Иван наистина извика от радост, само че като му казах каква съм я свършил от един час насам, хем се смее, хем го хвана яд. Въртя по някакъв друг телефон, напсува и той два-три пъти съвсем необезпокоявано, щото откъде-накъде телефонистките в японските пощи ще ти разбират от попържня, и ми нареди да чакам. Още три или четири часа да чакам. По това време трафикът в Токио бил голям, в посолството имало събрание, щом свърши то, ще тръгне към летището човекът, който е забравил за телекса…
— Ами дотогава? — питам…
— Ти — казва той — на кое летище си?
— Абе, знам ли — отвръщам, — кой да ти каже.
— Виж — вика — на администрацията, там святкат букви, през трийсет секунди, в горния десен ъгъл се появява името на летището.
Обърнах се. Ония момичета си стояха с баретките, чакаха да ги заприказва човек и те одма да му се усмихнат. Горе светна. Прочетох: „Нарита“. Ама че име. На оня свят си дошъл чак, за да чуеш летище с такова поетично име. Благна ми от това име.
— Сега — казва той — чакане му е майката, чакане и разглеждане. Това е голямо летище, супермодерно, има барове, има ресторанти, кина има, кафенета. Откъдето да го гледаш, все е интересно…
— Абе, то за интересно, сигурно е интересно, ами багажа — казвам, — него къде да го оставя…
— Ами, където и да го оставиш — отвръща той, — няма страшно…
— Как така — викам, — няма страшно, летище е това, минават всякакви хора.
— Тогава — виж някой полицай къде е застанал и около него го остави, а ти върви и разглеждай летището…
Няма да минат и два дена и ще разбера какъв смях, по-точно — жалост се е набрала в душата му, като е успокоявал моите страхове за пикливия ми багажец… Какви ти два дена, още утре ще ме заведе да ми покаже новата част на Токио — японския, или по-точно, токийския Манхатън — високи петдесет и два-три етажа сгради, които стърчат над целия общо взето нисък поради земетръсните опасности град, като да му вдъхват едно ново самочувствие и да дават на японеца още доказателства за силата на японската техника. Тия сгради са пет-шест и са наистина високи. Побити са дълбоко в земята — като як кол, за да държат. Три-четири и повече етажи имат надолу под земята — в тях: магазини, ресторанти, кафенета, нагоре са разположени фирми, най-горе — пак магазини, всяко ъгълче е използувано с определена търговска цел, ала това е направено ненатрапчиво, дори дискретно: ако минеш, ако видиш, ако имаш нужда — да си улеснен. Та, най-горе има, както казах, ресторанти, от които — гледай Япония, гледай Токио, додето ти стигат очите и фантазията, гледай — все е Япония, все е Токио. Докато паркираше колата, Иван остави на задната седалка сакото си, фотоапарата си, че и ключовете си остави на таблото…
— Ключовете — подсетих го.
— Не ми трябват…
— Как не ти трябват? Ще мине човек и като не му трябва колата ти, апарата ще ти вдигне, якето…
— Няма — казва, — тук не се краде, никой не краде…
— Как не се краде?…
— Ами така — вика, — няма такава дума в японския език. Японците не знаят какво е това кражба.
И таз хубава… Все съм ходил по света, все съм попрочел нещо, и на възраст станах, в която човек на всичко вярва, ама това, в цяла една държава да не знаят какво е кражба — взех я тая приказка, като казана от кесима или за агитация. Нали ги зная нашите българи — те като идат в една чужда държава на работа, или много се оплакват, или много й захвалят. Демек, не са какви да е хора, държавата ги е пратила в рая на света… Другите са се минали, като са се попилели по Ирак, по Индия, ама тук е Япония — тук народът и държавата са къде-къде…
Колегата видя лукавото пламъче на моето идеологическо недоверие и какво ли си рече: „Тоя ще иде утре да ме издъни в София, че съм възхвалявал така безкритично капитализма“ — и направи корекцията: „Кражби, разбира се, има, ама те са нагоре, ѐ по ония, високите етажи, където се крадат не фотоапарати или якета, ами милиони. Там са мафиите, там са тежките далавери и многото пари. Но такова кокошкарско крадене по улицата, от къщи, от магазин — и дума да не става! Колата ти може да стои отключена не един час, ами месец, и вътре да е пълна с разни такива джунджурии, никой няма да я пипне с пръст… Даже ако ти я отвори, не дай боже полицията — ще намериш бележка: тъй и тъй, колата ви е отключена, полицията не носи отговорност…“
Това полицията, разбирай милицията, и у нас го прави. Минават вечер, проверяват колите да не са забравени отворени, кражба да не стане. Даже помня, веднъж ми позвъниха в два часа през нощта у дома, намерили колата ми отключена, намерили адреса, излизам аз, сънен и уплашен. — Опалаа — викам, като си погледнах часовника, — трима милиционери да ти цъфнат по това време — яко съм цопнал в млякото. Подпитват ме: тая кола моя ли е, къде стои, какво работя, къде съм я оставил — ала не ги чувам. Отвътре ме сграбчи едно подозрение, че са дошли да ме арестуват, и сигурно съм бил за арестуване, като са ме гледали толкова объркан…
Чак когато ми заговориха — за социалистическото съзнание, за отговорността, чак когато ме посъветваха как да се пази имуществото от разните посегатели, разбрах, че хората с педагогически намерения са ме събудили…
— Даже — продължи Иван, — ако в някой магазин някой открадне нещо, дреха, храна, стока някаква, японците вдигат глава в пълно недоумение. Стане ли някъде такава кокошкарска кражба, със сигурност може да се каже, че това е работа на европеец… В района, в който живея, има посолство — той премълча името му. — Ако в колониала изчезне нещо, и собственикът се оплаче, веднага се разчува. Японската махала по-бързо и от нашите клюкарки разнася новината. Японците са такива — много обичат да си разказват един на друг какво е станало, къде и как и както са нагъчкани, не ти трябва телефон, за да съобщиш каквото има за съобщаване на съседа, той — на своя съсед, оня — на третия, тъй и новината за кражбата бързо стига до посолството. А там, посланикът не бил вчерашен, той знаел със сигурност, че такава кражба японец няма да я извърши, други чужденци в района няма, свиква посолството и нарежда — в срок от един час стоката да се върне откъдето е взета. Иначе следва отзоваване… И по неведом път стоката заемала отново мястото си…
Това с кражбите ми се видя много янлъш приказка. Не повярвах, ала едно е да не вярваш на приказки, друго е да не вярваш на очите си. Ние, българите, не вярваме дип на приказки, много сме слъгвани, много сме залъгвани. Затова си знаем своята проверена, скептична, ала и непоклатима философия — ръка да пипне, око да види.
И ръката пипна, и окото видя — фактът си е факт: обикновените японци не знаят какво значи това да откраднеш…
Стоки стоят изринати с кошове по улиците — подредени или нахвърляни в големи колички за разпродажба. Никой не те следи какво си пъхнал в чантата, никой не те проверява какво си увил под дрехата. Каквото заявиш на касата — това плащаш. Никакво недоверие, никакви скрити апарати по таваните, никакво дебнене, което да вкарва после в резил тоя или оня клиент.
Наши кинодокументалисти преди години бяха слагали една камера в Халите. Що народ бяха видели да мушка в пазви и джобове, в престилки и сутиени пакети с кайма, салам, сирене, и то не, да речеш, прости хора и гладни. Списъкът беше длъшък — в него работник не се намери, намериха се дейци на изкуството, лекарка една и учителка се озоваха в камерата…
Японците не ключат къщите си — те колкото и да ги ключат, ако рекат да се крадат, не е никакъв проблем и за най-начинаещия джебчия да пресегне в съседната къщичка и да побара там, каквото му трябва. По-нататък ще се опитаме да осмислим този факт — сега само го отбелязахме като третото японско чудо, в което, уви — докато седях още на летището, далеч не бях убеден…
Затова внимателно забутах количката до едно меко канапе — луксозно и продълговато, от двете му страни имаше седалки, видях едно свободно място, седнах, поех си въздух, а багажа сложих до канапето. И телевизор да гледам, и багажеца си. Верен, до смърт верен на нашенското — ръка да може да пипне, око да гледа… Нямали били отделните народи национален характер?
Сега съм сам със себе си и най-вече сам в Япония цели три, а най-вероятно — четири часа. Хайде, стига си се потил под мишниците — кажи й добър ден на тая държава, поклони й се и ти като японец, вади тефтера и пиши… Седнал съм на канапето, ала не бързам да втренча око в бейзбола, който предават по
