описвам например ние, българите, колко наистина лъвски скока направихме, какъв бяг бягахме от своето минало и дали пък чак толкова му избягахме. Ала човек, като бяга, трябва да поглежда и онези, които са най-напред — те с какъв шпайк са обути, те по каква писта бягат. Японците имат уши и очи и на гърба си. Че те като имат, ние защо да нямаме? Затова няма сега да седна да възхвалявам един японски капитализъм, да ахкам и да охкам пред една японска фирма, която, както ще стане дума след малко, добре си командари работниците, а и те й треперят и чакат само да им покаже малкото си пръстче, за да се зарадват, сякаш, както ние, българите, обичаме да казваме — им белят яйца…
Няма никак да я хваля тая японска фирма. Пък и да ви кажа най-искрено, нищо изумително няма в нея. Онова, което го има, е много просто. Всеки си знае мястото и всеки си върши работата. По най-точния, по най-премисления, по най, както ние пак обичаме да казваме, отговорния начин.
Инженер Кането не ни чакаше, както ние чакаме гостите си чак на портата. Още по-малко дойде да ни вземе от хотела. И да ви кажа право, ако не е, че малко нещо ми олеква от неговата усмивка, от умението му да ахка и охка, когато говори с тебе — то от неговата делови тост не само студено може да ти стане, ами и пневмония да хванеш.
Казват, че преди години японците не били такива — и те я знаели тая дума „кьор софра“, и те обичали да премрежат око около дълга трепеза и сладка приказка да заредят, за приятелство, за мирови работи. И те обичат младо маце да им чупи хлебец и да им слага в устата, но напоследък поне за такива случаи като моя вече не го правят. А за хора по-горе от мен — според интереса. Ама това, дошъл журналист, ама щял да пише и описва какво видял и цял завод да си зареже работата, или целият наличен състав да се накипри в най-новите сн дрехи, само и само журналистът да види как благоденствува японският трудещ се. Това в Япония — няма го. Това го има другаде…
Не зная за кого е добре тази смяна на политиката. На мене лично от нея ми беше не само студено, но и се чувствувах виновен, че с моите въпроси губя някому времето.
Инженер Кането гледаше чертежите в огромната зала, където работят проектантите на фирмата, дори когато влязохме вътре. Сядам на един свободен стол до неговата малка, пестелива, но с всичко потребно на нея масичка. Киросава отива за кафе — от това в найлоновите чашки, ние се запознаваме с Кането. Той ми се покланя, ала съвсем леко — японците не се кланят на чужденците… Аз ще питам, Кането ще ми отговаря — нали може така…
— Може — той се усмихва, за да видя, че също е от тия, дете още не са ходили при зъболекар… Ако има нещо за което най им завиждам на японците, то е, че че познават теглото на зъболекарския стол…
— Кането сан — казвам, — моето влизане във вашата зала не направи никому впечатление. У нас, в България, ако влезне японец в една зала със стотина души вътре, не само те, но и половината завод ще си спре работата да го огледа…
Кянето е японец, той не познава пословичната българска гостоприемност, но познава Европа. Кането е бил известно време във френските зоводи „Рено“ и „Ситроен“, говори дори един писклив, но приличен френски. Отговарял е на доста такива въпроси като тия, с които аз сега ще го засипя. Усмивката му, като на всеки японец, е пълна с ведрина и настроение… Колко умно Киросава се досети, че баш при него трябва да ме заведе. Защото Кането на мене може да не ми е ясен, ала аз на него изглежда съм.
— Кането сан — питам, — откъде вие, японците, винаги имате такова хубаво настроение?…
— От детинството — отвръща ми Кането, — това е едно от първите неща, на които ни учат… Да обичаме цветята, красивото да обичаме, да сме в добро настроение, или ако не сме, да знаем да го прикриваме. Външният човек не е виновен за нашето настроение, защо трябва да го огорчаваме…
Симпатичен е Кането, интелигентен е. Облечен е в униформата иа фирмата. Всички в залата са облечени така. Забелязвам го от пръв поглед. Не знам защо на този Кането му вярвам и задавам въпросите си, като че приказвам с първи братовчед…
— И президентът ни ходи с такава униформа. Само по знака на фирмата може да се разбере, че е президент или заместник-президент, по нищо друго…
— Всички фирми ли си имат своя униформа?
— Не зная. Мисля, че в много от големите, сериозните фирми е така. — Кането не без гордост попипва пеша на своята жълта, почти копринена и лъскава куртка…
— Кането — казвам, — еднакво способни ли сте всички в тази зала?
— Едва ли — той се усмихва, — но това какво значение има?
— Как какво? Еднакво полезна ли са за фирмата онези, конто могат да дадат една великолепна идея, да речем за увеличение на производителността на труда или за усъвършенствуването на вашите хонди и онези, дето нищо не й дават…
— Важното е всички ние тук в тази зала какво ще дадем — казва Кането, — а не аз или моят колега. В това отношение се различаваме от Европа…
— Хайде — казвам, — Кането, сега ми кажете нещо повечко за тази разлика.
— Много от големите фирми, каквато е да кажем „Хонда“, се интересуват от бъдещите си инженери още докато те са студенти. Нашата фирма например има такива договорни отношения с Токийския технически институт… Професорите ни наблюдават и, така да се каже, по-добрите студенти биват препоръчвани на фирмата, и тя скоро сама поема наблюдението си над тях. Може в по-горните курсове, например, и стипендия да им отпусне. Аз също получавах такава стипендия. Като завърших, ме взеха на стаж, както вие се изразявате.
— Колко време и какъв беше стажът?
Кането се усмихва.
— Той е по-различен от вашия…
— Това разбрах — казвам. — Но в какво е разликата? Дай ми пример. — Кането цъква с малката сн запалка. Това е третата цигара, която пуши, откакто съм при него. Японците много пушат. И кажи-речи, навсякъде. Кането поканва и мен, но внимателно, без настояване. Казвам му, че съм се отказал от цигарите, вече пет години. Това му прави впечатление. Той казва едно: „О, йе, е!“, но повече не разпитва. Кането днес има задължението да отговаря на моите въпроси, а не аз да отговарям ма неговите. Де да бяхме в България и аз да бях на неговото място — нямаше да го разпитам ли, дори най-тънки подробности около мадамката, с която вечер излиза, щях да науча. И ще го разпитвам, и ще му приказвам за работи, за които не ме е питал. Да види и знае, че не съм от тия, дето са тесни в челото. Даже ще се огледам и, ако видя, че никой няма, който после да ме натопи, ще му кажа и за любовниците на директора и какви са му връзките нагоре… И за министър някой наш ще му разкажа: каква вила е строил, как я е построил, и промени някакви, ако се очакват, ще му кажа. Що да не му кажа — да види, че ние сме открити хора, и още по- важно, че много знаем… А Кането се е вкепцал за работата си и с тел да го дърпаш встрани, няма да мръдне…
— Когато ние постъпим на работа — пее си той песента, — нас ни поставят в различни условия, тоест, ние минаваме през различните степени па производството. Там ни наблюдават специалисти. Те първо откриват онези черти от характера ни, които досега може да не са се проявили в университета. Например, не само какво знаем като инженери-конструктори, знанията могат да се добият и после, в специализацията, която ще прекарваме периодически в завода, а какви природни дадености имаме…
— Как? — дръпвам се аз. — В какъв смисъл…
Кането пояснява:
— Например, минаваш в магазина за мостри и срещи с клиентите. Тук те наблюдават ставаш ли за работа с хората, търпелив ли си, можеш ли да общуваш. За оценка ти слагат съответни точки. После отиваш в цеха за готовата продукция — тук се наблюдава твоето умение, чувството за организация на труда, естетиката на човека… И тук ти слагат точки… Известно време трябва да работиш и като портиер — там си личи доколко и как можеш да оправиш един клиент, доколко бързо и любезно можеш да го ориентираш по въпроса, който го интересува… И тук ти слагат точки. Отиваш и в магазините. Може да се окажеш великолепен търговец, психолог в търговския занаят, с умение да внушиш предимствата на нашата „Хонда“, да речем, пред конкуриращата ни фирма… И тук се поставят точки. Накрая президентският съвет решава къде и за какво ще бъдеш най-ефективен, за какво имаш най-добра не само професионална, но и психологическа нагласа.
Решавам да се пиша малко японец и да приложа японската система на разговор. Затова казвам:
— Кането сан, вие сте добър японец. — Кането естествено ме поглежда и се усмихва. — Поради което —
