повече и повече. Япония иска да бъде Япония — нацията на света. Но тя все още знае какво е Америка, все още окото й е наплашено от нея. И тя в много отношения й подражава. Вярно, че подражанието е японско, че е минало през полицията, през мозъка, през митницата, през пропагандата, че е съобразено. Все едно каква е формата и степента — това подражание съществува. Колкото пъти се опитах да похваля Япония за онова в нея, което е хубаво, толкова пъти и министърът, и шофьорът, и милата администраторка в малкия хотел, в който спях, ми отвръщаха с най-важния за тях въпрос: а в Америка бил ли съм, виждал ли съм американците какво са направили… Америка — не зная обичат ли я или я мразят японците. На такъв въпрос сигурно само японецът може да отговори. Но че й имат страха и че искат много да й подражават и което е най-важното страшно много — да я изпреварят — е вън от всякакво съмнение. Мисля, че изпреварването на Америка — това е най-тайната и най-истинската задача, която лелее националистичната душа на всеки японец… Поради което, както казах, колкото и да си стиска поличките Япония, американското е надникнало и тука. И не зная дали вече Япония, колкото и силна още да стане, ще може да го напъди. Да не забравяме, че аз съм още на аерогарата, че още гледам оръфаната картонена кутия пред себе си и още не съм направил и три крачки на японска земя, дето се вика, освен по цимент, не съм стъпил още на японски калдъръм, на японска улица. Ала тъй или иначе, два часа вече ще станат, от две неща не съм си отлепил окото — от японците и от телевизора. И два часа вече телевизорът и на шега не мръдна око нещо друго да покаже, освен прословутия бейзбол — националната американска игра! Япония е спортна държава — това всички го знаем. Но покрай отиващите си вече типично национални японски игри от времето на самураите — властно и натрапчиво американският бейзбол завладява Япония. Без никаква съпротива. При всичкия си национализъм, ставайки бейзболисти, японците — не зная усещат ли го или не — също се американизират…
Споменах за хотелите с виолетови надписи, с тайни, потънали в зеленина входове и изходи, хотели, в които всичко е направено така, че един човек друг не може да срещне или види. Всичко е доведено до съвършенство. И поръчката от саке, вино или уиски идва по дискретни пътища, тъй става и заплащането. Ала кой ли ги издържа тия хотели — японците ли? И японци-мераклии, разбира се, ходят там, и такива мераклии, дошли като мен в командировка, ала най-вече редовните клиенти тук са и американските военнослужещи от 120-те военни бази, разположени на японските острови. Япония е отстъпила не само островите си, но както в подобни случаи става — и хубавите си момичета. Тия войници ходят по японските улици, пият в японските ресторанти, плюят семки в японските кина. Пак повтарям, само японецът си знае какво сн мисли, като го гледа този американски чепик — и за кога отлага, и докога своите далечни с него сметки. Засега едно е ясно — Япония тихо, макар и пресметнато отстъпва пред военно-технологическата сила на САЩ.
Ала ние говорехме за чистотата. Влезеш в кино. Пие японецът — скромният, чистият, коректният, вежливият японец кока-кола и — тряс, хвърли шишето на пода. Минават хора, минават чистачки, прибират, но японецът пак хвърля. Японецът с бялата яка, с чистата душа, честният японец, вежливият японец чопли семки и плюе и тях направо на пода. И цигарата опише дъга и плесне недопушена в краката на друг японец. Как да не ти се повиши при такава свобода самочувствието?… Разбира се, в тази свобода се крие и дълбока психологическа сметка, която, струва ми се, вярно е направена. На един човек, на който му вземеш душицата от работа, трябва да му се осигурят условия някъде да се чувствува властелин. По-добре го остави да хвърли едно нищо неструващо шише кока-кола, да се изплюе два пъти на земята, да ръси недолюпени семки около себе си, че, ако щеш, и да псува президента, отколкото утре да ти дреме на машината… и по този начин да бърка в касата на фирмата. А тая работа с машината там е сериозна. В нея е силата на Япония — в двете японски ръце, в десетте или четиринайсетте часа, които японецът ще прекара до нея — над масата с чертежи и където въобще му е излязъл късметът да работи…
Американизацията в Япония идва и по друг един много силен, много мощен канал. За телевизията няма да говорим. С телевизията много лесно си обясняваме нещата. Телевизията е резултат, но не е причина… В Япония, както казах, поради двойственото чувство, което японците имат към американците — на страх и на възхищение, — пристигат много американски студенти. И японски студенти ходят в Америка. Младостта има и това силно качество — тя е като грипа, прилепчива е. Както свободно се държат американските студенти в университетите, тъй, колкото и да е странно, вече се държат и японските студенти…
Те първи зарязаха традиционната мода. И поне докато са студенти, не искат да се върнат към нея… Една сутрин посетих токийски университет. Не видях нито една студентка с кимоно, нямаше нито един студент, облечен официално. Това без съмнение ще стане по-късно, когато фирмата простре ръка над бъдещия свой инженер и той вече сигурно и завинаги ще се раздели със своята свобода — поне такава, каквато е тя сега, в тези шумни и весели аудитории. Как е изградена образователната система, откога и как младият човек влиза в сметките на „Мицуи“ и „Мицубиши“, на „Хонда“ и „Тойота“, ще стане дума по-нататък. Тук само се отбиваме да видим тия скромнн, трудолюбиви и ученолюбиви момчета и момичета как са насядали в аудиториите и са качили краката на банките. Част от тях дори пушат по време на лекциите. Видях достолепни японски професори, минали през Сорбоната или Мичиганския университет, станали доктори и член-кореспонденти в най-елитните световни университети, как кротко и учудващо премъдро възприемат тия подметки, застанали срещу тях, зад които едва се виждаха главите на бъдещите инженери, конструктори, учени. И тези жвакащи дъвка уста, тези пушещи, пиещи по време на лекции кока-кола и хвърлящи я по пода студенти, като че ли се намират в десетостепенно квартално кино… И това са същите японски момчета, бащите им много от които са минали също оттук преди двайсет или трийсет години и които са били бити по главите с тояги за дисциплина, за ред, за наместване на самочувствието, ходили са облечени в черни дрехи, подстригани и измити. Синовете и дъщерите им са пуснали вече дълги коси, нарочно немити и сплъстени, и оня стъписващ с чистотата си дебел и черен японски косъм е загубил тук, в тази светая-светих, блясъка си… Ами момичетата?… Обикновено наведеният женски гръб тук е изправен без възглавничката си. Там, дето трябва да е кимоното, са се настанили окърпени джинси, дълги провлачени фанели и, уви, също тъй немити коси — както това е на много места в Европа…
Японците са ревниви към всичко, което произвежда Америка. Пуснат се в Ню Норк нов модел обувки — скъпи, модерни, изчанчени, японецът няма да ги тури на краката си, ала в японските магазини трябва да ги има — да се видят, да се турят инжекции на японската вяра, че те не са по-назад и не са по-долу. Така е и с филмите. Появи ли се в САЩ нов филм, десет дни след това той е и в Япония. Кой кога и как информира, кой кога купува, това е друг един въпрос, който си е чисто японски — фактът си е факт, дълбоко премислен, дълбоко огледан и с ясна психологическа задача формулиран… Америка — това е засега, струва ми се, японският комплекс.
Излежавах се една вечер в малката си стаичка в хотела и гледах телевизията, която директно чрез спътник предаваше конкурса за „Мис Америка“. Голям спектакъл — гърли и три четвърти, ще счупят екрана с бедрата си… Само седем дни по-късно слизах една сутрин за закуска и видях тоя водопад от бедра, разпищолени коси и американско свободолюбие във фоайето. Момичетата от администрацията като светкавици разгръщаха и отгръщаха книжа и паспорти, за да настанят пристигналия буквално след една седмица в Токио довчерашен конкурс „Мис Америка“, сега в качеството си на ревю за най-красиво женско тяло „USA-82“. Сега не американец, а японец щеше да си каже думата — кое от тези четиридесет и три парчета струва най-много точки… Че как да не ти се вдигне самочувствието, че си японец, че как да не работиш, ако трябва и по двайсет часа, за такава оправна държава!… Същия ден вечерта пред съседния кинотеатър се опъна дълга, може би петстотинметрова опашка. Вярно, много кротка, много дисциплинирана, много японска, ама опашка. Това беше опашка на желаещите да присъствуват на конкурса…
Първата и последната, която аз видях.
Разбира се, това общение на Япония с Америка и със света става по доста особен начин. То не е познатото например безкритично възприемане на чужбина и чуждото, то не е чуждопоклонничество пред тази криворазбрана цивилизация. Не, и то е японско. И достойно за уважение и непонятно.
Светът помии онези страшни августовски утрини на 1945 година, когато изгоряха Хирошима и Нагазаки. Скрумнаха. Още мирише на човешко месо. В Канада кравите още предават от крава на крава, от теле на
