феодалната, си спомня за своите баби и дядовци, за самураите, носейки кимоната. Днешната — е свалила кимоното и турила джинсите, дънките и просто плисираните полички, най-често от син или червен плат. Дънките и кимоното си другаруват — макар, изглежда, да има една тънка договорка помежду им, която доста стриктно се спазва.
Защото Япония е между първите страни, в които хората командуват научно-техническата революция, а не тази именно революция да командува тях. Или, ако речем по-меко да го кажем, Япония е единствената, която все пак доста успешно вкара тая революция в традициите си, в обичаите, в навиците си… Мисля, че това е голямата тайна на Япония. Това е нейната японска сила. И по-нататък, като ходя насам-натам, из фирмите, по улиците, като се возя в метрото, като пия саке с този или онзи японец, като си събувам обувките и гледам телевизия, ще се мъча именно отговора на тоя въпрос да намеря. Защото според мен, ако Япония си има своя тайна, тя е тука, в това просто и, струва ми се, страшно със силата си изречение… И кимоното първо ще ми подаде ръка, първо ще извади писалка и първо ще се подпише под това мое съждение…
Там, където японките са още млади и неженени и следователно още работят, кимоното стои скътано в малкия домашен гардероб — едно, второ, трето — колкото е по-богат бащата, или после — съпругът на японката, толкова и кимоната са повече, и по-скъпи. Избирането иа едно кимоно е цяла атракция, която ако стане в нашия ЦУМ, може да се предава и по телевизията, при това ще бъде една от най-интересените програми. Влизате, да кажем, в магазините на „Мицукоши“, в центъра на Токио, на най-главната улица, на токийския Шан-з-елизе — улица „Гинза“. От вратата те посреща едно хубаво, начервенко, с черни очи японче, с коса, за която вече говорихме, и така силно се пречупва през кръста, че си готов да протегнеш ръка да не би да падне и да вземе да се осакати. Макар че на самия тебе нещо от този поклон ти става, щото де си виждал ти и кога, скъпи ми социалистически купувачо, продавачка или портиер да ти се покланят!?… Нещо по-малко — Добър ден да ти кажат. Поглеждаш етажа, какво да му гледаш — момичето с това нежно лъчезарие толкова мило ти се усмихва, че се питаш истинско ли е това момиче или някаква кукла, направена от японските техники, която може да се покланя, да се усмихва с равните си, подредени бели зъби, с малко повечко червило по бузките и която се е научила любезно да казва: „Добър ден, господине, нашият магазин е щастлив да ви види, на този етаж, вие господине, можете да намерите месо, колбаси, всякакви месни и хранителни изделия — и наше, японско производство, и вносни сирена от САЩ, Франция, Латинска Америка.“ Информацията е кратка, наситена и бърза, точно премерена, колкото един пътник или клиент може да изчака — да му се каже главното, което го интересува. Повече ако ти приказва, ще излезе, че си хапльо, който пък чак дотам не може да се оправи, по-малко ако ти приказва — няма да си свърши работата. Така те оставя момичето, казало ти е, каквото ти е казало, пак бързо и нежно ти се покланя: „Приятен ден, господине…“ и се обръща към следващия. А ти бързаш, както се разбрахме — към кимоната… Днес ти е кеф кимона да гледаш, японки, които купуват кимона, играят в окото ти. Кимоната са на шестия етаж — дотам се отива с асансьор. Асансьорът мирише на чисто, на свежо и една друга такава стюардеса, дошла направо от приказките — първа братовчедка на оная, която те е посрещнала на входа, те поема в асансьора, и пак така мило ти се усмихва. И ако си сам в асансьора, никой не може да каже дивият ти балкански нрав накъде може да избие при такава усмивка — правена, гласена, тъкмена, както ние обичаме да си мислим, само за нас… На всеки етаж — тоя тих, че ще река, и нежен асансьор, спира. Няма да те сяпа, няма гръбнака ти да изкълчва, няма никой вътре да те блъска — японците и тая дума — блъскането, я нямат в речника си. Макар че като живеят в този безкраен град, като са и те на норма, и то каква още — все някога би трябвало да се изнервят. Нали са хора, нали нервна система имат. И да се изнервят, то ще е някъде дълбоко в самата среда на нервната им система — но оттам нищо няма да излезе навън. Ще си остане ядът им струпан и затрупан в усмивки и милни словца, които баш когато може би са най-ядосани, най-милно ще изрекат. Момичето с асансьора спира на всеки етаж. Усмивката — премерена, любезна, ала не сервилна, дружелюбна, ала без флиртове и интимност — такава дозирана усмивка, не се знае през колко електронни машини минала, мисля, че няма никъде по земята. И преди да слезна от асансьора, преди момичето леко да ми се поклони и то на свой ред да ми пожелае „Приятен ден“, искам още две-три думи да кажа за тая японска усмивка.
Не че аз съм я разбрал или съм проникнал в нейната загадъчност. Не. Пази боже! Ала има нещо в тая усмивка, което си струва да подремеш над листа, над спомена — нещо, което ти бяга, а ти се иска да го увардиш… Ние, европейците, когато се усмихваме, ако усмивката ни е от сърце и от душа — така ще се разчекнем, че ще се видят не само кътните ни зъби, но и пломбите по тях. Даже сме си изработили такива силни гърлени смехове, които, особено в новите жилища на „Младост“ и „Люлин“, като се засмееш на дванайсетия етаж, ония долу, на партера, ако са вече заспали, рипат от кревата си. В такива случаи даже обичаме да се съветваме: „А бе, я си затвори устата, че става течение!…“ Друг път, ако пък не ни е до смях, но искаме за културни, за любезни хора да минем, тогава вадим друг карат усмивка, тя е изцедена, препечена, подсилена. По усмивката на един европеец може доста сигурно да познаеш характера му. Че я да вземем усмивката на нашите майки. Когато на една българска майка малко нещо се е поотпуснала душицата й, каква е нейната усмивка? Ако има престилка, ще я вдигне, в нея да се засмее — да не я видят хората, да не си помислят: „Тая пък какво толкова се е захилила…“ Че дори, ако щете, да не й рече комшийката: „Абе, теб много ти е драго, ама много драго не е за драго…“ Ако пък няма престилка, ще се засмее в шепа — пак с такава цел. Нашите моми чакаха да стане среднощ, па като идат на седянка и на връщане някой ерген посграбчи малко нещо момата и да се чуе кикот в тъмното, той ще е само за тях двамата и най-много — за някоя наспала се вече любопитна бабичка. Все смях съобразен, все смях в шепа, все напъден смях…
По-старите хора помнят — как едно време се смееха и сега се смеят германците… Смехът е огледало на самочувствието, на вътрешните пориви на един народ и на мярката му за място на този свят…
Тогава какъв е смехът на японеца?… Сложен като самия японец. Той не е смях за надвикване, не е смях, който като се плисне по улицата, ще те накара да се обърнеш — японският смях е усмивка. Ала в тая усмивка има от всичко, което е Япония. И интелигентност има — затова тя е с шублер мерена: доколко, докъде устата, зъбите, мускулите на лицето ще се отпуснат. И нежност има, ала и тя не е за разливане по паважи и асфалти. И тя е през везна минала. И да те предразположи трябва тая усмивка, ала не като ти каже, че пред тебе стои един наивен блейчо, готов да прави, каквото му кажеш.
И гостоприемство има в японската усмивка. Но и то е с мярка, — хем гостоприемство, хем и достойнство… И усмивка за уважение е тя. И може би най-много е това. Да те зачете, да ти покаже вътрешно предразположение. Но тази усмивка, ако добре умее да я разчита човек, никога, струва ми се, не е готовност за самооплюване, за самоподигравка. На себе си да се присмее, тебе, чужденеца, да възвеличи. И мисля, че колкото японската усмивка в този смисъл да е подвеждаща, нащрек трябва да си. Защото рано или късно, или когато може би най не го очакваш, японецът ще ти върне за грешката, която си си позволил.
Японската усмивка сьщо е противоречива — тя крие в себе си цели светове от големите амбиции на Япония. В нея понякога е събрана жестока и тиранична воля — и по време на войната показана, и в днешния ден. Тая воля направи от Япония днешната държава чудо, ала в същото време в тая усмивка, струва ми се, няма надменност. Защото Япония хем го има самочувствието — какво е вече тя, хем още го няма в достатъчна степен. Затова усмивката на Япония е и предпазлива, сдържана, в нея още се побират две чувства — на вече узряващата увереност, че тя е по-горе от другите, че тя е истински велика и неповторима държава, и на другото, че още не е…
И, ако преди да стигнем до етажа с кимоната на онзи суперлуксозен и суперскъп магазин на фирамата „Мицукоши“, речем още две приказки за тази много властна японска раздвоеност да кажем — нека доизясним това свое разбиране и чрез споменатата вече тема за чистотата…
Чиста е Япония — страшно чиста, невероятно чиста. Велика в своята чистота е Япония.
И колкото и да е странно, за Япония може да се каже и другото. Ха де! Върви интелигентен, чист, спретнат японец и както си върви — пляс, изплюе се на улицата, и ти едва ли не подскочиш изплашен — тая японска плюнка да не цъфне върху обувката ти.
Това, разбира се, ще го видиш и в Китай. И в други азиатски страни ще го видиш. Япония на лудата техника си е останала в това отношение мил азиатски оазис… Към тези стари вековни некултурни порядки са се прибавили и онези, които идат от Америка. И колкото Япония да си спуска щорите, колкото да си вардят поличките японските момичета, виолетовите светлини над хотели за любов, пълни с американци, стават все
