край в началото на века, кой както свари, с кораби, с тренове, през Франция, през Испания, през Германия — заминавали да търсят късмета си по новите земи. Дядо Мирчо Кольов, брат му Матьо Кольов, комшията Боньо Кольов, трябва още да има десетина души само от нашето село Видима. Карали там кой година, кой пет… Завърнали се отподир. Завръщането им не помня, но помня, като се съберяха вечер в дюкяна на баща ми, като заприказваха за туй, за онуй, все Америката им беше в устата. От тях най-напред съм чул, а отподир и от други, че на това, дето с нос не се стига и с ръка не се пипа, това, дето на българина му стърчи от калпака, нашенските овчари, орачи и горобийци му викаха „американска работа“…
И доскоро, като се кажеше „американска работа“, на света му пребеляваха устните. И Париж, този горд и надменен Париж, в центъра на световния си булевард „Шан-з-елизе“, и той удари коляно на тази „американска работа“ и отстъпи от тротоарите си, дето доскоро пред малките, интимни френски кръчмета и шантани полюляваха бедра скъпи проститутки — на американските дрогстори.
Стане ли дума за богатство, пак с Америка нашенецът обичаше да си мери късмета. „Туй да не ти е Америка?“ — викаше той.
Америка беше богатство, Америка беше сила, Америка беше мозък…
Сега до Америка се настани Япония. За нас — българите, мисля, славата на Япония дойде с прочутото японско „Експо“, когато много български писател, учен, журналист и търговец мина по прочутата „Гинза“, цъкна с език, без да смее като японците да цъкне плюнка през зъби — известен начин, по който нашенецът изразява стъписването си. Завърнаха се по българските земи тези пратеници на институции и учреждения, отишли толкова далеч само и само да видят новото чудо на света — японското… Едни не се и поемчиха да го обясняват това чудо, други цъкаха в недоумение и, потънали в цигарен дим, разправяха като как изглеждало то. Дамлата по Япония не отмина, както обикновено става — всяко чудо за три дни. Защото японското чудо продължава. Мине се не мине седмица, и току някоя и друга делегация попригласи куфара и хайде — Япония бабам. От нея ще се учим, от тази акълийска земя вода ще пием…
Япония не е богата като Америка. Японците живеят скромно, пестеливо и с много труд. Япония не е висока като Америка — тия силни земетръси, дето друсат малките островчета и си ги правят на хавра като не оставят керемида връз керемида, щом ги хванат бесовете — не търпят те високото и дългото да им стърчи отгоре и да кара шапката на нашенеца да пада, като гледа към горните етажи на високите сгради… Япония не е от тия държави, които обичат да се перчат. Че тогава — с право ще рече човек — какво толкова е полудял светът по тая Япония? Имала била острови и Фуцзияма, че гърците и англичаните нямат ли? Имала била „елки“ — страшна електронна техника. Като я имат японците тая техника в изобилие, ние нямаме ли я? Те ти го Ботевград е под носа ни — и часовник електронен вади, и сметачна машинка, и други електронносметачни чудеса…
Какво е тогава Япония, в какво се състои нейното прословуто чудо? Питах се, преди да стегна куфар нататък, питам се и сега, като се върнах и минаха няколко месеца време да поразмисля, да си почовъркам тефтера, да туря под черта и под въпрос туй-онуй, дето съм го записвал. Даже още там, на японска земя, като разговарях с наши, български дипломати, те хем ми обясняваха, хем ме разхождаха, ала като опреше работата да задам аз моя коронен въпрос: в какво се изразява чудото на Япония, и те — учени хора, видели, живели, огъваха рамене и отговорът пак ставаше един неясен и мъглив, както става като наближи в Япония де се появят тайфуните. И най-общо той звучеше така:
— Абе, как да ти кажа, тя е една… японска работа.
Ако трябва да си сложа ръка на сърцето и сега, когато вече пред очите ми не се мержелее ни силуетът на далечна Фуцзияма, ни лъскавото и изящното на ул. „Гинза“, и да кажа какво мисля по въпроса, то също ще е доста неясно и мъгливо. И моля за извинение хората, които с нашите принципи могат всичко да обяснят — позволих си да живея с мъчителни въпроси и отговори, които не се побират в познатите ни схеми. Водя се от мисълта, че признат грях е половин грях…
Защото Япония малко нещо, твърде малко си разгърна пред мене кимоното, колкото да видя нещичко голо, ама то беше толкова малко и толкова боядисано, че ме остави в едно много по-голо недоумение и в същото време в една лъжлива съблазън, че все пак погледът ми се е тръкнал о нещичко, което е автентично японско.
И тъй, някъде между истината и фантазията, аз кацнах в един слънчев и позлатен ноемврийски следобед на самото токийско летище. Любопитният и осведомен читател веднага ще каже: „Ама на кое?“ И аз още не зная на кое. Защото от Пекин излетяхме рано сутринта. Самолетът беше американски по произход и, доколкото чух, още по-точно, доколкото разбрах от пискливия английски език на китайската стюардеса, един от тези самолети, които американците бяха подарили на Китай „в знак на белег“, както казваше Петър Нанков от нашия край, че не само Съветите, но и американците могат да бъдат щедри.
Самолетът беше „Джамбо-Джет 474“ — една машина, като текезесарски навес широка. Страхът те подхваща под мишниците още като погледнеш тоя огромен ковчег, в който доброволно влизаш, че дори се и насилваш да се усмихваш на изпращачите си, преди отдире ти да се хлопне тежката метална врата, да й турят мандалото и с една закривена желязна кука да го залостят. Моторите на този самолет не реват, те съскат.
Стюардесите са китайски момичета. Хубави били наистина тия китайки — с бели, подравнени, цъфнали като пуканките на ситна нашенска царевица зъби, с очи бистри и свенливи, а за усмивката и приветливостта, за тях да не говорим. Самолетът посъска, посъска и отцепи нагоре. Седи сега и гледай. Какво да гледаш в такава една конгресна зала — отпред народ, встрани народ, отзад народ, само дето портрети, лозунги и делови президиум няма, ала има пък, както казах, хубави стюардеси.
Като се наседях на една седалка, станах и се преместих на друга. По едно време отдолу под нас се появи вода. Полетим малко над вода — дойде суша. Тъй близо четири часа я карахме — ту вода, ту суша, до Токио оставаше още един час. От време на време гледката биваше колкото красива, толкова и страшна. Красива, защото отдолу се виждаше синя вода, назъбена тук-таме от островите, над които прелитахме. Дългото, огромно крило на самолета взе по-често да настръхва и като се вдигнеше, струва ти се, че отърване вече няма. Ала крилото полека-лека се спускаше накъм водата, самолетът се изравняваше и машината пак засъскваше успокоена…
Това назъбеното отдолу беше Япония — десетки острови, пръснати из Тихия океан, събрали много народ — кротък и ситен, на малко свидлива земя. И оттук сякаш виждаш неговото мравешко щъкане, когато събира сламка по сламка своята зимнина. Не, за такова сравнение е още рано. То ще си дойде на мястото, но много по-късно. Сега сме, както пишат вестниците, в едно трепетно, раздрусано очакване — предстои ни среща с прочутата Япония, с тази велика техническа сила, която не слиза от устата на света, от приказките за самураите, за камикадзето. Думи далечни, непонятни и модерни, които те стъписват още оттук — в небето, а какво ли ще стане, когато отидеш долу, при тях — при самите внуци и правнуци на самураите, когато видиш синовете на камикадзе? Въпроси, от които няма как наистина да не настръхнеш…
Явно ще кацаме — китайското момиче за кой ли пореден път показва своята великолепна бяла огърлица през цепките на малките си устни, пуканките вътре ще се пръснат и ще се посипят отпреде ми и аз ще хукна да ги събирам под седалките. Друго момиче, с малко, кокетно кръстче, ми показва моето място. Точно него, не някое друго. А самолетът е пълен, само че и той, както цялата ни земя, е парцелиран. На осем парцела колкото са стюардесите в него. Всяка си има свой парцел и знае всичко каквото трябва за хората, настанени в него. Малкото китайче ме е запомнило и ми показва точно моя стол, на който трябва да се върна. Китайчето говори на английски, ала и той е един английски! Гледам го това момиче, слушам звуците, които излизат през пуканките, и си мисля, че английският език не е създаден за такава здрави, естествени зъби. Звуците, които чувам, са малко кресливи, остри, какъвто е остър резецът на здравия, естествен зъб. Виж, американец да ти говори на английски, с протезата си, с позлатени коронки, с пластмасови изобретения, набутани в устата му — като песен не, ами като химн звучи английският. Към този почти непонятен за мене език се добавят и моите скромни познания, добити преди години, за няколко седмици от една търпелива млада учителка в заседателната зала на редакцията. Тъй че, ако човек чуе какво ми говори китайката и какво й отговарям аз — и господ да е, доста трудно ще разбере какво искаме да си кажем. С известната в такива случаи помощ на ръцете, придружена с напъни да произнесем английска дума, се получи нещо като обяснение, което означаваше от моя страна, че ще погледам още малко островите оттук и после ще си ида — да се вържа на отреденото ми в парцела място. Китайката се съгласи и се усмихна. Колкото и да не ни е в националния нрав, усмихвам се и аз. И разбирам, че китайците, дето са китайци, и те могат да отстъпят пред странната недисциплинираност на европееца. Моята настоятелност да стоя на друго място, за което
