— Това огледалце за бръснене ли е?
Не. Поставено под ъгъл, то служеше на водача… да вижда задницата на колата пред себе си.
Отдясно на нас пътуваше автобус, пълен с японци. Приличаха на туристи, може би защото се хранеха в автобуса си, разговаряха оживено и се държаха като хора, тръгнали на път за развлечение. Двата автобуса се изравниха на пътното платно и за известно време станахме, така да се каже, един автобус. Отделяха ни стъклата на прозорците и ние ги смъкнахме, за да можем да се виждаме по-добре. За първи път наблюдавах как се хранят японци в автобус. Ядяха си хората някакви сърми с ориз. Сърмите, поставени в бели пластмасови чинии пред всеки човек, бяха обвити с водорасли. Наведох се навън от прозореца, махнах с ръка на един от японците в отсрещния автобус, за да привлека вниманието му, и извиках:
— Господа, какво ядете? С морски водорасли ли се храните?
Японецът ми подаде сърма през прозореца. На пръв поглед нищо особено: водорасло, а вътре ориз (от който зависи прехраната на една трета от населението на Земята). Оризът беше много бял. И безсолен. Дадох вид, че ми е вкусно. Заоблизвах се, започнах да си гладя корема. Японците, като наблюдаваха маймунджулуците ми, се разсмяха. Раздадох от сърмата на няколко души в нашия автобус. И те започнаха да правят гримаси, които японците отсреща добре разбираха, ако се съди по реакциите им. Забавна атракция беше.
Потърсих в джоба си монета, сечена в България, за да отвърна на любезността на японците и по този начин — като им я дам — да обясня ние откъде сме. Бяхме отдалеч. Интересното е вечно. Един ден хората ще пътуват масово в Космоса. И ако не им е интересно, ще се връщат. Като ме видя да ровя в джобовете за монета, човек от нашите започна да бърка в своите джобове. И откри там пет стотинки.
Шофьорите с толкова огледала за обратно виждане, забелязаха какво става и отвориха вратите на автобусите. Колите се придвижваха бавно една до друга и аз хвърлих петачето в автобуса на японците. Тези, които бяха застанали до вратата, се отдръпнаха. Подхвърлената монета иззвънтя, когато падна, сякаш за да поздрави, и се търкулна под предната седалка. Двама японци се наведоха. Единият от тях легна на пода и започна да я търси. Намери я, взря се в нея, но, изглежда, кирилицата не му се удаваше. Той погледна към нас с отчаян поглед и подаде монетата на друг японец. Другият я взе, вгледа се и изкрещя нещо. Всички в отсрещния автобус вдигнаха ръце, замахаха и се развикаха. Те ни поздравяваха.
Първа в света. В случайно попаднали писания за Япония откривам изрази, които сочат Страната на изгряващото слънце като първа в света. Каква ли би била картината, ако нарочно тръгна да изброявам в колко сфери на живота Япония държи първенство на планетата?
В японско списание зърнах две цветни снимки. Текстът под едната снимка гласеше:
„В корабостроителницата на Нагасаки бе построен танкер (258 хиляди тона), снабден с първата в света сателитна навигационна система, която осигурява автоматично спиране при опасност от сблъскване.“
На втората снимка сградата беше супермодерна конструкция и синьото в цвета преобладаваше, а текстът беше следният:
„Невероятно изглежда камфорово дърво, което расте във въздуха над входа на един офис в Токио. Това е първото високо дърво в света, отглеждано по хидропонния метод — спрей култивиране. Дървото се храни с воден разтвор, впръскан в корените му от аквариум, в който се отглеждат риби.“
Мини поле. В Токио пред сградата на фирмата „Сони“ Националната федерация на селскостопанските кооперативи е посадила малко оризово поле — на 23 квадратни метра, за да подчертае ролята на ориза в живота на японците. Тази култура не се сее, както у нас. Нашето е така нареченото „континентално“ засяване. Там — в тинята — се боде всяко стръкче.
Оризово поле пред „Сони“?! То е все едно да засееш нива в центъра на София, за да подчертаеш значението на хляба в живота на българина.
Компенсация за несъвършенство. Вървяхме в милионен японски град с Марийчето, сестрата на художника Петър Стайков от Смолян, който продължава да живее чрез картините си. Улицата приличаше на река с гъмжило от моторни превозни средства по платното и с тълпи народ по тротоарите. По тези места често вали, водата се излива като порой и онази улица изглежда фантастична по време на проливен дъжд — от едната й страна слиза планината и водата образува истински водопад. За да не стане бедствие, хората бяха забили в каменната стена на планинското възвишение железни тръби, по които водата да се стича в канавката.
Мислил съм, че като се качи на автомобил, българинът ще промени нрава си: ще стане по-въздържан. Но промяната, изглежда, е толкова бавна пред очите ни, че почти не се забелязва. С живота си заплаща и пак си остава почти същият този човек?! При критични положения какви разменени реплики между шофьори съм чувал: „Къде караш бе, мухльо!“, „Кьорав ли си!“, „Да не знаеш много, че като скоча… ще ти спукам гумите!“, „Мам…“ Колко манивели съм виждал да се въртят във въздуха! Чудел съм се откъде идва желанието у човека да хване другия за гърлото. И да стиска. Не се ли появяваше тази сила от неосъзнатата слабост във време на конфликт?
По оживената японска улица се движеха камиони, камионетки, леки коли, мотори, моторетки, велосипеди…
Изсвириха спирачки. Чухме ужасен трясък. Обърнахме се и зърнахме камион, който удари мотор. Човекът от мотора изхвърча и се блъсна със сила в стърчащите железни тръби на улицата — с главата напред. После се свлече, просна се и остана да лежи неподвижен. Гледката беше ужасяваща!
Марийчето изгуби контрол над себе си. Тя се втурна по платното на улицата, достигна лежащия японец, седна до него и започна да му говори… на български?!
— Момче, бе! Ей, момче! Какво ти стана, бе! Жив ли си?…
Превозните средства ги заобикаляха. По едно време японецът мръдна. Марийчето плачеше над него.
— Защо мълчиш, бе? Кажи нещо! Чуваш ли, кажи нещо!
Камионът, който го беше блъснал, отби вляво и спря. Шофьорът, як и набит японец, излезе от кабината на колата си и застана прав. Гледа, гледа… И се преви. Това беше най-дълбокият поклон, който някога съм виждал.
Падналият на земята не се помръдваше. После забелязах очите му: те правеха усилия за поклон. Клепките се навеждаха. По едно време японецът започна да се изправя. Това му струваше много усилия, но успя. Погледна към колегата си, който го беше блъснал. Наведе се колкото можа и му се поклони. Двамата се кланяха и стояха на разстояние един от друг.
Дойде човек отстрани, поговори поотделно с тях, събра им визитните картички, размени ги и се отдалечи… докато пострадалият продължаваше да отговаря с поклон на поклона на виновния.
Нарушителят се сведе дълбоко — чак до земята. После пак и пак… Качи се на колата си и продължи по пътя за Киото.
Значи до Киото е било.
Двамата японци, в момент на конфронтация и раздразнение, бяха въздържани и стояха на разстояние. Те компенсираха с възпитание несъвършенството на човешката психика.
Подробност. Екзотиката остава вярна на традицията да се намира надалеч. Тя намали своята сила след появата на радиото, телевизията, печата и най-вече с това, че човек все по-често и по-лесно може да отиде „там“ — да види с очите си, да чуе с ушите си. Следователно нас ни впечатлява вече не толкова голямото, което ясно се вижда и чува, а дребното наблюдение като това, че във всекидневния си бит японецът измерва разстоянието с време…
Попитах японец:
— Колко километра има до Осака? Той ми отговори:
— Тридесет и две минути.
— Ама колко километра? — настоявах аз.
— Не зная — каза японецът и се усмихна. Наистина защо ми бяха километрите до Осака?
CV #
Токонома. В японската къща има ниша — малко уединено място, сякаш в сърцето на дома. Нарича се токонома. В това кътче, специално отделено, обикновено стои окачен разгънат свитък на картина — формата й е като при старите ръкописи, може калиграфия да е. Цветя… По време на празнични дни там са подредени произведения на изкуството или кукли. Ако домът на японеца е храм, то токономата в него може да се нарече олтар.
