— Не така! — намеси се кореспондентът. — С японец тъй не се приказва. Японците никак не обичат нашето „право, куме, в очи“, дето сме го извели в наша национална философия. Никакво „право, куме“! Слушай сега, аз ще говоря на английски, ти следи как ще стигнем до целта…
Разговорът беше обстоен и аз ще предам само част от него, само онази част, която успях да запомня вечерта, а на другия ден да запиша.
— Моят приятел е журналист — започна колегата.
— О, йе1 — изви глас професор Хага и ме погледна с една превисша изненада, че има честта да седи на една маса с такава важна особа.
— Той — много харесва вашата срана.
— О, йе! — още една октава по-високо изрази приятната си изненада професорът, като придружи сега звуковия ефект с едно странно повдигане на веждите, което идеше да изрази най-висше задоволство, извиращо от самото сърце на японеца.
— Днес — казва му Иван, — го водих до Атами и по пътя пихме саке. Много хубаво саке…
Усмивката, гарнирана с неотлъчното „о, йе-е-е“, сега със силен оттенък на изненада, този път ще изрази безсъмнено задоволство, че господин журналистът наистина е прекарал добре около ниската масичка с топло саке…
— Хубаво е, когато човек добива добри спомени от една държава — продължава атаката от наша страна. Хага сан ще се съгласи отново. — Тези спомени по различен начин се събират. И като попътува човек, и като поседи на улицата и погледа, и като седне на такъв приятен разговор, какъвто е разговорът с Хага сан.
Хага сан сега не само ще се усмихне. Той ще се поклони, ще се изчерви даже. В очите му ще прочетеш затрогващата, почти съзаклятническа благодарност…
— Семов сан, много ще бъде щастлив, ако утре вечер може, във Ваше присъствие да погледне някой и друг ресторант, да пийне от вашето незаменимо саке…
— О, йе, о, йе-е! — отвръща японецът. — Благодаря, благодаря!
Той вече е обработен, разбрал е ясно за какво става дума, достигнал е постепенно до внушението какво се иска от него. Оттук нататък работата е вече техническа. В колко, къде, как… Отсега нататък Хага сан ще бъде безупречен във всяка своя крачка… Оттук нататък Хага сан ще бъде на своето неповторимо японско ниво.
За тая нощ, която наистина последва, ще разкажа по-нататък. Тя продължи до три сутринта, време, в което ние легнахме да спим, а Хага сан, разчел до минута времето си, се отправи за гарата, откъдето с влака след един час щеше да пристигне в своето неголямо университетско градче, в своята клиника за рехабилитация на хора, прекарали инфаркт и инсулт, и където точно в седем сутринта трябваше да прегледа някакъв много богат пациент.
Обещах да не се меся във вътрешните работи на Япония и да не човъркам в неразгадаемата психика на японеца, а ето че потеглих нататък… Вместо да си седя на летището и да чакам да минат моите три-четири часа…
Докато оглеждам хората, две неща ми правят впечатление и аз решавам да ги проверя.
Първото — всички японци, които преброявам, без изключение, а сметката ми наближава стоте, са с черни коси и черни обувки. И косите, и обувките лъщяха. Имаше едно време в нашия край един полковник Генов — билки събираше.
Бе служил в царската армия, изселен от София след Девети, от всякъде бях чувал за него, че бил достоен офицер и патриот. Та дори в ония луди времена беше оставен да сн събира билките и да припечелва някой лев. Като се остави настрана службата му при царя, той беше и много образован и даже мъдър човек. Веднъж се случи да идем заедно до съседното Ново село, не помня по какъв повод той ми каза: „Слушай, момче, един мъж може да няма пари, може да няма имот, но три неща той задължително трябва да знае и да умее — да е с изгладени панталони, да е избръснат и с изчистени обувки…“
Човек много работи на тоя свят ги запомня, като си погледне обувките…
Искам да запомня и аз Япония, като й гледам обувките. Как не видях барем един японец с нечисти обувки, льоснати някъде, или пък да не е играла четката сутринта до разчекване по тях. Лъщи му обувката, винаги и задължително черна, без измишльотини по нея — обувка, модел 1960 г. Всички японци са с такива обувки. Нарочно през целия си престой все оглеждах, ала обувка, на която, ако кацне нашенска муха и не си изкълчи крака — не видях… Това, изглежда, е или работа на будизма, или е правило, което се учи, докато детето е още в пеленки. Роди се япончето — мораво, мъничко, каквото между впрочем ще си остане през целия си живот, тури майката под носа му една чиста, лъсната мъжка обувка от черна кожа — да свиква отсега с чистотата и с лъснатото. Макар че тъй, както взех да обяснявам всички работи в Япония все с поставянето им в пеленките на детето — доста нещо трябва да побират тия пеленки. Ако си човек наблюдателен, където и да ходиш — и в японските села, каквито всъщност няма, и надолу — към островите Хонсю и Кюсю, навсякъде все е тая Япония — на чистата и лъсната мъжка обувка. Нашенските цигани, ваксаджии, ако, речем, да ги пращаме и тях някой ден на специализация, там трябва да е — в Япония. Ако речеш да познаеш примерно по една токийска улица кой е японец, кой не е, това най-лесно можеш да го направиш, без да вдигаш глава, само краката на хората като гледаш. В Токио освен японци има още всякакъв народ — от тайландеца през европееца до американеца. Американците съвсем не са кът и тука… Обувките на тия народности не винаги са изчистени — видиш ли неизчистена обувка, вдигай погледа си — на японец няма опасност да попаднеш. Казвай си своето „хелоу“ или „чао“, защото повече от сигурно е, че си имаш работа с човек от модерните светове. Ала и още — нашите обувки са къде по-разпищолени в модата си: то ботуши ли не щеш вече носим, то високи гети с ресни, пуснати отгоре им, то мъже с високи токове ли нямаме, то с цървул ли вече изкилифещен не се обуваме, та ако щете, и апрески ли вече нямаме на краката си. Сега идва големият въпрос — добре ли е това, че в Япония няма други видове обувки, а в Европа и Америка има колкото щеш?…
За да отговори човек на този въпрос, трябва да мръдне по магазините и да надникне в кесията на японеца. Истините за човечеството ги търси най-напред под юргана и в кесията му. Не смятам, че ще бъде вярно, ако обвиним японския пазар в липса на изобилие. Говорим за изобилие, а не за качество. И ако не отваряме сега дума за него, и ако това няма да го направим и по-нататък, то е, защото качеството на всичко, което носи японска марка, е вън от всякакво съмнение. Стига ли джобът на японеца да си купи друг вид обувки, да се поразпищоли и той, да тегли една на ония повивки и на онзи лъснат черен патък, модел 1900 г., който нежната му майка е сложила в пеленките — европеец да стане? Темата за стандарта на японския гражданин е много голяма, много сложна и не е работа за пътепис. Все пак ще кажа още тук, че без особени усилия един добре платен чиновник може да си купи, да речем, едни лъснати кожени ботуши, с ресни, с десетина връзки, които леко да подрипват по крака. За един пък високоплатен чиновник във фирма, за някой още по-богат, да речем, лекар, инженер или търговец — да си купят такава стока не е в никакъв случай проблем. Ала те не купуват. Те не носят. Произвеждат ги за нас — ние да купуваме, изнасят ги на нашите пазари, но такава нетрадиционна обувка японецът на крака си няма да сложи. И нито модите, нито гостите и туристите, нито влиянието на телевизията, радиото и нагледната агитация на тия хиляди европейци и американци, които пълнят магазините и ресторантите на страната, не са в състояние, поне засега, да смутят убийствената увереност на японеца, че от неговата черна и лъскава обувка има нещо по- удобно. И по-редно…
Обувките и проблемите, които са се събрали в тях, напират да подскажат нещо, което и отпосле ще има да ми мъти главата. Японците не обичат да живеят разпищолено, те живеят много скромно, много чисто и не зная дали много ще сбъркам, ако кажа: някъде на границата между оскъдното и достатъчното — взето като най-строга, премерена с японска точност мярка. Там, където върви границата между достатъчния минимум и малкото, загатнато излишество, там, в тоя пояс на жизнените стандарти трябва да търсим японеца и държавата му. И той засега няма никакво намерение да се премества оттам. Само че с това неразгадаемо, поне за мен, споразумение между държавата и японеца се е стигнало да едно изумително
