах:
