така масово да се е самоунищожавало, просто защото се е срамувало, защото не е могло да понесе поражението? Като ония съсели, които станали повече от храната си, повече отколкото са нужни на природата, развиват под опашката си една жлеза, тя увеличава температурата на тялото и единствено спасение става водата — самоубийството. Тези единствени животни-самоубийци отиват да се давят и се давят дотогава, докато станат толкова, колкото на майката-природа е потребно… Човекът никога не е имал съзнанието, че е излишен. Още по-малко — японците. А и не са имали причини да мислят така. Но те също се самоубиваха — стотици, хиляди намериха за необходимо да спасят воинската си чест, поруганата чест на Япония чрез прорязване на корема, чрез неистовото вбиване на желязото в плътта, като едно страшно самонаказание за неизпълнена дума и чест пред майката Япония. Ала, за да посегнеш така на живота си, за да стане това посягане масово — това означава, че имаш чувство за чест, че то е вече готово у тебе — отгледано в люлката на далечни традиции, за които ние — цивилизованите европейци, или не сме достатъчно знаели, или не са ни достатъчно интересували.
Чувството за ненакърнима принадлежност към нацията в тези кървави бани, в които по време на Втората световна война се къпа Япония, обистриха ясно и завинаги нейното може би смътно, ала непогрешимо чувство за ненакърнимо националистичен хъс. Това чувство не се появи като кръстен знак на челото на японеца, то се скри, затрупа се в прилежност, трудолюбие и любезност, в неуморно съобразяване и интерес към онова, което е направил и прави светът, облече се в черно сако и бяла риза, цъфна в позлатен зъб и непроницаема усмивка. Него капитализмът по-нататък трябваше да го сложи в люлката на печалбата и интереса и да го превърне в мощна, в страшна производителна сила. И тази сила пак е обърната с погледа сн навътре към Япония — печалбата и интересът на капитала в Япония не бяха печалба и интерес на фирмите на отделните клонове или империи — те бяха и са преди всичко японски, а после — на „Мицуи“, на „Мицубиши“, на „Фуджицуфанук“.
Тази беше, така да се каже, основната стартова линия откъдето така силно се впуска във втората половина на нашия век Япония. Сега тя имаше да решава, или по-точно, да дореши един важен, изключително важен въпрос, какъвто беше — как да накара не само капиталиста, но и отделната личност, бедния, нисичкия, нерядко гладния, ако щете японец, да налапа въдицата на колективизма, да се откаже едва ли не от самия себе си — за ползата и благото на своята велика държава, на все още тъмните, все още скритите, но напиращи амбиции на японския капитал. Тази задача не е непосилна, щом можа Япония да я реши, ала тя не е и толкова проста, след като толкова други държави не можаха да я решат…
Като анекдот се разправя — ала този анекдот разкрива една много силна страна на японския характер — че преди няколко години някъде из японските острови са намерили японски войници, които още стоят на пост, не знаейки, че Втората световна война отдавна е свършила. Разбира се, в Япония всеки сантиметър земя върши някаква полезна работа и къде ще са тия острови, в които толкова години няма жив човек да стъпи. Ако японците имаха такива необитаеми земи и пространства, съмнително е дали щяха да разговарят с нас — европейците, и ако разговаряха — как? Ала в този абсурден анекдот е разкрита страшната сила на японското чувство за дълг и дисциплина… То пък откъде дойде — само с воинските доблести на японеца ли ще се опитаме да го обясним? Япония винаги е била пренаселена страна. Дори когато е била най-бедна и изостанала, земята й е била все толкова. А известно е, че бедните и гладни хора най-много деца правят. Населението на Япония през последните петдесет години се е увеличило доста, а земята — никак. Масата японци винаги са живели ако не бедно — то във всеки случай — скромно. И като не е стигала сушата, посегнали са към морето — зорът на какво ли не учи. От зор ние измислихме цьрвул с подметки. Пак от зор по нашия край хората си правеха обувки, като обрязваха изхвърлени гуми от камион. Вървиш по нашенските сипеи и камънаци, две кози да се срещнат, не могат да се разминат, а гледаш следа от камион. Докато се сетиш, че българска пета с дебела гума, по-дебела от самата нея, е минала оттука.
Представете си в Япония да има толкова неокосени и направо зарязани ливади, ниви, пасбища, пусталаци, припеци, каквито у нас се навъдиха май във всяко АПК, как щеше да му щръкне правата коса иа японеца от изненада и кеф. Затова сега и в най-луксозния, и в най-скъпия ресторант на Япония да идеш, половината — не, три четвърти от блюдата са от водораслите и рибата или от техните най-фантастични производни. Съдбата на Япония винаги е била труд и скромност, скромност и труд. А където има непосилен труд и страх, хората знаят силата на взаимопомощта, на другаруването, на взаимоуважението… Ето тези прости истини, дошли от дълбокия корен иа японското минало, е усетила японската държава, по-точно, японската буржоазия, а преди нея — японските самураи, които са се заели не само да ги използуват, но и да ги развият до степен на абсурд…
В същото време и будизмът, и самураите са пробождали сухата и костелива японска земя с дълбоки сонди, в които са навирали коренчетата и кълновете на вътрешното внушение, че японецът може и трябва да стои по-горе от другите, че това само той трябва да си го знае, да не го показва, да не го натрапва, а мълчаливо, упорито, с много труд и много пестеливост, с много скромност да трупа, да създава, за да достигне своята велика цел — целта, оставена от дедите — завета за силна, велика и непобедима Япония… Така постепенно отделният човек се е обезличавал, а колективът, предприятието, фирмата, в които той работи, са се развили, станали са икономически силни, мощни, конкурентноспособни. От своя страна, те с много сметка, по японски и справедливо се опитвали да осигуряват на своите трудолюбиви, скромни, непретенциозни, ала предани работници съответно малко надежди и радости, малко гаранции и привилегии. Малки, ала постепенно увеличаващи се, мамещи, увличащи, а и единствени. Така се е създала една изключително сложна система на труд и справедливост, която е довела до онова, пред което всички се дивим и което също не без основание наричаме японско чудо.
Чудо, в основата на което, пак ще кажа, лежи простата и студена истина, че човекът, личността, отделният японец, онзи мой приятел от петдесет и третия етаж на токийския Манхатън е малко нещо, а колективът, в който работи, интересите на фирмата, а чрез тях и на държавата — всичко…
Тази система така е изградена, че да не оценява успеха, постижението, „аз“-ът на отделната личност, а силата и сплотеността на отделния колектив и фирмата като цяло. Когато за пръв път в Япония ми поразкриха нещичко от тази система, аз се хванах за главата, и просто не повярвах на моите домакини в Дома на централните японски профсъюзи. И сигурно въпросите ми са им изглеждали толкова странни и непонятни, колкото на мене ми изглеждаха техните отговори. Затова малко нещо се озаптявам. Още повече, че си спомням предупреждението, че Япония е голяма ябълка.
На всичко отгоре нямаше преводач. Тая работа я върши Киросава — шофьор в нашето посолство, който знае английски. Той има опит с такива като мене, нещо повече — Киросава се отнася с известно уважение към моето недоумение от отговорите, които японските профсъюзни дейци ми дават… Аз записвам — прилежно, внимателно, Киросава превежда на англйски, от английски, за да няма грешка, ми превежда на български нашият съветник. Сложно, колкото си искаш. Ама като няма човек, който да знае японски… И най-лошото е, че с толкова преводи от език на език не стават ясни такива сложни работи. Сложната Япония се нуждае от опростени примери и точни изрази, а не от такава верига от преводачи, каквато ние сме опънали… Като си тръгвахме, Киросава ми каза, че има приятел, инженер в заводите „Хонда“. Ще го попита, той ще попита фирмата си и, ако се съгласят, след три дни хем ще видя заводите, дето се казва, с пръст ще мога да пипна една наперена, наконтена, лъскава и поривнста „Хонда“, хем с неговия приятел ще си поговорим по тия разпъващи в главата ми въпроси.
Трите див минават — както могат да минат три дни в един град, в който, където и да се обърнеш, има какво да видиш…
Рано една сутрин Киросава ми позвъни в хотела — всичко е уредено! Неговият приятел е получил разрешение от президента на фирмата и ни очаква.
Ще видя, значи, заводите „Хонда“… Производството на тая „Хонда“ го зная. Тия диви, необяздени жребци, толкова огледани, толкова лъснати и толкова луди, препускащи по улиците на всички големи световни градове, натоварили на гърба си седемнайсет-осемнайсетгодишни момичета и момчета, които с тая грациозна, силна и красива „Хонда“ под краката си живеят с чувството, че са се покачили на земното кълбо и него яздят…
Да се описва един японски завод е трудна и белалия работа… Все ще се намери някой после да ги каже: „Абе, ти какво току намекваш за ред, за чистота, за съвършена организация, като че ли ние в Европа ред и организация на труда си нямаме, като че ние производителност не гоним или не мислим на лягане и на ставане как по-качествено и по-евтино да произведем?“ Имаме, разбира се. Само че аз сега няма да
