телевизията. И тук, и навред бейзболът е един и същ. Поне за мене… и време за него има. Мислено ставам и чупя кръст в поклон… Един поклон, после друг — по-висок, още един — трети сторям. Хайде, стига толкова. Ние сме горди хора и се покланяме само пред началството. Добър ден, Япония! Бъди добра с мен и аз ще ти отвърна с добро… Кой знае — сигурно си мисли Японията. Колко такива като тебе, че и къде по-горе от тебе дойдат, пооцъклят се, поахкат над моето чудо, поядат с клечки, полюбят японски момичета, попият саке — па като си идат, разбрали-неразбрали Япония, видели невидели магията на японското чудо, пишат. И каквото са разбрали, и каквото не са… Той и французинът Жул… тъй дойде, кротък, любезен, па като се върна и написа „Вятърът над пиниите“, какво каза вътре: такива сме били ние, японците, онакива сме били, за смях се опита да ни направи по цял свят.
Ами още колко други — дойдат, минат през някой и друг магазин по „Гинзата“, стиснат две-три вечери клечките, изцапат панталоните си в някой и друг ресторант, па като се върнат — хайде и те опознали Япония, и те книга пишат…
Аз съм голяма работа — казва ми Япония, — едра ябълка. Или, като ме захапеш, ме яж, или изобщо не ме лигави…
Не зная как ще се споразумеем с Япония и с нейното високо самочувствие и какво ще излезе от него, че е такава чак страшна ябълка. Засега ще замълча, ще запомня това нейно предупреждение и ще заема свободното място на мекото канапе срещу телевизора.
Летището е голямо и лъскаво, откъдето го погледнеш. Но да речеш, че по нещо кой знае какво се отличава от големите и най-модерни европейски летища — ще се излъжеш. Зад гърба ми има три-четири барчета за кафе, чай и закуски, за бира и безалкохолни напитки. Каня се да ида след малко дотам, за да видя цените. На една държава като не й знаеш цените, нищо не й знаеш… Пък и чувството за несигурност ще ме преследва, докато не разбера колко сандвича мога да си купя с дневните, които са ми отпуснати. Вярвам, и с вас се е случвало. После, ако мога, да речем, да купя три сандвича — за закуска, обед и вечер, като отделя и за едно кафе, да видя колко ще ми останат за туй-онуй, дето ще трябва да го пренеса в София. Япония е това, кой знае какви чудеса има за купуване… Един път се идва тука. Я повториш, я не… Все, мисля си, ще трябва да купя нещо такова, че като ме удари пенсията, да отворя стария килер, да извадя туй, дето ще го купя сега от Япония, и да кажа: „Абе, старче, ти ли си бил този, който е ходил в оная далечна държава, или друг?“ Няма да е друг, защото този японски спомен ще ме стопля и ще ми връща куража, че и аз съм одраскал с нокът кората на тая чудна земя…
Даже съм готов веднага да стана и да тръгна към лъскавите магазинчета, но мисълта, че друг ще седне на мястото ми, ме дърпа назад и аз си оставам на канапето. Ще стана и в тая страшна капиталистическа държава одма някой безработен ще облегне гръб на моето място. Нали си зная по нас — някои не само те дебнат да станеш от стола си, ами ако има как, ще те бутнат от него. Затова, пипнеш ли стол, държиш го до напикаване, докато замирише. А около мене едни японци стават, други сядат и май не ги е хич страх, че някой може на някого да вземе стола и тихо, тихо — като че ли тия хора от зъболекар идат и не бива да говорят, или са все манастирски послушници, научени, където и да идат, да говорят, като че си шепнат… Те могат да стават, да гледат, тяхна си, японска работа — аз не мърдам. Ама една майка с японче в ръцете се появи и оглежда за място. Да гледа. Тя гледа за място, аз гледам на другата страна, уж че не я виждам. Защо японците не се покажат кавалери, що те, като я виждат как виси на ръцете й бъдещият експлоататор на народните маси, или бъдещият безработен, защо те не станат? Все ние, българите, ли ще се минаваме? Аз съм си в „края на краището“ — както казваше Иван Драгнев от Видима, — на едно летище. Каквото и да е, ако ще и японско да е, летище е, не е манастирска обител, нито благотворително дружество, че така са зашепнали около мене всички, така тихо са запристъпяли. Че стъпнете бе, че викнете, че затичайте се — елате в България да видите как се тича по летищата, как се бърза, как се блъскат хората, че да разберете, че наоколо живи хора има, живот кипи. А тия тука, като че ли са дошли на концерт и не са виждали телевизия. Вярно, че в този само салон има три телевизора. Вярно, че се играе и бейзбол. Вярно, че картината вади цвят и хартисва. Че като се играе бейзбол, увеличете ги тия говорители, какво сте ги стиснали и тях за гушата? Това спорт ли е или детска градина за приспиване — ни да си повика човек може, като види, да речем, юнашко изпълнение, ни да изругае…
Бейзбол не съм гледал друг път, но бързо му хванах цаката. Един хвърля кокалена топка и иска да уцели едно дирече, друг — от противниковия отбор, с една нашенска бухалка, с която бабичките едно време перяха по реките чергите си, варди. И като лети топката към диречето, гледа да я удари. Подир това всички играчи, пръснати по едно футболно игрище, се спускат да хванат топката. По това се отбелязват точки. Като вперили едни очи японците в бейзбола, като че ли тук не е Япония — да види окото ми я карате, я джудо, я жиу-жицу, ами Америка. Нищо, вие си гледайте бейзбола, аз ще ви оглеждам вас… Пристигат пътници, минава багаж пред погледа ми и потъва навътре в търбуха на летището, тихи колички тихо примъкват куфари насам-натам, срещат се хора и не бързат — има време добре да се понакланят един на друг, а мене от това кланяне ме напушва смях. Срещнаха се две групи — едната група беше дошла да посрещне другата. Дали делегация бяха някаква, дали приятели се срещаха, не мога да кажа. А че като застанаха на средата на фоайето, а че като закимаха: едните се изправят — другите започват. Те спрат, ония се емнат. Жените турили на гърба си по една възглавничка, препасали я с цветен шал, опънала възглавничката тялото на японката, изправила го. И като рече да се поклони, чупи кръста. Така поклонът става красив и изящен. Най-после спряха тия взаимни почести, заприказваха се. Каква ще е тая приказка, викам си по едно време — аз ли съм глух, тия хора ли са ясновидци, та по-скоро се усещат какво искат да си кажат и какво си говорят, отколкото да се чуват. И усмихнати, усмихнати. Още тук, докато ги гледам, ми минава през ума първото правило на Япония, което ще си запиша — японецът не може да говори с друг човек, без да се усмихва. Когато пък не говори, лицето му става сериозно и той така внимателно те слуша, така се е събрал, че се е превърнал на ухо. Така че мога още сега, чини ми се, да изрека това свое правило, което мисля, че и следващите дни няма да опровергаят — японецът има две агрегатни състояния: или се усмихва, или е ухо… Ама ухо, да видиш ухо, не е като, да речем, на някои нашенци. Ти им приказваш, те гледат на сто и осемдесет градуса, че дори в същото време и с друг човек могат да си приказват. Докато ти говориш, японецът слуша и кима, сякаш за тоя момент се е родил — да те срещне на пътя си и да те послуша. Ха рече да отвори уста дума да изрече, едното агрегатно състояние изчезва — ухото се превръща в усмивка. Чиста, изпилена, пригладена и непременно тиха. После дълго се вглеждах как японците общуват. Не съм от тия, дето ще кажат, че съм проникнал в японската душа. Ние, европейците, в това отношение сме проста работа, отворена врата сме ние. Не ти се слушат глупости — прозинеш се, писнало ти е да ги слушаш тия работи — кажеш: „Абе, хайде, стига си ми дрънкал, кажи нещо друго…“ Мисля, че с японците такова нещо не може да ти се случи. Те се изслушват внимателно, ти говориш, те непрекъснато се възхищават от думите ти — и това, да се възхищаваш от думите на другия, се счита в Япония за най-първото и задължително условие на добро възпитание. Когато отподире се заслушвах в японски разговор, думите, които те най-често употребяваха, изразяваха съгласие, най-приятна изненада от чутото или възхищение от събеседника. По това, доколко такива възхитителни потвърждения на собствената ти гениалност знае един японец, по това как най-силно може да ги изрази, по това задължително, като да речем, у нас по произхода, се мери колко ти струват първите седем години и как си прекарал останалите осемнайсет или трийсет и седем…
Японецът е най-изумителният слушател под слънцето. Гледа те в очите, ахка и охка от това, което му казваш, силните изненади от замайващите ти словца довеждат лицето му до израз на висша благодарност. Тая японска усмивка има наистина доста различни, възхитителни превъплъщения, всяко от които иде да докаже колко си интересен и желан събеседник…
Не случайно японците не обичат никак бързите и урдолешките работи. Те най-първо дълго време се кланят, после дълго време говорят за уж незначителни работи, после с дълги, обходни изречения стигат до същността на въпроса. Ала тая същност не се изрича никога пряко и предметно ясно. До нея се стига с пълзене, със завои, с фалцови удари, които са израз на една висша интелигентност на общуването… Казваха ми, ама не вярвах, че ако, да речем, се запознаеш с един японец и му кажеш направо: — Слушай, симпатичен си ми, хайде да идем да пием по едно саке — той никога няма да те разбере. Не вярвах, не вярвах, ама се запознах и аз с един истинтски японски симпатяга — професор Хага. За него по-нататък ще разкажа още истории. На него аз наистина му изтърсих: — Абе, слушай, хайде утре вечер да идем да пийнем по нещо, и да си продължим приказката!
Професор Хага не ме разбра. Той не можа да реагира даже, не можа да се усмихне — лицето му се разтегна в нещо много неопределено, нещо в него се обърка, японската му „Елка“ засече…
