съгласие — тя е богата и силна, а той скромен, до немай къде скромен и непретенциозен към онова, което тая държава му дава. И японецът не й се сърди — напротив, той е щастлив, когато държавата му е силна и велика. И е готов на всичко тая държава да е още по-силна и по-велика. Затова прави само онова и точно онова, което един неин поданик трябва да прави — да работи, да работи и пак да работи. И как, боже мой, работи тоя японец!… Ала пак бързам. Забравих, че тая ябълка — Япония, е много хлъзгава, иска ти се наведнъж да я налапаш, а тя е като японска мома — мила, нежна, любезна, но в никакъв случай няма да легне с тебе от пръв поглед…
Да мръднем малко по-нагоре от обувките — към чорапите, панталоните, роклите, саката и блузите. Но да караме подред…
Аерогарата в един град е особено място. Хора от всякакви рангове и човешки теста минават оттука — спират за час, хване ги онзи ръкав, едни поема, други връща. Японците не проверяват багажа на пътниците — все едно откъде идват те. Но и не пускат всекиго, на когото му е дошло на ума да се пошляе по красивите и богати японски улици, или пък му се е приискало срещу зелен долар да му се изстъпва гейша. Аз самият, преди да тръгна за Япония, имах известни проблеми. От посолството в София доста разпитваха защо отивам в Япония, при кого, за колко време, какво точно ще правя, все въпроси, на които ние, българите, твърде не обичаме да отговаряме. А и най-често не можем. Ние обичаме да си тръгнем в командировка, па като стигнем, там вече ще решим къде, какво и как… Ако бях написал в документите: тъй и тъй, ще зяпам по улиците и ще пиша книга, кой знае какво щяха да си помислят — нали такива зяпачи като мене написаха такива едни книги, които от Япония се възхищават, а японеца все нещо смешен го изкарват. Ала по такива видимо причини в Япония няма скитници — тия брадясали юначаги, с огромни раници на гърба, с транзистори по-големи от раниците им и с една миризма около тях — на непрано и некъпано, пет такива да влязат в Токио, стигат му да се хване за носа и да закиха. Представяте ли си един японец, който е хванал късото си носленце да киха и да се мръщи? Аз не мога — една намръщена Япония не мога да я представя. Затова тя няма нито свое производство битници, нито вносно пуска на пазара си… А да сте чули някой да е обвинил Япония, че е затворена страна, че е негостоприемна, че потиска правата на човека?…
Макар че що се касае до правата на японския човек, много може и, мисля, много трябва да се приказва…
Та, по-нагоре от обувките като погледне човек, ще стигне до панталона, сакото и ризата. Както не видях японец с нелъснати обувки, тъй не видях японец и с неизгладен панталон, сакото най-често е синьо, ризата най-често — бяла. Ама като казваме бяла, да се разберем. Няма да е обличана вчера, да е малко нещо поомачкана, да е позацапана, та като я погледне сутрин японецът, да каже: „А бе, още един ден ще изтрае.“ Не зная дали японските ризи се не цапат, една държава като Япония муха я ухапала и такива ризи да си измисли, или пък вратовете на японците не цапат техните ризи. Мисля, че и едното, и другото е вярно. Японците са един наистина безкрайно чист народ. Гледаш ги в недоумение — тия хора не се ли потят, не се ли умирисват в кухните си. Като срещнеш, да кажем, някъде една група — европейци — всякаква миризма може да те накара да се хванеш за носа. Японците миришат на хора, излезли от пералня, от парфюмерия, или от похлупак стерилен — като че ли не живеят на тая земя, като че не стъпват по нейните пътища…
И затова до доста голям конфуз могат да докарат един потен европейски крак. Ще кажете защо? Ами защото, да речем, в японската къща или, още по-лошо, в японски ресторант все едно какъв е и що е, там с обувка не можеш да влезеш. Който и да си. Каквато и служебна кола да те вози, колкото и секретарки да стоят пред вратата ти. Колкото и активен борец да си бил ти или баща ти. Както казваше някогашния наш еснаф: „Доверие всекиму, изключение никому“… Пет пъти една вечер ми се наложи да си събувам обувките, да си развръзвам връзките и да ги връзвам… Влизам в ресторанта, най-обикновен крайпътен ресторант, на който ние едно време му казвахме кръчма, щом е японски ресторант — събуваш си обувките край вратата и по чорапи, по чорапи до масата. Ама чорапите ти това-онова, ама краката ти… да си обул чисти чорапи, да си измил краката си… Ако не си днес, утре ще го направиш, ако пък не щеш — гледай японците как си стискат носовете и малко като се загледаш в менюто, гол-голеничък те събличат и правят своите учудени японски физиономии… Не е задължително да си подредиш, разбира се обувките, но е задължително, като си излизаш, да ги намериш подредени. Това също влиза в правилата.
Някъде в тяя ресторанти е постлано с мокет, друаде — с чиста бяла дъска — бяла, като с тел жулена. Ала за да идеш до масата, нали вървиш, нали не трябва да ти се изцапат краката от нечисти дъски, от мазни мокети — затова и те са чисти. Дали керемида е играла, дали покорна и търпелива японска ръка — не зная. Мисля, че е все едно, щом като подът така свети, като че ли по него току-що е минало ренде — с език да го близнеш. Такава е и японската къща. Отидеш на гости — преди да седнеш на малката ниска масичка, преди да навреш крака отдолу под нея, трябва да се събуеш. И нека пак повторим — колкото и желан гост да си, и слънцето да влезе в една японска къща и то трябва да си свали обувките…
После идва миенето на ръцете… Японците си мият ръцете на масата. И не посят легени, сапуни и кърпи, а едно малко пакетче в тънка найлонова ципица, сгъната на колело — мека, малка хавлиена кърпичка, херметически затворена в тънкото и прозрачно найлоново пликче, сложена в тенджера за изваряване. Така, както лекарите у нас, преди да се появи д-р Сашо Герчев с изобретението си, изваряваха инжекциите. Кърпичката в този вид — пареща, димяща, идва в една чинийка на масата първа — преди сакето, преди първото от десетте блюда водорасли, над които после ще трябва да се потрудиш с клечиците… Чакаш малко да си иде горещото, да се охлади парата, късаш ципицата и избърсваш ръцете си, по-скоро, дезинфекцираш ги… Просто и ефектно. И удобно, че дори приятно. С тая кърпичка, ако си уморен, най-напред можеш лицето си да освежиш, челото си да избършеш…
Косите на японците и японките са също тема. Няма сплъстен косъм, всеки косъм като че ли поотделно си го лъскал и специално обработвал. Чисти и лъскави косите на японците са сресани обикновено — няма кокове, няма моди, няма изгъзици: мъжете са с една и съща проста и практична прическа, чарът им идва от чистотата и лъскавото на косъма и винаги добре подстригания врат, от чистата бяла риза, от сакото- блейзър, което подходящо и с вкус свързва синьото и бялото…
Казват, че японците се къпели два пъти дневно. Поне два пъти — сутрин и вечер. Не зная по колко пъти на ден се перат. Не стигнах дотам в опознаването на Япония, но видях и се убедих, че и в най-скромния хотел, че и в най-скромното жилище друго и да няма, баня с вана има. Е, ще кажете, то пък една вана. Вярно, че като нямат достатъчно място в къщите си и ваните са им такива — къси и плитки, все пак да се побере в тях не особено едрото тяло на японеца или японката — стигат. Ала я има задължително. Има до нея и едно скромно сапунче — не от тия нашите, европейските — едри, тумбести, ръбати, наперени с миризми всякакви. И няколко вида кърпи… Чисти, огладени, подредени. И кога работят тия камериерки в хотелите, тъй и не успях да разбера. Капитализмът ги крие, изглежда да не видим колко са експлоатирани. Не е като у нас — открито, ясно, доблестно. Стане стрина Пепа към седем часа, вземе кофата, тури вътре метлата и парцала, блъсне вратата на офиса, иде до нейде, сети се, че нещо е забравила да нареди на Марето, викне, та процепи коридора. После дойде пред вратата ти и така пусне кофата на цимента, че и умрял да си вътре, ще те вдигне от кревата. После ще извади ключовете, ще ги раздрънка. Марето вече се е показала и тътри чехли по коридора, двете си викат и се разправят — к’во имало вчера на пазара и к’во нямало. После ти отключат стаята, която ти си заключил, не дай боже да си в банята — и там ще надникнат, ако спиш, ще те събудят, за да ти кажат, че они до десет само чистят, след това — не…
Никой никога не ме попита в хотела кога ще ставам, никой не ме събуди, никой не ми каза до колко работят японките Пена и Марето, и никога не намерих стаята си неподредена и непочистена…
Отдавам го на секретните японски служби, които, както чувам, следят всекиго, дори и в леглото му, и с прочутата японска техника съобщават на Пена и Марето кога си излязъл от хотела, та да си свършат и те работата.
Скромност, доведена до изящество. Това е, което мисля, че мога да кажа в заключение за облеклото и модата на японците. И ще свърша дотук — поне що се отнася до мъжете, щото колкото и да гледах, където и да попаднех, изключение от това правило не видях. Ще кажете: ами жените — нали и те са жени, при това прочути, толкова ли са и те еднакви в облеклото… С жените мисля, че горе-долу също така стои работата, макар че не съвсем. Не бива да забравяме, че Япония, преди да стане страна на техниката и електронноизчислителните чудеса, е била Япония иа самураите и на кимоната. Кимоната и днес ги има. Те представляват, според мен, приемствеността между феодалното минало на Япония и днешната супериндустриална държава. Те са голяма тема и голям възел от тайните и чудесата на Япония. Оная,
