цивилизация — ми казваха приятели, — ще видиш, високо ниво…“ Щом съм в такава висока цивилизация, казвам си, няма да е трудно да се оправя. И тъй като съм много слушал и чел за прословутата японска любезност, решавам, че колко му е — ще направя опит за контакт с тази азиатска цивилизация — в лицето на ония две момичета в сини блузки и сини барети, които седят под надписа „Информация“… Надписът е на английски, а моят английски дотолкова стига…
Не зная как е изглеждал Бай Ганьо по гарите на Европа и хич не се смятам за Бай Ганьо. Нито себе си, нито своя жив съвременник. Ала все пак, мисля си, между Бай Ганьо и мене — строителя на социализма, българския журналист, колкото и да няма нищо общо, все пак има две неща, които са общи и ще останат завинаги общи. Бай Ганьо е българин, че даже и балкански… Аз също съм чист българин — и от Балкана, макар че не съм се писал Балкански. Второ — и той, и аз сме в чужбина и имам: багажец — много малко, ала имаме, и той, и аз се чудим как да го пазим този багажец — от ръка, която може да посегне към него…
Количката стои, на нея — куфарът, канапът, с който съм прищвъкнал голямата картонена кутия, виси между лъскавите и чисти ребърца на количката, поразръфаният и препълнен найлонов пакет завършва картината на моята свидна България, която сега представляваме на токийска земя.
Оставям количката до едно меко канапе, недалеч от входа, и с леки, внимателни движения, като наум си припомням думите, които трябва да изговоря на английски, отстъпвам към двете момичета на администрацията. Мислите ми в главата са доста български, ако трябва да бъда искрен. Пари казах, че имам, но парите ми са доста едри — по десет хиляди йени банкнотата, което се равнява на около осемдесет—сто лева. Пари имам, монети за телефон нямам. И като я гледам тая голяма пара, разбирам, че няма кой да ми я развали, за да позвъня. Представяте ли си, ако един чужденец се появи в ЦУМ, отиде при една продавачка, извади банкнота от сто лева и каже — развалете ми я, моля, за да имам две стотинки за телефон. Като какво мислите ще последва? Ако не си излезе набит, направо да хвърля шапката си и да пише в книгата за похвали… Ала тук е Япония, колко му е на някое от тези момичета, които както ги гледам — явно бездействуват, да ми извърти по един от трите телефона, които стоят пред тях, номера на кореспондента. Защото ако си в България, никой няма да ти развали сто лева, за две стотинки, ама един телефонен номер да ти изберат — това пък трудно вярвам някой да го откаже на чужденец. Воден от такава логика, заставам пред момичетата, правя едни мили очи, в които усмивката и любезността война водят коя по-напред да излезе, за да скрие, доколкото може, смущението ми — показвам им банкнотата от десет хиляди йени, и доколкото успявам да изясня на аглийски език проблема си, той изглежда горе-долу така: „Виждате, момичета, имам пари, не съм като някои дето нямат. И то едра пара имам, но нямам малки пари.“ (Не зная как е на английски дребни пари и да ме заколят, не мога да си спомня тази дума.) „Може ли да ми изберете ето този телефонен номер?“ И им подавам телефонния номер.
Момичетата сякаш ме имитират — и по тяхното лице се появява нещо като усмивка, леко смесена с необяснимо смущение. Вие пък от какво се смущавате — викам си, — сигурно не сте без дребна пара в джоба си, у вас сте си. Английския, като ви слушам, го пърпорите, като че английски колеж сте свършили в Кембридж, а не училище за секретарки…
За моя голяма изненада не последва положителен отговор на молбата ми. Даже ми дават да разбера, че е изключено по служебен телефон да се водят частни разговори… Толкова ли неуслужлив народ са това японците? Толкова ли сърца нямат, толкова ли не познават и не могат да съжалят закъсал човек? Цялата ми представа за тези усмихнати и добри хора за една секунда се сгромолясва и аз сигурно съм стоял доста същисан и объркан от техния явен и недвусмислен отказ. Ето го капитализма, казвам си, алчния, хищен капитализъм, ето му прехвалените човешки свободи, ето му грижата за човека… Ще я ухапе бълха тая фирма — моят телефонен разговор ще я разори. Затуй, си викам — ви ненавиждат прогресивните народи, за две стотинки хуманизъм нямате… Че ако така пропадаше държавата — от частни разговори по служебен телефон, нашата България отдавна да я няма, нашите съседи отдавна да са забравили, че са имали за комшия една, както пише Георги Джагаров, „земя като една човешка длан“. А ето на, такова нещо не само не ни се случва, но продължаваме да процъфтяваме като бързо и успешно развиваща се социалистичесска държава…
Това беше първото японско чудо. Ако и другите им чудеса са такива, по-добре да си пренощувам тука и утре с първия самолет — обратно адреса… Не ви ща ни жилото, ни японския мед.
Гневът ми е доста голям, смущението — също. И може да се каже, направо съм объркан. По какъв друг телефон да си свърша работата? Кой ще ти даде монета за телефон, пък и кого да питам каква монета ми е необходима… Гледам за полицай, поне на тях това им е работата. Въртя очи, ще подпаля летището — няма полицай. Ох, тая Япония…
Сега започва второто чудо. Едно от момичетата става от мястото си, идва съвсем близо до мене, усмихва се — малки червени устни откриват зъби, до които зъболекар не се е докосвал — посочва нещо зад гърба ми и казва, „Чейнч“. О, чейнч — зная я аз тая дума, макар че не е имало досега какво толкова да чейнча.
Обръщам се, гледам гишето — японец със синьо сако и бяла риза, бяла като зъбите на това момиче, стои зад гишето и също се усмихва…
Абе, чейнч — викам, какъв ти чейнч, той ще си развали рахатлъка да ти брои десет минути пари, за да ми прави на мене кефа да си въртя телефони. Де има по земята толкова свободни хора. И ругая, ама ругая дип яко нашия счетоводител, дето ми ги е набутал тия големи каймета, по тях пинг-понг да играеш…
Правя омекнала крачка към „чейнча“, пак се кривя в усмивка, пак показвам банкнотата, която е овлажнила ръката ми и се е намокрила, като да се е потопило чак лицето на оня японец, който в едър план стои на банкнотата.
— За телефон — казвам, — ако обичате…
Човекът се усмихна — сега, си викам, ще ме обере тоя. Ще развали парите, ама за такава една работа ще си вземе процента. Нейсе, ще преглътна шконтото, ако трябва, ще го изям, да дава там една монета и да се махам, че се умих от срамове…
— Телефон за къде? — пита човекът. — За тук или за Токио?…
Ха сега — де е това тук, де е Токио. Да не съм кацнал в Сингапур, че ще ме пита.
— Абе, Токио — викам, — Токио ми трябва!
Човекът пак цъфва в усмивка. После взе да натиска разни копчета, чувам шума на падащия в една чинийка звонк, тогава усмивката му се обра, като да бе я изтрил с кърпа, лицето стана сериозно, без да е гневно и без да изразява нещо друго, едно човешко лице, което съсредоточено нарежда отпреде ми монетите.
— Заповядайте! Десет монети по сто йени, останалото е в банкноти. — Брои ми ги като светкавица, като сметачна машина ги мятат ръцете му. Отказвам да се интересувам от това взел ли ми е пари и колко за услугата. Зная си, че довечера и без друго ще проверя — не ми е толкова за парите, въпросът за мене е също така важен — тази усмивка и тая бързина, това без шконто ли става бе, джанъм, без процент ли?… И наистина, като оставам сам в хотела вечерта, проверявам — сметката е точна до йена. Нито ми е взел, нито ми е дал…
Сега държа парите в ръка и не вярвам на очите си. Нито пък на ушите си, които са чули едно „тенкю“ затова, че той на мене ми е свършил работата… Отдалечавам се като човек, който го е страх да не е станала грешка и сега да му викнат зад гърба: „Хей, нашенец, я се върни за малко…“
След мене тръгва милата японска усмивка на двете момичета, която ме изчаква да се обърна с гръб и да се прибере в кожения си сейф…
Ето на̀ — тия за сините ми очи развалени едри пари, са второто японско чудо, с което се срещнах… Меракът ми да взема самолета обратно мръдна встрани и ми освободи пътя към стъклените похлупаци с жълти телефонни автомати. Пари имаш ли в Токио, няма грешка! Автоматите набират точно и бързо. Когото търсиш, той се обажда. Не е като да избираш Министерството на просветата, а да ти се обажда подуянската баня, или да ти звънят в къщи и да те питат имате ли билети за „Кръстникът“ от осем часа вечерта…
Насреща е кореспондентът. Не ми се е дип случвало да видя в чужбина българин да примира от радост, като му се цопне друг българин. Трябва да призная, че това мое наблюдение и друг път е познавало изключения. Ще го познае и тук. И не само чрез колегата, но не по-малко и чрез други наши дипломати. Особено дума за отсрамване ще трябва да изрека за софийския си комшия Стоян Стоянов, когото доста неочаквано ще срещна тук.
