Тя още не е взела чуждестранната безцеремонност. Япония все още е скромна.
И скромността е част от нейната сила и очарование.
Иначе новите билдингови сгради — въпросният токийски Манхатън — е приятно място. Пет високи, както казахме, сгради — петдесет и три-четири етажа. Най-долу и най-горе — ресторанти и магазини. Ние сме в един от тях — Синджуко. Влезнеш в ресторанта на Синджуко — цяло Токио е в краката ти. Едно е да стържеш тротоарите долу, друго е отгоре да гледаш. На нас, българите, в миналото рядко ни се е случвало отгоре, отвисоко да гледаме на света, затова сега ме обхваща особен кеф. Седя и се озъртам. Няма ли кой, аджеба, поне една снимка да ми щракне, няма ли я сърбин, я турчин да влезе? Няма! И аз се задоволявам сам да се опипам по коляното — аз ли съм, или не съм. На съседната маса седи интересна двойка — той е млад, тя — също, но не чак дотам. Говорят и се изчервяват от време на време. Той мачка в ръце малката салфетка, докато промени цвета й от бяло в кафяво. Колегата се заслушва в разговора им, после казва:
— Момчето не е от Токио. Запознали са се по адрес. Тук има такива бюра.
— Знам — казвам, — и у нас ги има. Ту ги има, ту ги няма…
— Ала тук винаги ги е имало. Още от края на войната… Така стават много от браковете. Японците нямат много време да миткат насам-нататък…
— Че ние у нас да не би да миткаме? — питам го.
— Миткаме — отвръща той, — ние имаме много свободно време. Те нямат. Те много работят и контактите между младите хора са съвсем случайни. Затова държаната е създала такива бюра — много такива бюра има в Япония: да запознават и по-млади, и такива като нас — той се усмихва, — и такива като тези двамата… Даже като си напишат биографиите, като си дадат предварително данните: образование, професия, интереси — всичко това се набутва в елекронносметачната машина… И тя, след като е смятала, обръщала, прехвърляла през своя елекронен мозък това-онова, току извади едно такова решение, като това, дето сега стои пред тебе. Това маце, от гледна точка на машината е най-подходящата партия за момчето.
Долу, в краката на тоя гигант, на чието теме сега сме седнали и сн пием кафето, се вижда голяма част от града. Асансьорите те качват бързо, просто те изхвърлят, като че си в ракета, а не в асансьор. Без при това да усетиш, че се движиш. Няма шум, няма сецане, няма чегъртане. Както тръгва, тъй спира. Само онзи, който има ниско кръвно, преглътне два-три пъти, защото ушите му са заглъхнали, и толкова.
Сега гледай оттук, ако имаш очи. Небето и въздухът са толкова чисти, че само силата или по-точно — слабостта на окото може да те възпре някъде в безкрайността. Защото всичко, дето го виждаш, все е покрив, все е Токио… Всички големи градове по света си приличат, ако ги гледаш отвисоко — донякъде около теб се очертават сгради, заливи, ако има такива, реки, ако има, мостове, виждат се дворци и гората около тях — както е в случая. Великолепно виждалм от мястото си двореца на стария император — символа на древността на Япония. По-точно, виждам само покрива му, защото всичко друго е зеленина и дървета. Нататък вече ясното става неясно, започва да се прелива в един сиво-синкав цвят, който постепенно се губи в далечината и оттук нататък — и Париж, и Берлин, и Москва, и който щете голям град да вземете, си заприличват… Долу се сбиват потоците от коли, спират се, сгъстяват се — като канали с вода, после пак, като да си отприщил бента — водата се разлива по улиците. Ако е слънчево времето, стъклата режат въздуха със слънчевите си мечове, докато светофарът пак спре потока и бентът пак започне да се завирява. Изумително е да се гледат тези шарени стада как се сборичкват долу, в ниското, после тази шарения изведнъж се разтяга, като каучукови маркучи, в това време на друго място, на поредния светофар става сгъстяването. Очите на тези светофари са червени, докато чакат пред тях автомобилите, които също гневни, побеснели, че червеното ги е спряло, накървяват очите си, щом се махне онова червено, изревават и бясно се впускат да наваксат времето, което са загубили в чакане.
Далече, далече — едва разчитам буквите, се виждат заводите на „Тойота“, прочутата, световноизвестната „Тойота“, от която тръпнат автомобилните пазари по цял свят…
Вляво е сградата на полицията. Нищо сграда — и отгоре да я гледаш, и отпред, и встрани да се изстъпиш. Ала в нея, казват, имало една машинка — и тя нищо и никаква, само дето е глътнала в електронната сн уста цялото трудоспособно население на Япония и всичко, което трябва да знае за човека, тая машинка го знае. От цвета на бельото му и как хърка, докато спи, до грамовете саке, които му трябват, да зачерви ушите си. Да не говорим за трудовите му качества, за нравствеността му, за всичко, което може да е от значение за една японска фирма…
На която и кола да се качих, който и да стоеше на кормилото — щом се наложеше колата да мине оттук, всички бързаха да ми покажат тази сграда. Попитах защо — сграда като сграда, полиция като полиция. Коя държава няма полиция, коя полиция няма сграда, коя полиция, що-годе изкарваща си заплатата, не знае, каквото трябва да се знае…
— Защото това не е някоя друга, а японска полиция — ми отговаряха. — Това е страшната, вездесъща, безпощадна японска полиция, която не знае милост, която не знае изключения…
Защо японците не само се страхуват, но и уважават, доколкото такава дума може да се изрече за професията на полицая? Защото да си полицай, значи да си опечеш жизнената питка така, както много малко други професии успяват да я опекат. В тази питка, като в нашенска баница по Заговезни, има от всички благини: има най-напред онова, което е най-важно — има пенсия. Чукнеш ли ги 55-те, ако си човек, докарал я до средния пояс на житейския си късмет, каквото и да си и който и да си, одма пиши молба, одма благодари на фирмата, одма бърши око, ако сълза го е окапала, и оглеждай фирмата как изглежда от външната й страна. Така е било. Ала японската „Елка“ е направила една страшна и точна сметка. Тя е пресметнала, че най-добре работят не младите, не най-силните, не най-уверените ръце, а уморените, треперещите ръце, които плачат за припек и бастун. Защото, ако тия ръце работят и произвеждат най- много, то шансът им да останат на работа след пенсионирането е по-голям. Пиши, старче, с разкривен йероглиф нова молба да те оставят още на работа. Отгоре, в ъгъла на молбата, президентът на фирмата ще сложи своето всесилно „да“, което ще значи: оставаш веднага на работа, докато ние преценим, че си ни нужен. Но и „да“-то на президента значи, че за същия труд, за същата работа, ще получаваш вече 30 процента по-малко от довчерашната си заплата. Е, и това е нещо! И заплатата увеличава пенсията. И ти няма да подсмърчаш по пейките, и фирмата е в кяр.
А полицията получава пенсия — пожизнена пенсия. Получава я при това и независимо от факта, че е една от много редките професии, на които в тази богата страна се полага специална годишна отпуска.
В първото издание на книгата по въпроса за пенсиите бях допуснал доста грешки. Така ми бяха разказвали нашите българи в Япония. После — вече в България, при една много сърдечна среща, живеешите тук японци, внимателно ми намекнаха, че с пенсиите нещо в книгата ми мирише на антияпонизъм… Те го намекнаха, една честна читателка ми позвъни и каза: ако не вярвате на американските източници, вземете съветските — написаното за пенсиите в Япония не е вярно. Побарах въпросните книги, прочетох — така е, гавнал съм се. Сега прося извинение пред българския читател и пред Япония. Имат си пенсии хората, както навсякъде по света, дори в някои отношения пенсионното им дело е доста по-напред от много други страни. Вярно е, че еднократният брой на дните — които се дават за отпуска не е толкова голям, както в европейските страни. Но има друго. Около Нова година, около всички национални празници, японският работник и служещ почива по още няколко дни… Най-големите и най- богати фирми осигуряват пък специален по-голям платен отпуск… И тогава, именно ние — европейците, срещаме тези кротки и дисциплинирани групи японци в световните туристически сборища — в Помпей, или Париж. Те отиват да видят света, да го съпоставят със себе си, да вземат от него онова, което преценяват, че е за вземане… А японският полицай има право и на по-дълъг отпуск и на по-висока пенсия. Затова в Яопния кандидатите за тази служба са много, изборът е труден, дори жесток, нивото — високо, изпълнението на службата — в истинския смисъл, на световно равнище. Не, на по-високо от световното, на японско равнище…
Докато гледах тъй от високото Токио, се изморих. Опитах се да си представя какво правят петнайсетте милиона японци в този момент. Самата идея да си представиш какво може да правят петнайсет милиона души едновременно, е глупост. Глупост, но от тази глупост заболявам винаги, когато се кача на високо и от там поискам да погледна един град. Тази болест ме е хващала и неведнъж и в София, като се кача на Копитото, като седна в ресторанта и си поръчам една ракия. Ха гледай сега оттам, от високото, какво правят долу тия близо милион българи, над които е прострял ръкав кремиковският пушек — спят ли, любят ли се,
