теле радиоактивността, която вятърът пренесе от Нагазаки в Америка… От това мляко още никой не пие — кравите не стават за месо. Кравата, гдето е крава, помни и на потомството си предава тая невероятна история за японско-американските отношения. А отмъстителните, битите през войната, доведени до масови самоубийства японци, вече са я забравили… Стоял съм в изумление пред този факт, тъпо съм гледал, ако щете, и очила съм слагал, и пред телескоп съм се изправял, дето е речено, разум някакъв и оправдание някакво ще видя ли… Фактът си е факт — Япония е забравила, или което е може би по-японско, се прави, че е забравила за онова, което са били за нея американците. Истина е, че се опитвах да заговоря много японци по този въпрос. Отговорите бяха различни, ала нито един не прозвуча упречно към американците… Продавачът Миамото, от пазара за месо в квартала за младежки увеселения „Шибути“:
— Ами във войната е така — един все ще я загуби…
Моят приятел Хага сан:
— Бил съм в Америка, имам приятели сред американците. Ние не се познавахме добре с тях по време на войната. Тогава те не знаеха японски, ние не знаехме английски. Не се разбрахме — хвърлиха бомбата. Важното е напред да гледаме…
Тази философия е доста популярна. Даже може да се каже, че е станала нещо като пропагандно клише, което по-ученият японец, който има контакти с чужденци, добре е усвоил. Виж, онзи продавач на пакетирано месо — дребен и чистичък — той изглежда нямаше време за такава пропаганда, той отговаряше с езика и интереса на улицата.
Публично Япония вече не се сърди на Америка за тая страшна дупка, която тя отвори в душата й. Привидно като че ли я е забравила. А може би и наистина да е така. А може би и тъй да трябва. Мъстта никого до добро не е довела. Но това е едно от нещата, което само един японец, само насаме може точно да каже как са… И може да минат години, може би ако Япония някога си постигне целта си, своята мълчалива, дълбоко интимна, съкровена цел — светът малко или много да се укроти под японски чадър — мисля, че едва тогава ще видим истински дали Япония е забравила Хирошима и Нагазаки, или само е отложила сметките си за по-късно…
Засега тя прави единственото, което от нейна гледна точка е разумно и полезно да се прави — купува от света всичко, което може да бъде полезно за Япония, всичко, което ще помогне някогашната империя да стане силна н неповторима държава. Разбира се, като се обмитява, когато трябва, с японски митнически обичай, и като се наръсва, пак когато трябва с японски благоухания и се полива с японско саке… Не зная има ли в света друга държава, която е толкова поврътлива и чувствителна към всичко онова, което е разумно, към всичко, което е полезно за бизнеса и богатството, и в същото време да успява да овардва и като държава, и като народ своята физиономия.
Ние знаем у нас например индустрията колко страшно разпердушини стари наши полози. При това, ако трябва да сме точни, има още и такъв въпрос — по отношение на индустриализацията, урбанизацията и интензивността на труда къде е Япония, къде сме ние… А посегнахме с нож върху традиции и душевност, посягане, от което още капе кръв, още стене душа. Японците са разбрали, че ако си позволят да заприличат на другите, ако не се задържат в своите си ръце — загубени са. Защото ще изтърват най-японското от всичките си японскн оръжия — своята специфичност, в която е и явното и тайното на японската сила… Япония на традицията, Япония, която боготвори своята държава, своето минало, своята предопределеност, държи със зъби и нокти някой да не им измени. Кимоното е едно от тия божества, което здраво държи този застрашен да се попилее японец — и душевно, и физически — под разпоредбите на научно-техническата революция. Затова, наближи ли Нова година, японец ли си, все едно колко годишен си, все едно каква спестовна книжка ти стопля джоба, все едно на колко квадрата опъваш уморените си от работа стави, ти обличаш кимоното, отиваш в храма, навеждаш кръст. Веднъж, дваж, колкото трябва…
Роклите, джинсите, фанелите, цивилните костюми, удобни за всекидневието, тях сега — чисти и надиплени, ги поставят в малкото стенно гардеробче, което се гуши в стената. Те пак ще потрябват след празниците… Че не можеха ли японците и в европейските хотели да сложат по една пижама, както си му е редно, или въобще нищо да не слагат — както ние правим в своите си хотели, ами всяка сутрин или вечер, зависи откъде гледаш времето — отвориш нежната завивка и пред тебе лежи чисто и сгънато кимоно, така, като че ли току-що е пренесено тук от рафта на магазина. Тук е Япония…
Всеки голям завод, всяка голяма фабрика, всеки квартал си има свой празник. И никой не е в състояние да ги накара да пропуснат неговото празнуване. Ни петилетки, ни неизпълнен план, ни заболяване от грип на президента…
В неделя най-голямата улица на Токио се затваря. По два червени знака с бяла линия в средата — толкова стига на японеца, за да завърти обратно кормилото, без да пита, без да псува, без да показва служебна карта. И никой в страната не е в състояние да отмени тази стара традиция. „Гинзата“ спуска от двете си безкрайни страни своите саваци, по асфалтовия й гръб се гонят децата на Токио — да си поиграят без страх от автомобили, родителите да походят спокойно насам-нататък, да си пийнат саке на масите, които изникват пред всяко заведение и се настаняват властно и чорбаджийски по цялата улица. Става нещо, което никъде другаде не съм виждал. В това време един японски автомобилист, който е ходил някъде да си кара уикенда и се прибира, може да извърти, и ще извърти още стотина километра поне, ако някъде трябва да я пресече тази безкрайно дълга и широка „Гинза“. А като не може да я пресече — трябва да я заобиколи, и той ги изминава. Без при това да роптае. Законът ги е закон. Традицията си е традиция. Това е за всички, знае се от всички, и което е най-важното — изпълнява ге от всички…
Заедно с тази традиция, която си върви като най-първа дружка с модернизацията на Япония, следват и ония инжекции за допинг, че Япония може да бъде и модерна, и своя си — традиционна. Така лека-полека набъбва оная тънка националистическа жилка, която най-опалва кръвта. Понякога тая жилка леко се опъва, друг път, без да усетиш, й се вкарва повечко допинг — японската пропаганда доста добре си върши работата… Като да речем: имали французите Айфелова кула. Че какво като имат. И японците могат да я имат. И Япония си построила своя си Айфелова кула, само че с шест метра по-висока от френската, и не я кръстили, да речем кула „Миамото Кейко“, ами си я оставили Айфелова.
Така Япония се изравнява и с Франция, че и малко нещо й по-отгоре идва. Показаха ми в Токио президентския дворец — място, където отсядат държавни глави и короновани особи — важните гости на Япония. Гледаш, гледаш — обрали го Елисейския дворец, световната слава обрали и я покиприли в средата на Токио — точно насреща на двореца, където доживява последните си години императорът на Япония — стар, грохнал вече. Самата история на Япония помръдва чехли отсреща, срещу японския елисейски дворец. Кажи на един японец, че са прекопирали нещо, което други преди тях вече са направили, ще те погледне японецът, ще процеди едно от своите тънки усмивки и ще ти каже — да, външно е френски, но вътре нашият дворец е японски. Ние нищо не вземаме по терк, наготово, както на други е харесвало… Разпределението вътре е съвършено друго — казваше ми японски колега, — съобразено е с нашия начин на живот, с нашите обичаи, с нашата древна и днешна култура. Като дойде държавният гост — хем да се чувствува малко нещо в своята си страна, хем да знае, че все пак тука не е Франция или Италия, или Австрия, а Япония. Само дето не добавя гордо, макар и по японски скромно — тук е велика Япония…
Япония надскочи боя си, за да покаже самочувствие пред света и за други работи. Кое бодеше най- много Япония в очите, като се засравняваше със своята най-голяма конкурентка — САЩ? Бодяха я високите сгради на Америка и ниските сгради в Япония. Всичко можеше да постигне Япония — и техника, и спътник, ала това, дето дядо Господ я беше запратил в тия малки земетръсни острови, й пречеше веднъж завинаги да тури рамо до американеца…
Но Япония пак го тури… Япония си има вече и свой Манхатън. И ако нещо, с което в пряк и преносен смисъл не можеш да й стигнеш носа на Япония, то е, че този нос се покачи на петдесет и петия етаж на петте токийски билдинга и оттам вече Япония с всичка сила гледа отгоре на света. Япония измисли нов тип архитектура, нови технологии измисли, вкопа дълбоко в земята своите билдинги, напълни това подземно място с магазини, с ресторанти, а отгоре — все по-нагоре, на възбог, опъна своите мощни стоманени скелети, опъна своето ново самочувствие. Ала Япония не бърза да се хвали, поточно не бърза да се перчи.
