— През август ли се връщате в Япония? — попитах го аз.
— Да! — с лекота отговори японецът заради пристрастието на японците към „да“-то, което е характерно за разговорното им поведение.
Трябваше да задам и въпрос, който предполагаше да се отговори отрицателно. Японецът обикновено се пази от такива думи. Отрицанието най-често е израз на агресия. Деконструктивната позиция на човек се издава от него с често повторение на отрицателната частица „не“.
— Ще се върнете ли отново в България? — попитах.
Японецът тръгна да отговаря, но явно се смути и обърка.
— Това зависи… (да, да) — каза той. — Това зависи. Бях подготвен за експеримента си и започнах да го мъча. Имах чувството, че го потапям в казан с вряла вода.
— А-ха! — казах. — Това зависи от вас.
— Да — отговори ми объркан той. — Това зависи… (да, да). Зависи от държавата.
Явно мъчеше се човекът. Не можеше да прескочи думичката „не“. Традицията се беше отразила и на този японец, както и нашите традиции се отразяват върху нас. Ние двамата стояхме един срещу друг. Бяхме в съвремието, което течеше край нас. Кое време сме сега? Не можел японецът да казва „не“, така ли? Попитах, но по друг начин, от държавата ли зависи да дойде японецът пак в България — само за да каже с лекота „да“.
И той рече:
— Да! От държавата зависи да дойда отново тук. После се разговорихме за пенсиите. Изненадах човека с категоричното си твърдение, че в Япония хората не получават пенсия. Аз съм доверчив и като вярвах, че това наистина е така, както твърдяха по онова време някои шмекери, поисках и от японеца да го потвърди. Така щях да му направя удоволствието да каже „да“. (Хубаво произнасят на български език японците „да“! Да ти е приятно да ги слушаш след толкова „не“-та, които чуваш всеки ден.) Исках да узная все пак вярно ли е, че японците не получават пенсии.
Как хубаво, ясно и отчетливо японецът рече „не“!
— Не!!! Останах изумен.
— Какво казахте?! — попитах. — „Не“ ли?
— Не! — потвърди той.
И цялата ми представа за „да“-то и „не“-то при тях рухна. Поисках допълнителни обяснения по въпроса за пенсиите в Япония и младият човек ме помоли да го почакам. Донесе книга, заразгръща, цитираше от нея цифри и факти. Отговорите му бяха бавни. Японецът привидно има бавни реакции, но отговорът му не подлежи на корекция.
Бях озадачен.
— Вие казахте „не“, така ли? — попитах.
— Не — отговори той, макар и усмихнат. — Абсолютно не сте прав.
С „не“ и „абсолютно не“ този японец доказваше, че е съвременен човек, че усилието му да потвърждава предпочитанието си към „да“-то има граници. И че нашите представи за онази страна и онзи народ в много области на бита, нравите, психологията, социалната етика… и така нататък са неточни.
Под неприкритото чуждо влияние. Приближаването на културите предполага срещи с идеологии, нрави и обичаи… Прикрито или неприкрито, влиянията от такъв характер върху населението на една държава е неизбежно. На остров Хоккайдо разговарях с японец. Той по-късно трябваше да ми се обади по телефона. Държах на неговото позвъняване, защото в противен случай — ако аз му се обадех — това влечеше след себе си усложнения. Японецът отново трябваше да каже „да“. Рекох деликатно:
— Да ви се обадя ли?… Или вие ще ми позвъните? Той се усмихна и аз се зарадвах.
— Да, да — рече японецът на всичко отгоре.
— Да, нали? Той допълни:
— Да, да… Обадете се вие.
На другия ден, когато се срещнахме с онзи човек, започнахме разговор, където отново трябваше да чуя от него „да“. И той наистина реагира според очакването ми. Но формата на израза му беше неочаквана. Японецът шокиращо рече:
— Да, да… Тази работа няма да стане.
Пристрастието на японците към „да“-то се чувстваше осезателно. Това допринасяше за мекото им присъствие. Получаваха се недоразумения, но се избягваха конфликти и шокови състояния. Жената на Любопитния щяла да се оплаче от него на полицията… че искал да се разведе (?!)
Да се разведе, но се страхувал от Семейния кодекс. В съда, при разводите, съдеха… по закона за опазване на горите. Накарал жена си да сложи вечеря, а тя му рекла:
„Не! Не, не и не! Най-напред ще изпера дрехите!“
Това било върхът.
Вечер Любопитния преразказвал на „половинката“ си разговорите, които водехме в бара. Така тя овладяла част от „японското мислене“ и — начина на изразяване при японците. Под влияние на чутото се поразмислила, съобразила и допълнила това същото, което вече казала на мъжа си, но по „японски“. Вместо да тъпче с крак по пода и да повтаря: „Не, не и не“, тя любезно казала:
„Да, скъпи! Веднага след като изпера, ще сложа вечерята.“
И разводът се разминал. Жената, вместо да го пореже със смразяващ отказ, рекла: „Да“, както правят японките, и пак постъпила в нейния стил — първо изпрала, а после дала на мъжа си да яде. Но всичко това гарнирано с едно деликатно „да“, което всъщност спасило семейството. Това се повтаряло и двамата заживели мирно и щастливо. За мой ужас Любопитния искаше да ми целуне ръката.
Отклоняване на средства.
Държавници, след като вземат властта, се превръщат в обикновени бирници. Бедните духом спират до данъчен уклон. Те се страхуват от „дупки в бюджета“ и се заемат да пълнят държавната хазна, която у нас почти винаги е като каца без дъно. Събират данък добавена стойност от продавача… преди той да е продал стоката (?!) Това кара Любопитния въздържано да пита: „Прилично ли е да се «щипват» от данъците в аванс?…“ Карат работниците и служещите да плащат пътните си разноски до работното място?! Не позволяват да се печели от данъците чрез директно спонсорство и така пречат да се реализират проекти, които държавата не може да осъществи. На практика спонсорите помагат на чиновниците, които разпределят на творци постъпилите за раздаване средства. Архитектите са в невъзможност да се разгърнат. В проектите им се „режеха“ колони, от балконите им се съкращаваха — за да е икономично. Човекът, който прави опити да създаде нещо красиво, е вече провинен. Една от най-големите опасности за държавата е да внуши на гражданите й чувството за вина.
Рискът да те обвинят в отклоняване на средства се чувстваше осезателно.
Пловдив се населява и от евреи, които живеят най-вече в квартала „Орта мезар“. Сред приятелите ни в Млечния бар имаше симпатично и добродушно момче еврейче. Работеше като домакин пазач на голямото и красиво езеро до Стадиона в града. Веднъж то ни довери с тих глас, че била създадена комисия, която да подпитва и да докладва „горе“ кой е отклонил средства за построяването на езерото.
Взирахме се в красиво боядисаните сгради по улицата срещу бара, заплесвахме се пред Националния дворец на културата в София, разглеждахме „100-те туристически обекта в България“ и не питахме кое колко струва. Средствата според нас бяха отишли точно по предназначението си. Разходът за красотата в една държава не е отклоняване на средства.
Непознатият. Разговарям с японец, когото съм спрял на улицата в Пловдив.
— Моето име е Сейко… (в) — представям се аз, колкото да създам атмосфера. — Като японските часовници „Сейко“.
— Да. „Сейко“ — отговаря събеседникът ми усмихнат и посочва китката на ръката си.
Казвам:
— Бил съм в Япония.
Как ме погледна онзи човек! Поклони се с вродения в него навик и неочаквано за мене рече:
— Благодаря!
Благодари ли се за такова нещо?! Японецът обаче смяташе, че да изкаже признателност за моето пребиваване в Япония, е негова работа, дълг. Казах му: „Аз ви благодаря!“ И наистина бях признателен на този човек, че пожела да се появи на сцената между декорите, за да изиграе своята роля. Японският декор
